От първата част на поредицата за Веселин Андреев (броя от 9 февруари, сряда) стана ясно, че поетът, чието рождено име е Георги Георгиев Андреев, НЕ Е разстрелял княз Кирил. Убиецът на царския брат е подп. Веселин Георгиев, по това време комендант на София.
Във втората част (броя от 12 февруари, събота) разказах за съжалението на Тодор Живков, че Веселин Андреев не е бил разстрелян още в отряда "Чавдар". Прегрешението му е, че напуснал отряда, след смъртта на брат му в СССР.
В третата част (броя от 16 февруари, сряда) стана дума как Веселен Андреев цял живот е трябвало да живее с обвинението за поетическо мародерство - бил откраднал тетрадката със стихове на загинал партизанин.
Веселин Андреев си е водил дневник. В един момент съжалява, че не го е правел особено редовно.
12 януари 1989 г.
"Уж дълбоко преустройство, уж демократизиране (всъщност у нас не се говори много по този въпрос), уж плурализъм, а те дебнат какво ще кажеш. И искат ти да кажеш, още по-точно, да крещиш славословия. Но хвалебственият крясък е неверие. Или страх. Или безчестност."
В страниците на дневника му, писани през януари и февруари 1989 г., няма дори намек за бъдещо самоубийство. Напротив - дори се моли за повече живот.
1 февруари 1989 г. е особен ден за писателя. В дневника си е отбелязал, че започва да пише "Брат ми, братята ми", посветена на брат му Андрей и на всички репресирани и избити в СССР, България и Европа. Книгата, за която се е готвил цял живот, десетилетия е събирал материали за нея. Много пъти се е канел да започне, но "събитията ме отчайваха - няма да я пуснат."
През този ден е в особено състояние - възторжен до възбог и почти отчаян.
Изпитва страх от белия лист и дори физическа болка от натиска по клавиатурата на пишещата машина. Успява да напише само две страници от книгата и следното в дневника си: "... но повече не мога да отлагам - и бездруго я отлагах много, като се "боях" от нея: ще издържа ли? Не зная колко живот ми остава, сега моля всевишните сили да ми дадат години - да я довърша..."
16 февруари 1989 г.
"Не бих казал - справедливо е да поживея повече, това не е съвсем точно. Може би - нужно е. А най-точно - добре е..."
19 март 1989 г.
"Работа, работа, работа. Най-нужното! Всеки мой ден започва с неволни размисли: защо живея? Какъв е смисълът на моя живот занапред?(...) Но най-нужното ми е моята творческа работа. Най-дълбокото вътрешно основание да живея..."
Въпреки че е правоверен комунист, Веселин Андреев е обичан и от творци, които по времето на соца, ако не друго, поне бяха вътрешни дисиденти. Или заради поведението и творчеството си не бяха любимци на властта и писателското ръководство. На различни годишнини от смъртта на Андреев някои от тях продължават да търсят отговор на въпроса защо той избра смъртта пред живота.
"Веселин Андреев - казва Радой Ралин - не е могъл всичко да види, но важното според мен е, че той загина (може би нарочно Р. Р. не употребява по-точната дума "се самоуби" - б.а.), за да покаже отношението си, че поема демокрацията. Но туй, което досега е направил, няма да му простят хората, които идват, няма да разберат неговата трагедия, тъгата му по убития брат няма да разберат. И той си отиде неразбран. Макар че тази смърт на много хора повлия и на много комунисти помогна в отрезвяване към демокрация. Той е преценил, че смъртта ще остане най-светлият момент в живота му”
"Един мислител казваше - пише на едно място Михаил Неделчев, - че значителният човек тръгва към самоубийството, когато окончателно узнае за неусетната подмяна на замисъла на своя собствен живот. Разбрал е, че личността му е друга, а не тази, която е градил и си е представял. И веднъж направил тази преценка, значителният човек усеща в себе си такава пустота, такъв вакуум откъм личностно съдържание, че бърза към самия физически акт на самоубийството, за да ликвидира тази непоносима празнота.
От всички писания, които намерих за живия и мъртвия поет, и разговори с негови приятели и познати, направих нещо като колективен портрет. Ето какво се получи:
Веселин Андреев беше сърдечен, прям, галантен кавалер. Тънък познавач на Дебелянов, любител на музикалната класика. Неотразим трапезен събеседник. Мъжкар. Силно впечатлителен, ценител на добрата компания. Мъж, който си знае цената. Доста затворен човек, в известен смисъл и малко подозрителен...
Доста по-различни към смъртта и предсмъртното писмо на Веселин Андреев са неговите бойни другари, още живите тогава партизани чавдарци. На десетата година от самоубийството му те публикуват във в. "Дума" писмо, озаглавено "Тъжен разговор - откровена равносметка. То е дълго, но ето основният му акцент:
"Знаем, че ти като приятел на Тодор Живков в личните срещи с него си му казвал критики и неодобрение. Но стигаше ли това? Ти прокле Живков. Да - заслужено е - заради неговото безконтролно всевластие, от което произтичаха много беди. Но не е справедливо за всичко. Помним, че Живков (Янко) беше сред нас в най-страшните моменти от живота на отряда и бригадата "Чавдар". Ние го уважавахме за това. Признаваме и хубавото, което той направи за България, защото това го има и то не е малко..."
През лятото на 1988 г. излиза ”Соната за Петя Дубарова”. Веселин Андреев проучва историята на талантливата самоубила се през 1979 г. едва 17-годишна поетеса от Бургас и пише книгата 2-3 години. Заради нея прекъсва подготовката и отлага началото на книгата си "Брат ми, братята ми", която сам определя за най-важна в творчеството си.
Какво го кара да постъпи така? Впечатлен е от творчеството и смъртта на този необикновен талант? Или вижда в смъртта на момичето някакъв особен, впечатлителен само за него смисъл?
Дали пък зрънцето за самоубийство вече не е било покълнало някъде в подсъзнанието му и го е карало да надникне в душата на младата поетеса, за да разбере пътя, който тя е изминала от откровенията на перото до полета към смъртта?
12 години след Петя Дубарова той се самоубива по същия начин - поглъща голяма доза приспивателни. Нали помните въпроса от предсмъртното писмо на поета: "Петя Дубарова - дали ще я срещна някъде?"
За литературния критик Светозар Игов смъртта на Петя Дубарова е трагичен символ на кризата на тогавашното общество, на голямата бездна, която зее между приказките и гигантоманията, на циничното самочувствие на управляващата номенклатура и фамилията на диктатора и реалното отношение към културата.
"Веселин Андреев забеляза този трагичен символ и воден от лична неприязън към диктатора, вложи в тази книга един по-съкровен и по-интимен смисъл", твърди Игов. Двайсет години по-късно синът Владимир Андреев още няма ясен и пълен отговор на въпроса защо баща му сам слага край на живота си. "Може би е по-точно да кажа, че нямам един-единствен отговор. Мисля, че никой освен него не би могъл да отговори точно и изчерпателно. Част от отговорите обаче ги има в предсмъртното писмо", обяснява Владо.
Очевидно е, че Веселин Андреев не е могъл да преживее покрусата от рухването на идеалите му. Сигурно е чувствал, че вече не може да пренастрои таланта си за ново творчество.
И - най-страшното за един творец - че новото време изведнъж обезсмисля написаните от него стихове и мемоари. Че всъщност безмилостно е задраскан целият му живот. И е решил сам да сложи окончателната точка и на творчеството, и на живота си. За последните дни той не записва нито един ред в своя дневник.
Понякога си мисля дали поетът не е знаел и някакви по-страшни истини за Живков и властта му, за партизанското движение? За безсмисленото му "масовизиране", дошло като директива от Москва, и безсмислено погубило много млади хора? За самия 9 септември 1944 г.? Но не е искал да ги разкаже, за да не убие вярата и идеалите на много други хора...
И дали тези тайни не са го накарали да постъпи като Ботевия четник Никола Обретенов?
Когато той е на смъртния си одър, проф. Михаил Димитров, един от най-задълбочените изследователи на Христо Ботев, седи до него и постоянно му задава въпроса кой е убил войводата. Надява се, че преди да тръгне за оня свят, ще каже цялата истина.
Обретенов обаче изрича следното: "За честта на българския народ ще отнеса истината на небето..."
P.S.
Докато подготвях този текст, поетесата Лена Левчева ми подари стихосбирката си "От Рая патерица". В книжката е и стихотворението "Лъжа е!".
Поетите не се самоубиват.
Умират от пребиване поетите.
Нанасяните по духа им рани
също са смъртоносни -
както на плътта.