Какво ме кара да се връщам в Созопол, за да изкарвам там отпуска си на море? Хората, които ме приютяват. Възрастна двойка, която дава стаи под наем.
Стаята, за която плащам, е двойна. В нея има телевизор с кабелна телевизия, безплатен Wi-Fi интернет, климатик, хладилник и баня с тоалетна. Има кухня с всичко необходимо. Има и двор с масички, столове, градина, цветя и каквото още се сетите. За всичко това плащах 35 лв. на вечер.
Най-важното в случая са не само удобствата, а отношението на хората. Винаги любезни, дружелюбни и готови да помагат. По човешки. Когато миналата година колата ни се счупи, хазяинът ни закара до сервиза, стоя с нас. След като колата окончателно сдаде багажа, се разбрахме да използваме паркомясто пред двора, за което не ни поискаха и стотинка. А в Созопол през лятото паркоместата са по-горещо търсени, отколкото в София през зимата. Имаше и още много други дребни нещица, които нямам място в тези редовe да опиша.
От другата страна на монетатаобаче лежи нещо по балкански неприятно. Пак се връщам на примера от миналата година. В сервиза майсторите ни направиха на луди калинки срещу 260 лв. - и никакъв резултат.
Година по-късно. На паркинг на къмпинг “Смокиня”ми искат 5 лв. и до 17 часа да съм се разкарал. Не, благодаря. От всички паркинги наоколо ми махат вяло с ръка да не влизам, защото няма места. Само в един, с триста зора, чакайки две момичета да освободят местенце, се заклинвам между дървета и други коли, молейки се да не надера, смачкам, ожуля и унищожа стърчащите елементи по колата си. Пак вземат 5 лева, но поне за 24 часа. Иде ми да затанцувам от радост.
И в главата ми се ражда бизнес план: ако успея да излъжа някоя банка да ми даде кредит, си купувам място там и без абсолютно нищо да правя по него го ограждам и започвам да събирам по 5 кинта за престой. Ама въобще не ме интересува дали паркиращият ще си дере колата, както аз направих с моята, докато катерех ръбатия вход на паркинга.
Плажът на Аркутино, няколко дни по-рано. Пет лева за паркинг, каране по пясък и остатъци от асфалт, дупки и прерийни пейзажи. Колата ми е доста ниска, но все пак удържа само с няколко задирания на престилката.
Време за обяд. Пълнените чушки са както си ги спомням от стола в четвърти клас - полусурови, глетави и с косъм в пълнежа. Ех, романтика, ех, спомени от детството!
В самия Созопол. С удоволствие се разхождам по улиците на Стария град. Места в готините кръчми няма. Пробвам в онези точно до северната крепостна стена, които висят над самото море. Умирам от глад. Ще платя по-скъпо, но поне ще се изкефя. Ама не съм познал. Приближавам се до келнер с кисел поглед, чело като на примат и съмнителен диалект и питам дали масата, която разчиства, е свободна. “Свободна е, но само за да вечеряте.”
Какво трябва да значи това в 21,30 ч вечерта?! Не съм отишъл да закусвам. Бърз анализ на ситуацията: аз и приятелката ми сме облечени небрежно. Тя - с дънкова пола и тениска, аз - с обикновени бермуди и ленена риза, а и нося пликче с царевица. Пълен прошляк! Не вдъхваме доверие. Нямаме щампи на “Долче и Габана” на тениската от “Илиянци”, не сме с официалния анцуг за сватби, не сме се наконтили. Въобще не сме се постарали! Значи не сме сериозни и сигурно ще висим на по бира цяла вечер. Какво се върти в главата на тези хора? Англичанин, облечен доста по-зле от мен, мърляв и неугледен, може да седне и в най-луксозната кръчма, без гък да се чува от сервитьорите, които цяла вечер ще му се мазнят за два лева бакшиш (не си мислете, че са много ларж). Аз обаче съм българин и трябва да спазвам дрескод. Не, благодаря. Следващото заведение, моля!
И какво въобще очаквах и там?! Мазна покривка, шумни италиански шлагери от времето на баба ми, разпадащо се меню, лепкав стол, кисел сервитьор и 5 лв. за пилешка супа. Какво им става на тия хора!
От ресторант на ресторант опитвам да си поръчам тарама хайвер. Нямат. И защо да имат? Все едно да отида в Банско и да имам нахалството да питам за капама или за бански старец. Що на морето ще имат хайвер? Същата работа и с рибената чорба. Откъде накъде ще я имат!? Мидите пък са само мариновани от буркан. Кебапчета обаче има навсякъде. Но трябва да си прилично облечен, за да те пуснат да ги ядеш.
Още един пример - след фестивала Spirit of Burgas нямаше нито едно отворено заведение в центъра. Тълпи от хиляди гладни хора търсят къде да ядат. Бизнесмените и предприемачите са си вкъщи и си спят. На единственото отворено място сервитьорката е толкова кисела, че сме я накарали да работи, чак коремът ми се свива.
Въобще на морето си има специфични неписани правила, които трябва да знаеш, иначе се чувстваш като тъпак. Е, минаваш и без тях, но ако говориш чужд и за предпочитане западен език.
Доста съм раздвоен за следващата година. Дали романтиката ще надделее, или здравият разум, когато си избирам място за почивка? Ще видим. Ако се върна на родното море, ще е в Созопол, и то пак при онези хазяи. Те ще са единствената причина да избера родното море пред гръцкото например. Ще кажа само, че тези готини хора са малцинство. Ако станат мнозинство, ще имаме самочувствие на нещо повече от дестинация за алкохолен туризъм.