Не магистралите, а човешкият ни капитал е в плачевно състояние

https://www.24chasa.bg/Article/1080248 www.24chasa.bg
СНИМКА: БУЛФОТО

С културолога и сценарист на филмите "Дзифт" и "Цинкограф" Владислав Тодоров разговаря МИЛА ГЕШАКОВА:

- България е пред важни избори - за президент и за кметове и общински съветници. Вълнува ли ви какво ще се случи на 23 октомври?

- Да, вълнува ме. Ще се види накъде се движи страната и кой с какво я движи.

- Ако бяхте в България, бихте ли упражнили правото си на глас?

Мила Гешакова

- Не. Аз избирам да не участвам. Съзнавам, че вотът ми не се губи, нито се запазва, а се преразпределя, тоест отнемат ми го в полза на някого. Да, но това става не по силата на свободната ми воля, а на безличната система.

Моят глас не ползва мен, а други - лица в сянка, фигури на мрака.

Това е убийствената истина - гражданска съвест в полза на лукавите. Аз съм от тази милионна класа българи, които изкарваме в чужбина и харчим в България. Размерът на нашия принос в брутния вътрешен продукт на страната се изчислява в милиарди. Ние сме едва ли не най-големият външен инвеститор или поне достатъчно крупен, за да бъдем политически представени. Кой в парламента или извън него представлява нашия интерес? Посочете ми го и ще му дам гласа си.

- Натъжава ли ви раздробеността на старата десница? Припознавате ли в ГЕРБ вашето дясно?

- Тъгата отдавна премина. С нея се приключи един страстен цикъл на негодуване, омерзение, обида, отчаяние, покруса, погнуса. Ударих дъното и се събудих.

Вече не сънувам българския политически кошмар. Той не ми се случва, ако не участвам в него. Дясното у нас представлява двадесетгодишен многократно пукан и вулканизиран плондир, който продължава да се надува от хора с мръсен дъх.

Двата фронта, левият и десният, са проформа. Левицата и десницата са имитативно разделени. Едните симулират, че не са това, което са - старият режим, а другите, че са това, което не са - новият режим. Никой не е това, за което се представя. Българските политически субекти са издокарани с цел оцеляване, а не от грижа за хората. Така или иначе всяко управление на страната (само-нарекло се ляво или дясно) е служебно, доколкото е функция на северноатлантическия политически процес. Това, което има да се случва с България, не се решава от гласуващите българи, а от други гласуващи народи. В този смисъл българската политика се поправя по силата на чужда гражданска съвест, не на собствена.

- Живяхте в България цяло лято - има ли умора от Борисов след 2 г. управление?

- Според мен умора няма, има перманентно оживление. Б. Б. е феномен, който си струва да се съзерцава. Става дума не просто за човек с конвенционална представителност на политик и държавник, за празен костюм, а за уедрена феноменология, за прототипно олицетворение на българското, за изчерпателната му нагледност. Тук българинът стои зрелищно открит в своята противоречива същност. По Б. Б. може да се разказва старата и новата история на България, едва ли не релефът на страната. Удивителен мелез, заченат на балкански кръстопът. Съединителното вещество, предвидено в логото на парламента, със изтекъл срок на годност. Българският политически левиатан.

- Сигурно сте чули за размириците в пловдивското село Катуница и последвалите протести в столицата и големите градове срещу ромите. Как ви се вижда такава ситуация от многонационална държава като САЩ, където живеете от години?

- В Америка подобни неща се случват и могат да се случат всеки момент. Това е една доста разнородна и разногласна страна. Културни, класови и расови войни се водят на видими и невидими фронтове. Въпросът е в каква степен това застрашава устоите на нацията и рамковите конвенции на страната, правилата на съобществото. Въпросът е дали съществува обществен разговор, който да сближава крайностите, а не да ги накалява. Мисля, че българската публичност е лишена от подобен разговор. Крайностите са въпрос на провален или несъстоял се разговор.

Ролята на демокрацията е да превърне воюващите общества в дебатиращи общности. Демокрацията не почива на вечно или предустановено съгласие, а на ефективно управление на разногласията.

- Според социалния антрополог Харалан Александров ромите са бъдещето на България. Подозирам, че за мнозинството българи обаче те са преди всичко остър проблем. Как да го решим?

- Циганите бяха оставени на самотек. Оцеляват на базата на широко известен престъпен почин. Последва публичната им демонизация. Конструира се образът на социалния враг и културната заплаха. Причината е ясна - системен управленски провал в социалната сфера. Налице е епидемично възпаляващо се въображение на мнозинството по повод неуправляемото гето на едно криминогенно малцинство. Това може да взриви обществения мир навсякъде и по всяко време.

- Новият ви филм “Цинкограф” разказва историята на човек, който си има собствена държавна сигурност. Живо ли е още миналото след 22 години демокрация?

- Миналото не се губи. То не е запис на хартия. Нито е нескончаема лакърдия за деди и прадеди. То динамично видоизменя настоящето. То е живо бреме. Комунизмът например остави траен отпечатък. В този период от своята история българинът беше дисциплинарно модернизиран, социално-инженерно подобрен, рационализиран. Комунизмът насилствено трансформира додеветосептемврийския политически живот в България от кървава баня в безкръвен цирк. Циркът продължава, бездарен и пошъл. Кое е по-достойното, по-благополучното състояние - всеки да си отговори сам.

- Когато представяхте “Цинкограф”, го определихте не като пародия, а като подражание на обществената представа за нас самите. Каква нация сме?

- Да, романът се опитва да реконструира с художествени средства популярни представи на българина за историята си, за произхода на българските работи, версиите на масовото съзнание за българските потайности, народно-конспиративните теории. Невъзможността да се постигне истината в цялост, а само на части, които се оказват лъжи, е в основата на интригата. Цялата истина за това кои сме и защо сме това, което сме, се разпада на споделени лъжи. Кълбо от лъжи и измишльотини.

У нас на лъжата краката са дълги. Тя стига далече.

- Това се оказа сложна работа. Да се направи филм, е като да се построи един завод с цел да произведе едно нещо. То да се измисли, планира и разработи, да се произведе, да се опакова и разпространи, да се състезава с други подобни неща по международни форуми и пазари. В процеса на това продуцентът, който е построил и управлява завода, намирайки се в ситуация на опасно висок риск, трябва да се справя със системен хаос, крехки баланси, нередовен поток на пари и непредвидени разходи, с манталитета на работната сила.

Това е високо рискова и нервна професия, груба и заедно с това до скъсване тънка - мениджмънт на капризни таланти, комбиниран с тежка зависимост от затормозен бюрократичен процес. Аз лично разглеждам това си занятие по-скоро като социален опит, отколкото като постоянна професия.

- Наскоро казахте, че усещате дефицит на социална справедливост и че има злоупотреби с политическа свобода в България. Какво имате предвид?

- Свобода, която не поражда справедливо благополучие, е измамна. Не магистралите, не бетонът и асфалтът, а човешкият материал е във възможно най-плачевно състояние. Човешкият капитал в България е катастрофално занемарен, разнебитен, аварирал. Образованието и здравеопазването са най-тежко провалените сектори на управлението. Най-доброто на днешна България не е възможността свободно да се състоиш в нея, а свободно да я напуснеш.

- Преди дефинирахте щастието по български така:“... човек, който седи с обелен банан в ръка насред руини с наклякал по тях чумав народ и се чуди как да го изяде, без да го видят - по български щастлив”. Имате ли метафора за щастие по български след още 20 години?

- Българите сме мрачен, вкиснат вид. Търсим припек, за да храносмиламе мрака. Щастието ни е надробено. Залъкът е веществената форма на това щастие. Злословието на дребно е устната му форма. Доносът на парче - писмената. Отколе по тези земи предателството е това, което гарантирано възстановява чувството за справедливост. Къде е поетът да надраскаедна епопея за българското щастие, което ни се случва на трохи.

ВИЗИТКА

Роден през 1956 г. в София

Завършва ВИТИЗ през 1982 г., а през 1987 г. защитава дисертация по изкуствознание към БАН. Член и основател на кръга “Синтез”

През 1991 г. заминава за САЩ

През 1996 г. става доктор на философските науки в Пенсилванския университет, където до днес преподава културна история на Русия и Източна Европа

През 2004 г. е сред учредителите на ДСБ, но 2 г. по-късно се отдръпва разочарован от проекта за нова десница

През 2006 г. публикува първия си роман “Дзифт”, а после написва сценария на едноименния си филм.

Новият му филм “Цинкограф" ще излезе на екран през 2012 г.

Пазарувай в MediaMall.bg - книги, музика, филми и абонаменти

Коментари

Сортирай по:

Добави коментар

Добави коментар

аватар
  • Кадрите не решават всичко, по-важна е стабилността

    С хвърлената оставка на Димитър Главчев като председател на парламента някои наблюдатели отбелязаха голяма червена точка за БСП в двубоя ѝ с ГЕРБ.  Така ли е наистина? Да, тежестта на червената точка идва по две линии - първо, че така “потъна” важността на ревизията на приватизацията през прехода.
  • Не ме завихряйте в скандал с българския лекар!

    Когато описах случая със “Спешна помощ”, бях обективна, имам свидетели “БЪРЗА помощ” пак закъсня. Близо месец, след като написах статус във фейсбук за припаднало момиче пред БНТ и закъснението на линейката, лекарите от “Спешна помощ”, подкрепени от Българския лекарски съюз и Българския стоматологичен съюз,