С психолога Христо Монов разговаря ЖЕНЯ МИЛЧЕВА
- Г-н Монов, вярна ли е констатацията на Хелзинкския комитет, че кризата е увеличила насилието над деца?
- Статистиката отчита растеж, но дали кризата е прекият виновник? В последните двайсетина години има бум на насилието и в световен мащаб. Констатацията, че само кризата е виновна, ни пречи да погледнем по-надълбоко. В последните години на ХХ век паралелно протичаха 2 взаимно противоречащи си процеса. От една страна, налагане в обществото на разбирането, че трябва да се спазват базисните човешки права на живот, образование, самоопределение и особено правата на децата. От друга страна - навлизане в интимния свят на личността. Постоянно сме атакувани от поведенчески модели, които ограничават или направо отнемат възможността сам да си изградиш личностния модел и ценностната система. Спорно е дали има реална възможност за избор.
- Какъв модел се налага?
- Още от средата на миналия век чрез масовата култура тръгна налагането на модела за героя и успелия човек като насилник. От двете страни на желязната завеса не си оставахме длъжни. Ако Клинт Истууд избиваше индианци, Гойко Митич избиваше бели. Ако Рамбо помагаше на муджахидините, съветските "боевики" избиваха американци. Кризата се проявява като финансова, но всъщност е в ценностната ни система. Това е криза, породена от човешката алчност. И родена точно от модела, че успелият човек е този, който по всякакъв начин налага собствените виждания и цели над другите. Този "всякакъв" начин не само включва, но и изтъква насилието като средство за постигане на успех.
Всъщност как ни връхлетя кризата? Ние не произведохме една ябълка, за да я изядем, а някой се изхитри една непроизведена ябълка да я продаде 10 пъти на другите. Той получи пари, но никой не получи ябълка. От това много хора се почувстваха измамени и тъй като нямаха други образци за справяне с такъв проблем, се стигна до ескалация на насилието. Обикновено, като не може да се насочи директно срещу този, който те е накарал да се разгневиш, насилието се насочва срещу най-слабите - децата.
- Може насилието да не се е увеличило, а просто да е станало по-видимо, защото медиите го огласяват.
- Медиите и неправителствените организации като Хелзинкския комитет имат роля за създаване на чувствителност към проблема. Доказва го фактът, че нараства броят на случаите, които стигат до отделите за закрила на детето и по които се работи. Но тези случаи са само върхът на айсберга. Никой не знае колко са всъщност, защото преобладаващата част остават скрити. Мнозина чуват, когато някой пребива детето си в съседния апартамент, но колцина сигнализират за това? Не го правят, за да не си развалят добросъседските отношения. И защото все още огромната част от хората смятат, че това е нещо нормално или че си е лична работа на семейството.
Бях в един приличен СПА курорт, масово посещаван от семейства с малки деца. Само за 1 сутрин станах свидетел на 10-ина случая на насилие над деца. Чувах от "Млъкни, бе, не ме излагай пред хората" през "Ако не си изядеш закуската, няма да влезеш в басейна" до звънък шамар затова, че не излиза от водата. Предполага се, че хората, които са си позволили такъв курорт, не са от най-бедните. Значи при тях насилието не е провокирано от тежко материално положение. Но родителската воля се налага по най-безпардонния начин и това е манталитет, а той няма нищо общо с кризата. Такъв модел на родителско поведение не би трябвало да е присъщ на хора от ХХI век и от европейската общност, особено ако са я приели и като ценностна среда. Но се оказва, че нашата страна, може би поради стечение на историческите обстоятелства, трудно се модернизира на битово равнище и като нрави.
- Защо има такъв манталитет?
- В България все още за съжаление е норма да се караш на детето си пред други хора и да го удряш пред тях, въобще да налагаш родителската си воля с насилие - вербално или физическо. Мнозина продължават да се водят от максимата на нашите баби, че дете се целува само когато спи и че боят е най-нормалният начин да го вкараш в пътя. Когато мама ошамари 4-5-годишния малък човек - всъщност изграждаща се личност, тя не просто му причинява физическа болка. Тя му създава убеждението, че не може да разчита на никого на този свят, щом най-важният и най-довереният човек в живота му се отнася така с него. Как тогава да формира у себе си доверие към хората изобщо? От всекиго очаква да бъде насилник и се подготвя да му отговори със същото. Затова децата са агресивни и помежду си. И когато на свой ред станат родители, ще насилват собствените си деца.
- Децата не стават ли гръмоотвод на напрежението у родителите, причинено от мизерията в кризата?
- Не само вкризата, а въобще в последните години на преход се появи огромна група маргинализирани хора, които неглижират децата си. Оправдавайки се с криза, безработица и с това, че самите те имат личностни проблеми, които не могат да решат, са отказали всякаква отговорност за децата си. В прехода хората като цяло станаха по-"некачествени".
- Това иронично ли го казвате, визирайки едно изказване на премиера за лошия човешки материал у нас?
- Не, не го казвам иронично, за съжаление. Факт е, че ставаме все по-стари, по-болни, все по-необразовани. Но простата констатация, и то от устата на премиера, издава безсилие. Трябва да се предложинещо, за да стане човешкият ресурс по-качествен. Това се постига преди всичко чрез образованието, реално променено обаче. И не просто като учебно съдържание, а и като личностен модел, който това образование формира.
Сега имаме огромна маса безпросветни и буквално неграмотни млади български граждани и един много тънък елит по отношение на образоваността, който е на световно ниво. Но той е такъв благодарение единствено на ресурсите и усилията, вложени от семейството, а не от държавата. Системата на образование не гарантира, че когато човек излезе от нея, ще има това личностно качество, което ще му даде възможност да се адаптира в средата, в която живее, без да бъде насилник и без да бъде насилван. Държавата поставя рамката, в която човек се развива. Поставя целите и условията за постигането им. И механизмите за тези, които не желаят да се впишат в тази ценностна рамка, да бъдат поставени на мястото им.
- Отчита се увеличаване на неглижираните деца - тези, които не са получили от родителите си базисни грижи за изхранването, здравето, хигиена, лечение, образование. Защо?
- Огромната част от тези деца са циганчета. Така е и в социалните домове, където над 95% от децата са от циганския етнос.
- Упорито ги наричате цигани, а политическата коректност изисква да им казвате роми.
- От това, че в последните 20 г. започнахме да им казваме роми, нещо да се е променило? Лицемерието е в това, че сменихме лексиката, без да променим отношението към тях.
- Ако е вярно, че мнозинството неглижирани деца са ромчета, защо е така според вас?
- Откакто е в Европа, този етнос категорично се самоизолира и не желае да се интегрира. Единственият резултат от десетилетието на ромското включване е, че нашите братя цигани се включват доброволно единствено към електрическата мрежа.
- Много силни думи...
- Силни са, но са верни. Защо няма такъв проблем например с еврейската диаспора? Циганите все още са кланово общество, в което важат други правила, различни от тези на модерното. Те приемат повече присъдата на мешерето, отколкото тази на българския съд. Във Франция неслучайно ги наричат странстващи, те наистина са номади. Номадът гледа на децата си като на средство за производство.
Какво друго, ако не средство за производство е 5-6-месечното бебе, използвано за просия, или детето, изпратено да мие коли по кръстовищата и пребивано, ако не донесе достатъчно стотинки. Или бебето, родено, за да бъде продадено на бездетни?
- Защо след като проблемите са ясни, държавата не може да се справи с тях?
- От години не можем да се преборим със слабия капацитет на системата за закрила на детето. Главно заради липсата на достатъчно подготвени кадри, повечето без специална квалификация. Отделите за закрила на детето са натоварени със стотици случаи годишно, не е възможно да се справят. Неправителственият сектор помага много, но трябва да приключи с това проектно мислене - на парче и за определен срок. Тъкмо хората свикнат, че има място, където могат да потърсят помощ, и проектът свърши, защото са свършили парите по него.
- Според Хелзинкския комитет е недопустимо във временните центрове за деца престоят да е повече от 3 месеца, само защото детето няма къде другаде да бъде настанено. И не може на едно място да са деца с противообществени прояви и деца жертви.
- Наистина центровете трябва да станат повече, да бъдат профилирани и да се повиши капацитетът на работещите в тях . Не бива на едно място да са деца, жертва на насилие, и такива, които са жертва на трафик и се връщат от Западна Европа, където са били карани да проституират или джебчийстват. И двата типа деца са жертва, но с всеки тип трябва да се води дълга специфична професионална и компетентна корекционна работа. Колко дълго ще продължи тя, зависи от конкретния случай и е непрофесионално ей така, по принцип, да се задава срок за престой. Понякога детето просто трябва да е изолирано, защото ако бъде пратено в дом или дори в приемно семейство, сводникът му веднага го открива. Много време трябва да се възстанови дете, жертва на домашно насилие. Не можеш току -така да го пратиш у дома или да го настаниш и в приемно семейство, преди да му върнеш равновесието и доверието към възрастните.