Иван Ст. Андрейчин е един от създателите на Дружеството на българските писатели и негов първи председател. По-късно дружеството се преименува в Съюз на българските писатели.
Андрейчин е първият български поет, на когото венните обявяват дуел заради стихотворение за армията, което те възприели като обидно за честта на мундира.
Той е и първият наш поет, обвинен в педофилия. Набеждават го, че е блудствал с 4-годишно момиче, и му дават 3 години строг тъмничен затвор. Андрейчин не издъръжа на гаврата и изпива голяма доза веронал.
Иван Ст. Андрейчин е първият български поет, официално обвинен в педофилия и осъден на 3 години строг тъмничен затвор.
Френският възпитаник не издържа на това унижение и на 13 февруари 1934 г. се самоубива с веронал. (През 1959 г. със същото лекарство ще сложи край на живота си и Пеньо Пенев.)
Иван Стоянов Андрейчин е роден на 1 май 1872 г. в Габрово. Учи литература във Франция и след това учителства на много места в България. Широко образован и голям познавач на европейската култура, той е поет, белетрист, есеист, драматург, литературен критик, преводач, театрален деец.
Винаги е елегантен - с костюм и риза с колосана яка, вратовръзка, оригинална шапка и непременно с лула в устата. Заради нея Георги Караславов, ученик на Андрейчин в Телеграфо-пощенското училище в София, ще го нарече "писателят с лулата".
В края на миналия век става част от литературния колорит и артистичната бохема на София. Творчеството му предизвиква полюсни мнения - категорично отричан и възторжено приветстван.
Още с първите си книги Андрейчин повежда борба за разрушаване на стария морал.
В тях има еротика и чувственост, които възмущават патриархалните консерватори. Първата си книга - "Навеяни мисли", издава през 1895 г., когато е даскал във Враца. Тя предизвиква небивал скандал и е инкриминирана от прокуратурата. Още на следващата 1896 г. обаче авторът я издава в София.
През 1898 г. излизат две негови стихосбирки - "Първа стъпка" и "Любов и мъка". За първата д-р Кръстьо Кръстев - първият български професионален литературен критик, участник в кръг "Мисъл", пише: "Това е книга революционна. Нейният автор е по убеждение социалист."
А втората едва не коства живота на автора си. В нея е поместено и стихотворението "Песен на мундира", което силно разгневява българското офицерство. Стихотворението е дълго, но за да разберете за какво става дума, ще цитирам няколко куплета от него.
"Офицер съм благороден и велик,
на мундира съм
служител,
пазя светлия му лик.
Който мен не уважава,
той мундира ми петни,
мойта сабя е готова
люто да му отмъсти.
...
На властта сме ний
подпорка,
тя без нази ще умре -
с пушки, с ножове,
пушкала
ний крепиме я добре.
...
Който иска да осъжда
нине дето са на власт
и се сбира по митинги,
без да пита тях и нас.
Ний тогава с голи
шашки
"Ура" викаме, летим,
всичко газиме и тъпчим,
бием, мушкаме, гърмим...
Стихотворението излиза през 1895 г. в брой 5 на в. "Социалист", но минава незабелязано. След отпечатването му в стихосбирката то бързо става популярно, младите си го препредават на ръка, дори натаманяват мелодия по него и си я тананикат.
Това вече прелива чашата на офицерството и то обявява дуел на поета. Когато майор и капитан отиват в квартирата на Андрейчин, за да му съобщят за дуела, той възкликва:
“За да ме убиете?! Благодаря ви, господа!
Ако е за оръжие, избирам перото. Излезте на словесен двубой..."
Въпреки това двамата офицери му заявяват, че ще го чакат "утре сутринта в пет часа навръх Корубаглар (днес Лозенец - б.а.) под големия орех. Оттам ще ви отведем на отреденото място..." (Иван Богданов, "И те са хора")
Но докато на сутринта офицерите го чакат под ореха на Корубаглар, поетът блажено спи в леглото си, описва историята Иван Богданов в книгата си "И те са хора".
За дуела обаче научава военният министър полк. Никола Иванов, който след години ще се прослави в битката при Одрин.
Той прочита стихотворението, привиква инициаторите на дуела и им казва: "Не негов, а наш е срамът... Тежко на военачалник, който насочва щик към собствения си народ.
Офицерите не мирясват, а настояват да се напише писмо до министъра на просвещението и да се иска уволнението на Адрейчин като учител.
"Какво? - извиква полк. Иванов. - Да се пише на министъра на народното просвещение, на самия Вазов, за да настроим и него срещу нас?! Не говорете глупости, любезни. Има само един начин да се уреди тази работа - мълчание!"
Така на младия поет му се разминава и последователно излизат следващите му творби: "Книга за любовта", "Книга за любимата", "Градина на милувките", "Целувка" и др.
Които пък взривяват моралистите и пуританите. Във времето, когато полите на благовъзпитаните дами допират земята, за да скрият дори глезените им, Иван Ст. Адрейчин ги шокира с книгата си "Трезви мисли за половите отношения". Възпява чара на женската голота и поезията на сплетените тела. Той е първият проповедник на модернизма у нас и първият български автор, който се осмелява да пише за страстни целувки и “храма на разврата”.
Димитър Полянов, когото преди 1989 г. изучавахме като първия пролетарски поет в България, заклеймява безцеремонно Андрейчин: "Силно бе влиянието на западните декаденти, чийто литературен представител у нас е известният циник Иван Ст. Андрейчин."
Хорхе Букай твърди, че има три школи в психоанализата. Според първата всяко сериозно отклонение в поведението на човек има корени в миналото. В детството е преживяна някаква травма и той страда от последствията й. Обикновено спомените за нея са потиснати в подсъзнанието и психоаналитикът трябва да се порови в неговите гънки, за да открие скритите там факти.
Ако в този смисъл се поровим в миналото на Иван Ст. Андрейчин, ще стигнем до историята, която той веднъж разказва на свой приятел в арменското кафене - как изживява първата си любовна и еротична мъка още 14-годишен.
От прозореца на стаята си виждал как всяка вечер пред огледалато се съблича съседката Ангелина.
Съблича се бавно, почти като стриптийзьорка и буквално влудява въображението на бледния юноша.
Ангелина е аптекарка, на 26 години, омъжена и с дете. Но младежът се влюбва безпаметно в нея. Пише й прочувствени писма. Тя демонстративно ги изгаря пред прозореца и така още повече засилва любовната му мъка.
"Това бе инквизиция - признава Андрейчин пред приятеля си. - Обичах я, но заради страданието, което ми причиняваше, обичта ми се превърна в омраза..."
В същото арменско кафене с него се запознава и Димитър Чорбаджиев-Чудомир. През 1949 г. Чудомир записва в дневника си:
"У Андрейчин съм ходил няколко пъти. (...) Той познаваше добре французката литература, имаше богата библиотека, издаваше списания, но страдаше от много мании. Беше дребен, с остри коси, брадичка и големи увиснали мустаци, под които димеше постоянно лула, но се смяташе за красавец и любимец на жените. Живял в Париж, той, изглежда, се бе много покварил. По-късно лежа в затвор, защото блудствувал с невръстни деца. Смяташе се за актьор и голям поет. Когато дойдох в София (1907 г.), той често се явяваше като рецитатор по вечеринките и декламираше едно стихотворение, от което съм запомнил:
...Чук - чук, чук - чук,
припряно чука той.
Ковчези готви за покой.
След това разправяше на публиката разни вицове.
Той почнал добре като поет със стихове на социални мотиви, но се разглезил, замаяла му се главата и умря много безславно."
Следва: Стенограф в парламента подло открадва жената на Иван Ст. Андрейчин.