Улица "Ник. Вас. Ракитин" е една от най-известните в София.
Може би заради близостта на Полиграфическия комбинат "Димитър Благоев", където е и редакцията на "24 часа", или пък заради книжната борса, която до неотдавна се помещаваше на тази улица.
Колко хора обаче знаят кой е човекът, на когото тя е кръстена, и с какво той е заслужил тази чест? Убеден съм, че те стават все по-малко.
Никола Ракитин е дългогодишен учител в Плевен и нежен лирик, който не заслужава такава забрава.
Ракитин е псевдоним на поета Никола Василев Панчев, един от най-нежните лирици в литературата ни, често сравняван с Николай Лилиев.
Той сам си избира жестока смърт - на 2 май 1934 г., месец преди да навърши 49 години, скача от влака в тунел край с. Ребърково. Причината: обвинен е в злоупотреба с държавни пари и шпионаж в полза на Румъния.
Никола Ракитин е роден на 6 юни 1885 г. в с Лъжене, днес Трудовец, Софийско. Учи в Ботевград (тогава Орхание) и в Първа мъжка гимназия, след като родителите му се преселват в София.
През 1908 г. завършва славянска филология в Софийския университет. Заминава за Плевен, където учителства цели 25 години. Там се жени за колежката си Катя, която му ражда три дъщери. Участва в Първата световна война.
Светла Ракитин, една от дъщерите му, разказва следния любопитен случай от детството на баща си. Той бил много палав и не наблягал особено на учението. След школото захвърлял учебниците и хуквал да играе и да скитосва по чукарите и горите над родното село.
Бащата Васил Панчев, по професия фелдшер, опитвал какво ли не, включително и "шамарената фабрика", но без особен успех. Един ден обаче дал на момчето "Записки по българските въстания". И малкият Никола сякаш станал друг човек. Страстта му към четенето не го напуска през целия му живот.
Първото си стихотворение отпечатва в сп. "Демократически преглед" през 1906 г. Три години по-късно - през 1909 г., излиза и първата му стихосбирка - "Под цъфналите вишни".
Следват "Животът може би е сън" (1911) и "Беглец" (1914 г.) Определят поезията му като пейзажна. Но той е и лиричен изследовател на човешката душа, както и отявлен маринист. Не са му чужди и социалните проблеми: през 1919 г. издава стихосбирката "Размирни години", която е протест срещу войната, насилието над човека и безсмислената смърт.
Учителските години в Плевен са и много плодотворни за Ракитин. Издава книги почти всяка година, през 1923-а дори пет. Голяма популярност му носят стихосбирките "Преди да съмне" "Слънчеви люлки", "Дунавски сонети", "Капят листата" "Златните нишки" и др., общо над 20.
Учениците му го обожават, той ги пленява със словото си. За двайсет и пет годишния му творчески юбилей Илия Бешков, негов възпитаник и след това близък другар, му подарява карикатура и стихотворение.
През 1929 г. в Плевен гостува известният тогава руски поет Константин Болмонт. Той е толкова впечатлен от поезията на Ракитин, че по-късно започва да превежда стиховете му и ги публикува в емигрантските руски издания.
В текста, с който представя българския поет на читателите, Болмонт пише: "Ако Франциск Асизки би прочел стиховете на Каспрович, той навярно би се усмихнал благоволително. Но мене ми се струва, че той, който се е радвал на мушичката, кацнала, пеейки на косата му, ще се усмихне още по-ласкаво, ако би прочел стиховете на Ракитин."
На 3 март 1934 г. по идея на сп. "Светлоструй" в Търново е създаден Съюз на писателите от провинцията. Учредителното събрание е в салона на местната девическа гимназия. За председател на съюза е избран Никола Вас. Ракитин, а за секретар - Димитър Добрев.
Поетът Петко Тихолов ни е оставил следния словесен портрет на Никола Ракитин: "Висок, строен, с кафяви очи, с мустаци, с правилен нос и брадичка. Носеше широкопола, велурена шапка или кафяв астраганен калпак. Говореше тихо, задушевно. Цялото му същество излъчваше скромност, доброта и благородство. В него имаше нещо мило и добродушно, бих казал наивно-детско.
Последното изповядва и самият поет: Душата ми е на дете душа: тя вярва и в мечти и чудеса...
Сходен е портретът на Ракитин от известния журналист Христо Бръзицов: "С килната настрана широкопола шапка, широка като душата му; със старобългарски мустаци и брада, истински български "чичо", приветлив, усмихнат, но когато трябва - и строг!"
Никола Ракитин е истински щастлив със семейството и учителската си професия в Плевен. Той пише следното: "...Ей по тези хълмове, които заграждат катовенец нашия хубав град, ей в онази недалечна Витска долина, през която мълви вечната си песен родният Вит, по просторните полета на Мизийската равнина с люшнати нивя и слънчогледи, със злачни ливади."
Пред Христо Бръзицов споделя, че е идилична натура и обича простия живот. "Дори щях да си остана на село, някога бях толстоист. Още щом завърших университета, юрнах се между народа да раздавам онова, което като пчелица бях придобил... И ще кажа, че няма по-хубаво от живота на село, сред хубавия ми народ. Не бих заменил учителството с нищо друго. Ще речеш: ами с литературата? Да, обичам я! Но преди всичко общественият дълг. Литературните занимания за мен са чиста радост само след като съм изпълнил задълженията си като баща и учител. Писателят трябва наравно с другите да понася тежестите на живота. Има писатели, които не ходят между хората..."
Никола Ракитин признава, че не е във възторг от "така наречената интелигенция". Защото тя не ходела при народа и народът не я познавал. А не можеш да обичаш някого, ако не го познаваш. Вижте колко актуално и днес звучи прозрението на поета: "... Народът ни влиза в съприкосновение с интелигенцията само когато му е потребен лекарски преглед, когато го дърпат да гласува, когато го теглят да плати данъци. Нашият народ не познава другата, чистата, безкористната интелигенция..."
Често в Плевен му гостуват Людмил Стоянов и съпругата му Мария Грубешлиева, Дора Габе, Калина Малина, Николай Лилиев, Ангел Каралийчев, Димитър Панталеев, които той черпи с превъзходно домашно червено вино.
А много популярният в ония години писател Константин Петканов най-обичал да го гощават с подлютен боб с много девесил и други подправки.
На приятеля си Николай Лилиев Никола Ракитин посвещава стихотворението си "Село":
Небе пустинно, прашно, с цвят оловен
над засушени жлътнали листа.
Бди над дървета лъснал кръст черковен,
от гъски де белеят се ята.
Самотен кът безмълвен и тъжовен,
гнездо на черен труд и нищета.
Бръмчат комари, пръскат дъх отровен
с миазми пълни гниещи блата.
И в тиха нощ, когато в мрежи златни
се потопят простори необятни
и плъзнат призраци от плет до плет -
над покриви от слама и тръстика
се вие птица някаква и вика
като душата на удавник клет.
Следващия път - Ракитин прави два опита за самоубийство, на третия успява. Намират тялото му разкъсано на парчета.