Делях хората по това дали са чели Виктор Пасков

Виктор Пасков СНИМКА: ИВО ХАДЖИМИШЕВ

Знам, че никак не е в парадигмата на балканския манталитет да разкрива източниците си, да споделя изворите си и да отдава дължимото на тези, от които се е учил. Сигурно тази наша "чърта" си има обяснение, но то никога не ме е интересувало. По-долу са някои мои записки, колкото за Виктор Пасков, чиято смърт все още осмислям, толкова и за самия мен.

Ноември 1993. Бяхме завършили следването си в Шумен и с жена ми вече живеехме във Варна, дъщеря ни бе на няколко месеца, опитвахме се да се справяме с поредната идваща зима. Една вечер мой преподавател и приятел от университета се обади по телефона и съобщи, че е организирал среща в Шумен с писателя Виктор Пасков и, ако искаме, да отидем. "Германия, мръсна приказка" току-що бе излязла в България, бях я изгълтал на един дъх, а за "Невръстни убийства" и "Балада за Георг Хених" бях писал дипломна работа.

Книгите на Виктор знаех наизуст, бях изчел всичко, каквото имаше да се изчете от него и за него (няколко оскъдни материала тук-там), но не ми и бе минавало през ум дори, че с писатели можеш да се виждаш ей така като с живи хора. Писателите за мен бяха някаква различна от нас порода и с тях се срещаш само в книгите. (Навярно в наивността си съм бил прав.)

В уречения ден оставихме бебето Сара при баба й, качихме се на експресния влак и час и нещо по-късно слязохме на перона в Шумен. Там беше дошла вече и зимата. Виелица, студ, сняг. Срещата трябваше да е в хотел "Мадара". Когато отидохме там, във фоайето на хотела, кой знае защо се оказахме само няколко студенти и преподавателят организатор. Виктор Пасков бе тръгнал от София май предния ден, но бе останал в Търново ли, къде ли и оттам трябваше да се появи с кола, с москвич, нарочно изпратен от Шумен да го доведе, нещо такова... Или автобусът бе закъсал, не си спомням, наистина не си спомням, но някой бе тръгнал да го посреща с москвич.

В себе си носех дипломната си работа - нямах пари за ксерокопие (нямахме пари за памперси, какви ти ксерокопия!) и бях взел моя екземпляр, за да му го подаря (що за глупост!?). Носехме и книгите му, за автограф. И така, тези, които бяхме дошли, седнахме на една маса (толкова бяхме, да) и зачакахме.

Имаше и такова време в живота ни - деляхме хората по това дали са чели, или не тези и тези книги. "Балада за Георг Хених" бе една от тези книги. Нямаше как да водя смислен разговор за съвременна (тогава) българска литература и да не намеся виола д'аморе. Тази малка книжица не ме оставяше на мира. Бях я чел толкова пъти и винаги ме вълнуваше със силата си. Не успявах и не успявах да разбера защо, по дяволите, е толкова завладяваща? Йордан Радичков и Виктор Пасков бяха двамата български писатели, които са ме вълнували най-силно по това време, които са ме карали да мисля за самия акт на писането, за занаята... И когато дойде ред да избера дипломната си работа се колебах много, но накрая все пак избрах "Балада за Георг Хених". Кое беше това, което достигаше до сърцето така безпрепятствено? Талант, добре, ясно, но имаше и друго... Исках да го открия.

Има автори, артисти въобще, които творят така, че затварят вратите след себе си. Има и такива, които отварят прозорци. "Балада за Георг Хених" за мен отвори покрива на къщата.

В момента в ръцете си държа една разпердушинена от прелистване книжка от първото издание- листовете й са вече хвърчащи, изпонадрасканиот моите бележки, които водят към други книги, към други бележки... Къде беше силата на тази книга?

И така, написах дипломната си работа не върху "проблематиката", "нравствените послания" или "жанровата специфика" на книгата, а по-скоро върху техниката на разказване. Кое правеше тези сто и седемдесет малки странички така силни, толкова... видими?

1993, ноември. Снежната виелица навън се усилваше, щеше ли да се появи Виктор Пасков? Твърде неловко се чувствахме, няколко загубеняци в балтоните си, на една маса в някаква усойна заличка на хотел "Мадара". В очакване на Виктор Пасков.

Образите. Виктор Пасков умееше да рисува образи. И да ги оставя точно толкова недорисувани, че да могат всички четящи да ги довършат за себе си. Образът на Георг Хених например бе добрият лютиер от книгата, но също се преплиташе с личните ми спомени за майстора на каруци, брат на баба ми, истинския дядо Стефан Никса, в чието ателие като дете често ходех да се пречкам. Силата на Виктор Пасков бе в това, че с няколко думи умееше да нахвърля ескизи на клишетата, които ни заобикаляха. Той боравеше с образи, които всички ние вече добре познавахме.

Гледам сега, че на много от снимките си Виктор Пасков е с цигара. Прилича на писател с цигара. Не харесвам писатели, които приличат на писатели, а особено такива, които приличат на писатели с цигари. Толкова е... модернистичен този жест. Толкова преднамерено foreshadowing една ненавременна смърт. Ако бях режисирал филм, в който главният герой ще почине от рак на белите дробове, задължително щях да го представя с цигара в първата сцена.

1993, ноември. По едно време една намусена сервитьорка дойде и съобщи, че някой си се обадил по телефона, закъснявали били, объркали били пътя, ама идвали.

Никой от нас, поколението на "четиридесетгодишните", не е успял да докосне толкова сърца, колкото успя да стори с баладата си Виктор Пасков. Никой. И никоя литературна свада не може да промени това. (Всъщност, литературна ли е една свада, тя е безинтересна, а ако стане интересна, тя престава да бъде литературна.)

Ние четиридесетгодишните "израстнахме" с тази малка книжица, всички сме я чели(а ако не сме- какво по-важно сме имали да четем по това време?) и стилът на разказване на Виктор Пасков е вече част от нас, без значение дали това ни харесва, или не. Всички ние, които пишем сега, носим в себе си толкова много от езика на Виктор Пасков. Някои - от езика на първите му неща, други - за беда - от езика на последните.

1993, ноември. Виктор Пасков най-сетне дойде. Първият жив писател, с когото се запознах. Не знам какво беше очаквал човекът, не мога и да си представя какво си е помислил, като ни е видял там - няколко души с балтони и шуби и шалове... Но се държа така, сякаш да биеш целия този път, в тази зимна виелица, за една кратка среща с една маса хора, бе съвсем в реда на нещата. Не помня почти нищо от тази среща, освен че Виктор беше един естествен, непринуден и уважителен.

После дойде време аз и съпругата ми Силвия да си тръгваме, за да хванем последния влак за Варна (заради малката) Виктор Пасков надписа книгите ни, изпрати ни до долу, излезе навън на тротоара, беше студено, много студено. Ние забързахме към гарата, а той навярно се е прибрал в хотелската си стая. Как ли се е чувствал сам с тази виелица навън? След тази безсмислена среща с тези няколко будали? Радвам се, че тази среща остана последна. В нея аз съм на двайсет и пет, жена ми - малко по-млада, а дъщеря ни - непроходила.

Вчера извадих една “Балада за Георг Хених” (притежавам поне пет) от библиотеката си и я дадох на дъщеря ми, която е почти на шестнайсет.
 Каква е тази книга?- попита ме тя.
- Прочети я.
- Защо?
- Просто я прочети.
- Много е малка.

Малка е. Това е най-малката Голяма българска книга. (Следва тийнейджърско извъртане на очи.) Искам дъщеря ми да прочете "Балада за Георг Хених". Време е.

Времето - единственият ни съдник - ще къса и изоставя ненужното, ще падат страници от "Невръстни убийства", пасажи от "Германия, мръсна приказка", по-голямата част от "Аутопсия на една любов", разкази от "Гледната точка на Гоген" и т.н... Но, струва ми се, то няма да докосне и дума от "Балада за Георг Хених".

От книгите на Виктор Пасков аз научих най-малко две неща - как може да се пише и как не трябва.

И оставам завинаги благодарен. Сан Диего, Калифорния

ЗАХАРИ КАРАБАШЛИЕВ*

*Авторът е един от най-успешните български писатели емигранти. Току-що му бе присъдена наградата "Цвете на читателите" заради големия успех на романа му "18% сиво". Текстът му публикуваме с малки съкращения.

Пазарувай в MediaMall.bg - книги, музика, филми и абонаменти

Коментари 0

Сортирай по:

Добави коментар

Добави коментар

Лъвът - цар на шоуто

Лъвът е царски знак. Родените под него държат на честта и уважават себе си, вдъхновяват другите и имат силно присъствие. Весели са, но и изтънчени. Искат да играят звездата на сцената на живота.

Не разчитайте само на диети за красива фигура

Ако искате да свалите излишни килограми, направете го здравословно, ефективно и най-важното без нечовешки усилия. Повечето хора търсят най-популярните методи за отслабване, но те не са най-ефективни.

Само 3 от дъщерите на Хачо носят фамилията Бояджиева

Xачо Бояджиев и Евгений Станчев, тогава главен редактор на в. "Поглед", стоят с чаша в ръка на някакъв коктейл и си говорят. Край тях минава Камелия, щерката на Станчев, и Хачо му казва:

Казачка от Сибир убива с поглед

Жителка на сибирско село имала страховитата слава, че може да убие всеки с поглед, информира изданието "Паранормал". Никой в Ирса, малко селце край Иркутск, не смеел да излезе срещу Авдотя Ивановна.