От неделя, когато Доминик Строс-Кан беше арестуван в Ню Йорк по обвинение в сексуално посегателство, френските политици шумно изразяват своя ужас от "грубото" отношение към директора на МВФ от страна на американската правосъдна система.
За тях сигурно е шок - да видиш как към представител на френския елит се отнасят като към обикновен престъпник, се случва толкова често, колкото се появява снимка на английската кралица по бикини.
Те не просто изразяват безпокойство за свой уважаван колега. Много от тях си мислят: "Да не дава Господ" (или "Добре, че живея във Франция, а не в САЩ").
Франция може да си мисли, че е преживяла революция, но на практика тя просто се сдоби с нов и дори още по-могъщ елит. Неговите членове се смятат за толкова незаменими за управлението на страната, че да се опиташ да свалиш някой от тях, е все едно да заплашиш, че ще застреляш състезателен кон шампион, защото ти пасе в градината. От теб се очаква просто да го оставиш да си пасе.
Затова френската върхушка възприема като жертва Строс-Кан, а не травматизираната камериерка, която според полицията той е нападнал. Ако това се беше случило в Париж, случаят никога нямаше да види бял свят. Жената щеше да бъде запитана дискретно дали смята, че си струва да си рискува работата и разрешението за пребиваване. Щеше да й се напомни, че нейната дума е срещу неговата и, казано в прав текст, на кого биха повярвали хората? На духовития известен мъж с влиятелни приятели, или на госпожа Никоя?
Френските политици се славят като серийни съблазнители и по правило никой не им прави проблем за това.
Опасността обаче се състои в това, че репутацията им на "разгонени зайци", както се изразяват французите, им дава усещане за безнаказаност. Сигурно има тънка граница между това да мислиш, че понеже си могъщ и известен, всеки би се поддал на чара ти, и това да смяташ, че всеки, който се противи, е неразумен. По тази логика, като насилваш някого да прави секс с теб, просто го караш да приеме неизбежното.
Точно като Луи XIV.
Освен това съществува тънка граница и между сексуалната и законовата безнаказаност.
През 2004 г. бившият френски премиер Ален Жупе беше осъден за корупция. Той получи условна присъда от 18 месеца затвор и му беше забранено да заема обществена длъжност за десет години, защото по думите на съдията е "предал доверието на народа". Той обаче обжалва присъдата и сега е външен министър, който представлява Франция на световната сцена.
Жак Ширак беше уличен в същия скандал, но се възползва от президентския имунитет до 2007 г. Оттогава всички опити той да бъде подведен под отговорност стигат до задънена улица. Най-показателният паралел на скандала със Строс-Кан е този с Роман Полански.
Колкото и талантлив режисьор да е той, през 1978 г. Полански избяга от САЩ във Франция, за да не бъде съден за незаконен секс с 13-годишно момиче. Когато беше арестуван в Швейцария през 2009 г. по искане на американските власти, целият културен елит на Франция се втурна да го защитава.
На тазгодишната церемония по връчването на наградите "Сезар" Полански получи награда за филма "Писател в сянка", който според най-уважавания френски всекидневник "Монд" "бележи неговото завръщане в семейството след проблемите му с правосъдието". Все едно става дума за глоба за превишена скорост. Всичко това ме кара да вярвам, че дори Доминик Строс-Кан да бъде осъден и да му се наложи да лежи в затвора, някой ден той ще се завърне във Франция, ще публикува автобиографията си (която, разбира се, ще бъде адаптирана за големия екран от Роман Полански) и в крайна сметка ще стане министър. Например министър на равнопоставеността между половете?
СТИВЪН КЛАРК,
"Ню Йорк таймс"