Не магистралите, а човешкият ни капитал е в плачевно състояние

https://www.24chasa.bg/Article/1080248 www.24chasa.bg
СНИМКА: БУЛФОТО

С културолога и сценарист на филмите "Дзифт" и "Цинкограф" Владислав Тодоров разговаря МИЛА ГЕШАКОВА:

- България е пред важни избори - за президент и за кметове и общински съветници. Вълнува ли ви какво ще се случи на 23 октомври?

- Да, вълнува ме. Ще се види накъде се движи страната и кой с какво я движи.

Мила Гешакова
Мила Гешакова

- Ако бяхте в България, бихте ли упражнили правото си на глас?

- Не. Аз избирам да не участвам. Съзнавам, че вотът ми не се губи, нито се запазва, а се преразпределя, тоест отнемат ми го в полза на някого. Да, но това става не по силата на свободната ми воля, а на безличната система.

Моят глас не ползва мен, а други - лица в сянка, фигури на мрака.

Това е убийствената истина - гражданска съвест в полза на лукавите. Аз съм от тази милионна класа българи, които изкарваме в чужбина и харчим в България. Размерът на нашия принос в брутния вътрешен продукт на страната се изчислява в милиарди. Ние сме едва ли не най-големият външен инвеститор или поне достатъчно крупен, за да бъдем политически представени. Кой в парламента или извън него представлява нашия интерес? Посочете ми го и ще му дам гласа си.

- Натъжава ли ви раздробеността на старата десница? Припознавате ли в ГЕРБ вашето дясно?

- Тъгата отдавна премина. С нея се приключи един страстен цикъл на негодуване, омерзение, обида, отчаяние, покруса, погнуса. Ударих дъното и се събудих.

Вече не сънувам българския политически кошмар. Той не ми се случва, ако не участвам в него. Дясното у нас представлява двадесетгодишен многократно пукан и вулканизиран плондир, който продължава да се надува от хора с мръсен дъх.

Двата фронта, левият и десният, са проформа. Левицата и десницата са имитативно разделени. Едните симулират, че не са това, което са - старият режим, а другите, че са това, което не са - новият режим. Никой не е това, за което се представя. Българските политически субекти са издокарани с цел оцеляване, а не от грижа за хората. Така или иначе всяко управление на страната (само-нарекло се ляво или дясно) е служебно, доколкото е функция на северноатлантическия политически процес. Това, което има да се случва с България, не се решава от гласуващите българи, а от други гласуващи народи. В този смисъл българската политика се поправя по силата на чужда гражданска съвест, не на собствена.

- Живяхте в България цяло лято - има ли умора от Борисов след 2 г. управление?

- Според мен умора няма, има перманентно оживление. Б. Б. е феномен, който си струва да се съзерцава. Става дума не просто за човек с конвенционална представителност на политик и държавник, за празен костюм, а за уедрена феноменология, за прототипно олицетворение на българското, за изчерпателната му нагледност. Тук българинът стои зрелищно открит в своята противоречива същност. По Б. Б. може да се разказва старата и новата история на България, едва ли не релефът на страната. Удивителен мелез, заченат на балкански кръстопът. Съединителното вещество, предвидено в логото на парламента, със изтекъл срок на годност. Българският политически левиатан.

- Сигурно сте чули за размириците в пловдивското село Катуница и последвалите протести в столицата и големите градове срещу ромите. Как ви се вижда такава ситуация от многонационална държава като САЩ, където живеете от години?

- В Америка подобни неща се случват и могат да се случат всеки момент. Това е една доста разнородна и разногласна страна. Културни, класови и расови войни се водят на видими и невидими фронтове. Въпросът е в каква степен това застрашава устоите на нацията и рамковите конвенции на страната, правилата на съобществото. Въпросът е дали съществува обществен разговор, който да сближава крайностите, а не да ги накалява. Мисля, че българската публичност е лишена от подобен разговор. Крайностите са въпрос на провален или несъстоял се разговор.

Ролята на демокрацията е да превърне воюващите общества в дебатиращи общности. Демокрацията не почива на вечно или предустановено съгласие, а на ефективно управление на разногласията.

- Според социалния антрополог Харалан Александров ромите са бъдещето на България. Подозирам, че за мнозинството българи обаче те са преди всичко остър проблем. Как да го решим?

- Циганите бяха оставени на самотек. Оцеляват на базата на широко известен престъпен почин. Последва публичната им демонизация. Конструира се образът на социалния враг и културната заплаха. Причината е ясна - системен управленски провал в социалната сфера. Налице е епидемично възпаляващо се въображение на мнозинството по повод неуправляемото гето на едно криминогенно малцинство. Това може да взриви обществения мир навсякъде и по всяко време.

- Новият ви филм “Цинкограф” разказва историята на човек, който си има собствена държавна сигурност. Живо ли е още миналото след 22 години демокрация?

- Миналото не се губи. То не е запис на хартия. Нито е нескончаема лакърдия за деди и прадеди. То динамично видоизменя настоящето. То е живо бреме. Комунизмът например остави траен отпечатък. В този период от своята история българинът беше дисциплинарно модернизиран, социално-инженерно подобрен, рационализиран. Комунизмът насилствено трансформира додеветосептемврийския политически живот в България от кървава баня в безкръвен цирк. Циркът продължава, бездарен и пошъл. Кое е по-достойното, по-благополучното състояние - всеки да си отговори сам.

- Когато представяхте “Цинкограф”, го определихте не като пародия, а като подражание на обществената представа за нас самите. Каква нация сме?

- Да, романът се опитва да реконструира с художествени средства популярни представи на българина за историята си, за произхода на българските работи, версиите на масовото съзнание за българските потайности, народно-конспиративните теории. Невъзможността да се постигне истината в цялост, а само на части, които се оказват лъжи, е в основата на интригата. Цялата истина за това кои сме и защо сме това, което сме, се разпада на споделени лъжи. Кълбо от лъжи и измишльотини.

У нас на лъжата краката са дълги. Тя стига далече.

- Това се оказа сложна работа. Да се направи филм, е като да се построи един завод с цел да произведе едно нещо. То да се измисли, планира и разработи, да се произведе, да се опакова и разпространи, да се състезава с други подобни неща по международни форуми и пазари. В процеса на това продуцентът, който е построил и управлява завода, намирайки се в ситуация на опасно висок риск, трябва да се справя със системен хаос, крехки баланси, нередовен поток на пари и непредвидени разходи, с манталитета на работната сила.

Това е високо рискова и нервна професия, груба и заедно с това до скъсване тънка - мениджмънт на капризни таланти, комбиниран с тежка зависимост от затормозен бюрократичен процес. Аз лично разглеждам това си занятие по-скоро като социален опит, отколкото като постоянна професия.

- Наскоро казахте, че усещате дефицит на социална справедливост и че има злоупотреби с политическа свобода в България. Какво имате предвид?

- Свобода, която не поражда справедливо благополучие, е измамна. Не магистралите, не бетонът и асфалтът, а човешкият материал е във възможно най-плачевно състояние. Човешкият капитал в България е катастрофално занемарен, разнебитен, аварирал. Образованието и здравеопазването са най-тежко провалените сектори на управлението. Най-доброто на днешна България не е възможността свободно да се състоиш в нея, а свободно да я напуснеш.

- Преди дефинирахте щастието по български така:“... човек, който седи с обелен банан в ръка насред руини с наклякал по тях чумав народ и се чуди как да го изяде, без да го видят - по български щастлив”. Имате ли метафора за щастие по български след още 20 години?

- Българите сме мрачен, вкиснат вид. Търсим припек, за да храносмиламе мрака. Щастието ни е надробено. Залъкът е веществената форма на това щастие. Злословието на дребно е устната му форма. Доносът на парче - писмената. Отколе по тези земи предателството е това, което гарантирано възстановява чувството за справедливост. Къде е поетът да надраскаедна епопея за българското щастие, което ни се случва на трохи.

ВИЗИТКА

Роден през 1956 г. в София

Завършва ВИТИЗ през 1982 г., а през 1987 г. защитава дисертация по изкуствознание към БАН. Член и основател на кръга “Синтез”

През 1991 г. заминава за САЩ

През 1996 г. става доктор на философските науки в Пенсилванския университет, където до днес преподава културна история на Русия и Източна Европа

През 2004 г. е сред учредителите на ДСБ, но 2 г. по-късно се отдръпва разочарован от проекта за нова десница

През 2006 г. публикува първия си роман “Дзифт”, а после написва сценария на едноименния си филм.

Новият му филм “Цинкограф" ще излезе на екран през 2012 г.

  • Бунтът на невежите

    Бунтът на невежите

    Колкото хората са по-невежи в дадена област, толкова са по-категорични СВЕТЪТ вече не е същият. Той е завладян от пандемия, която тотално наруши неговия ритъм. Правителствата по света са поставени на изпитания. Те търсят пътища за ограничаване на щетите от сполетялата ни пандемия. Политиците се опират на знанията на стотици и стотици медици:

МАЛКИЯТ ИВАНЧО

Малкият Иванчо