“Как да не танцувам ръченица? И аз, и съпругата ми, и трите ми деца могат да я играят. Но коя - линия или индивидуално, сливенска или кюстендилска?” Тези думи на чист български език идват от устата на американец, който от повече от 4 десетилетия е влюбен в страната ни. Това е същият човек - етнологът Мартин Кейниг, който записа Валя Балканска с “Излел е Дельо хайдутин”, преди да полети в Космоса. А днес ще представя книгата си “Гласове и образи от България 1966-1979”.
Всичко започва преди 45 г., когато Мартин пристига в София за първи път. Той преподава танци на студенти в Колумбийския университет и на български ученици в нюйоркска гимназия. “Чрез тях се запознах с д-р Живко Ангелушев - брат на големия художник Борис Ангелушев. Живко беше участвал в испанската гражданска война и след нея беше емигрирал в Щатите. Дойдох тук с две писма - едното от него, а другото от Маргарет Мийд - може би най-известната антроположка в света”, спомня си етнологът.
Той остава при Борис Ангелушев, откъдето се свързва с Комитета за връзки с чужбина. От там го канят да се срещнат с него и му организират 25 часа уроци по танци.
Не след дълго приятелят на Мартин - Борис, умира. Да го почетат, отиват много от близките му хора - Нейчо Нейков, художниците Христо Нейков и Златка Дъбова, поетът Валери Петров. Само след няколко разговора те бързо се сприятеляват с чужденеца, когото намират да скърби за Ангелушев.
Мартин е почти 5 месеца в България, като работи из цялата страна и в Югославия. Записва музика, филмира танци в 60-милиметрови ленти, прави снимки, въоръжен с 3 фотоапарата през гърдите. Заминава си за САЩ, но се връща всяка година почти до 1979-а, за да документира един залязващ свят - на живота в селото, традиционната култура, народната музика.
Интересът му към нея идва още от дете - и двамата му родители са полски емигранти и в дома им непрекъснато се говори на няколко езика. “Израснах, като ходех на сватби и слушах много различна музика. Откликвам на автентичността и на душевността на традиционната музика - в своя стар вид. Влюбих се в нея и й отдадох живота си”, обяснява той.
Заедно със свой колега оглавява неправителствена организация за проучване и съхраняване на традиционната култура. Обикаля различни страни, събира музика от целия свят и през цялото време България му действа с притегателна сила. Връща се тук през 1985 г., а после и през 2005 г., за да покаже на дъщеря си къде е работил. Междувременно е събрал достатъчно снимки, за да направи изложба. Показва ги на приятеля си Валери Петров, който с изненада му казва: “О, Марти, те много приличат на снимките на зет ми Иво.
Трябва да се запознаете.” Така Кейнинг се среща с фотографа Иво Хаджимишев. Пита го дали отнякъде биха проявили интерес да публикуват фотографиите му. “Не мога да ти помогна с това, но аз съм куратор-фотограф на Националната галерия и би ми се искало да направим изложба с твои снимки”, е отговорът на Хаджимишев.
Кейниг е толкова изненадан от поканата, че не може сам да вземе решението. “Аз казах: Иво, трябва да си отида вкъщи и да питам жена си. Имах ограничен бюджет и само двуседмично разрешение да бъда в страната. С жена ми сами гледахме трите си деца - те бяха още доста малки”, обяснява Мартин.
Съпругата му се съгласява и така през пролетта на 2006-а правят изложбата. “Иво беше донесъл 2 каси с вино, с по 12 бутилки. Помислихме си, че ще дойдат 12 от неговите и 12 от моите приятели - да има по една бутилка за всеки, но дойдоха 300 души - изложбата предизвика огромен интерес”, спомня си с усмивка той.
После местят изложбата в САЩ - в българското консулство в Ню Йорк, в Чикаго и местния културен център, в много престижни американски галерии, в старата библиотека “Карнеги”.
“В Чикаго е най-голямата българска общност и над 50 000 души за седмица дойдоха да видят изложбата. В Сиатъл ми помогна българо-американската общност и там имаше още повече хора, които разгледаха снимките”, разказва Мартин. Точно с приятелите си в Сиатъл често обсъждат какво се случва в страната ни и дори преди време направили културен център. Кейниг често стои зад фестивалите на българската култура в Сиатъл, а преди и Ню Йорк, в които американски групи свирят българска музика. Нерядко гостуват и наши известни музиканти като Иво Папазов-Ибряма и акордеониста Юри Анаков.
“Когато идват на изложбите ми, се оказва, че съвременните българи не познават времето, заснето на снимките. Него вече го няма. Това е светът, който познавах при идването ми тук”, обяснява Мартин. Когато представя своите експозиции, най го трогват младите хора - разглеждат внимателно всяка снимка, четат обяснението към нея, а накрая му благодарят с думите: “Не сме знаели за този свят, никога не сме го преживели.” После същите тези хора се записват в американски фолклорни ансамбли, за да се научат да играят български народни танци.
Мартин Кейниг ще представи книгата си “Гласове и образи от България 1966-1979” днес в американския ъгъл на площад “Славейков”. Той работи по томчето 5 години, а текстовете са на български и на английски език. В нея има уникални кадри от някогашния селски живот, обичаи и танци. Посвещава я на менторите си тук - Вергилий Атанасов и Райна Кацарова.
Изложбата му със снимки от България в момента е в Сиатъл, а през януари догодина отива в Обществената библиотека в Ню Йорк и в центъра за приложни изкуства “Линкълн”.