В първата част на поредицата (16 март, сряда) разказахме как малката Петя Дубарова започва да съчинява стихчета почти с проговарянето си.
От втората част (19 март, събота) стана ясно, че след смъртта на Петя няколко издателства отказват да отпечатат стихосбирката й "Аз и морето" - не можело да се поощряват самоубийци.
В третата част (23 март, сряда) разказахме за участието на Петя във филма "Трампа", където тя изигра собствената си творческа драма.
В четвъртата част (28 март, понеделник) разказът ни беше за последното лято на талантливото момиче - преминало като щур купон, но и нанесло много рани в чувствителната му душа.
C наближаването на първия учебен ден записките на Петя в дневника й стават все по-мрачни, тъжни и песимистични.
На 7 септември 1979 г. тя пише:
Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо... Как си представям страданието - неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини - не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен - на съседната маса. И как съм го пожелавала само!
---
“Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание - него той не може да надхвърли. Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по една планета?! Не зная защо, винаги съм била извънредно щастлива. Презирам онези, на които им трябва конкретен повод, за да бъдат щастливи - или да се влюбят, или да постигнат нещо! Понякога щастието ми е било толкова болезнено, едва съм се преборвала с него, за да оцелея, за да не изнемогна от подлудяващата му сила...
---
“Не искам да живея в заслепление. Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха нещо гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници. Григор Ленков (зам.-главен редактор на сп. "Родна реч" - б. а.) беше такъв, бог да го прости. Защо не оцеля? Дарвин е доказал, че във вечния ход на еволюцията на организмите оцеляват само най-силните, най-добре приспособените към конкретните условия. Той не е могъл да се приспособи, милият. Как да говоря за него, когато сълзи размиват очите ми и ме дави, дави.
---
Спрях до огледалото на втория етаж, извадих жълт гребен и бавно и мълчаливо се заресах. Беше страшно. Дъхът на този хладен коридор, извитите стълби, дори и това голо огледало, в което се оглеждах преди - плаха, тънкокрака, с плитка на върха на главата, която кой знае защо не ми тежеше, всичко бълваше него - категорично, безпрекословно, невъобразимо - решех се аз и си мислех: защо го няма сега да ми се порадва - колко съм пораснала и как хубаво се усмихвам...
Това са последните записки на Петя Дубарова Не се наемам да ги коментирам или анализирам. Не мога да отговоря и защо почти 3 месеца тя не потърси спасение в думите и белия лист, както го е правила толкова години. Защо не записа вълненията и тревогите си, от които днес да разберем как са преминали последните й дни.
До випуска на Петя учениците от гимназията изучават втори западен език. Някой "умен" чиновник от тогавашното образователно министерство или по-нагоре обаче решава, че "англичаните" трябва да имат и професионална ориентация, и е въведена дисциплината "Практика в биреното производство". Мястото е фабриката, която произвежда популярното някога "Бургаско пиво".
В "Преживелици с Петя" Елена Начева е записала:
"...Докато другите езикови гимназии си губят времето с часове "екскурзоводство", нас ни убеждават колко ценни кадри за родната промишленост сме с нашия английски. Можем да разчетем без труд инструкциите и указателните табели (от рода на "Внимание", "Пази се", "Натисни", "Опасно за живота!"!)по машините, които са внесени отпреди да се родим, и то от Германия, т.е. сещате се на какъв език са написани табелите..."
И тук, на производствената практика, става фаталната беля. Поврежда се броячът на една от машините и за това е обвинена Петя.
Има много версии как точно се случва аварията. Нека се доверим на обяснението на най-добрата й приятелка Елена Начева:
"С В. (приятеля на Петя - б.а.) бутнали или опърлили с клечка кибрит пластмасовата частица на клеясалия бутилков брояч, за да видят цифрата, която е застинала отпреди десетилетия. Някаква абсолютно нищожна и ненарочна вина, но даскалицата издейства намаление на Петиното поведение заради "унищожаване на социалистическата собственост"!
Става дума за авария, която може да се случи във всяка подобна фабрика дори и с по-модерни машини. Аварията се оправя и производството продължава. Но не и в нашия случай. Фабричното ръководство обвинява Петя Дубарова в саботаж и пише нарочно писмо до директора на гимназията. Идват служители от МВР и започват да разследват случая.
Учителският съвет се събира и решава да накаже Петя с намаляване на поведението. Хем като предупреждение към всички недисциплинирани ученици, хем за назидание на Петя, която от доста време прекалява със самочувствието си. Решението е поведението на Петя Дубарова да се намали с една единица. "Типична учителска психика от едно време", казва в интервю Недялко Йорданов.
Това е страховит шок за чувствителното и емоционално момиче. Тя - отличничката, поетесата, умницата, комсомолската активистка - с намалено поведение?! Какъв срам! Как ще погледне майка си и баща си в очите?
"Аз почти през всичките години бях с поведение 3, но въобще не ми пукаше - каза ми поетът Асен Недялков, съученик на Петя. - По принцип момичетата са с по-лабилна психика. Още 2 -3 съученички опитаха да се самоубият с хапчета, но успяха да ги спасят..."
За съжаление на 3 декември вечерта Петя е сама вкъщи. И се нагълтва с голяма доза приспивателни. Явно не е измислила друг начин за да защити честта си. Решава се на отчаяния акт, без да сподели нищо от болката с родителите или с Елена:
"Прекалено късно научих, за да й кажа, че трябва да се надсмеем. Мен пък искаха да ме изключват от комсомола, защото отказах да мятам една тръба с пискюл пред духовата музика... Като й казах, тя ме имитираше, аз имитирах нейните чупки и се заливахме от смях. Все си мисля, че ако ми беше споделила, по същия начин щях да опитам да й покажа пълнолуДието от друг ъгъл и да се надсмеем.
Ние, макар и по на 17, вече съзнавахме, че светът ни е скроен с аршин на малоумници и няма много логика във физическото измерение, ако не вземаш предвид и духовното..."
През нощта на 3 срещу 4 декември дежурният екип в бургаската болница се бори за живота на Петя. След години майката Мария ще каже, че цяла нощ слушала как лекарите си разказват ловни истории. А когато пита дежурния доктор Бинев има ли нужда да повика за консултация и други лекари, той отговаря: "Имам нужда да ми се махнете от вратата!"
Д-р Бинев е покойник от 4 години, умира от болестта на Алцхаймер и няма как да се защити от обвиненията. Не съществува и някогашната фабрика за "Бургаско пиво"...
След смъртта на Петя гневът на учениците от английската гимназия е насочен към ръководството й и най-вече към зам.-директорката Б. Почти цял месец всички ходят с бели ленти на реверите си - скръб по младата Петя и обвинение срещу учителите. Този протест е впечатляващ за времето си, но никой не смее да накара учениците да махнат белите ленти.
"...Така се запечата Петя в съзнанието ми - винаги изгонена от свят, скроен с аршин на малоумници. Тя не се вписа в него. Пое пътя си към бездънната Вселена. На нас, които се блъскаме по земния си път, ни остави за кураж поезията си...", казва Елена Начева.
(Край)