Актьорът Юри Ангелов е един от любимите ученици на Апостол Карамитев. За възрастта си Ангелов казва, че е още млад и в средата на творческия си път. Зрителите го помнят с ролята на Кичо Жабата в пиесата “Обличането на Венера”, в която изпълнява четири роли наведнъж. Култова ще остане репликата му “Мамо, купи ми жабата. Купи ми я, ма”. Участва и във филмите “Сладко и горчиво”, “Няма нищо по-хубаво от лошото време”, “Жребият”, “Приземяване”. Изгражда ярък образ и в сериала от 70-те години “Завръщане от Рим” на режисьора Иля Велчев. Два пъти напуска доброволно Народния театър. От 15 г. живее в свой пристан - граничното село Фазаново. Последното му отличие е от Съюза на филмовите дейци за участието във филма “Малки разговори”. В момента играе руския мафиот Распутин в сериала “Седем часа разлика”.
- Г-н Ангелов, колко е дълъг обратният път от с. Фазаново до превъплъщението ви в руски мафиот в “Седем часа разлика”?
- Много, много дълъг е този път. Ако трябва да бъда честен, буквално не съм очаквал тази роля. Но като че ли някъде дълбоко в себе си съм подозирал, че някой ден може би ще излезе този мой потенциал. Аз съм възпитан с руската литература. След като получих тази роля, съкровеното ми желание е да се оправи едно огромно недоразумение от годините - да се възстанови дълбоката признателност на нашия народ към големия руски народ. Детството ми е минало в Скобелевия парк в Плевен. Намирал съм гюлета от Руско-турската война, докато играя в моето село. С трепет гледах в музея костите на тези руски мужици. И може би с образа на Женя Распутин тази силна вода изби. Когато съм в средата на жизненото поприще.
На 62 години съм. Славата вече не ме засяга. Защото вече съм я преживял. Засяга ме друга слава, на България. За мен беше чест, че аз бях избран за тази роля. Ако кажа доволен, така не мога да изразя спектъра от чувства, които изпитвам. Човек може да бъде доволен от хубаво вино, от козунак, от печено прасенце. Доволството значи спокойствие.
- Какви са първите отзиви за вашето участие?
- Щастлив съм, че сериалът се следи с интерес от публиката. И това много повече ме респектира. В известна степен това ме прави неспокоен. От мен се очаква да отговоря подобаващо на изискванията на сценаристи, на режисьори и на публиката. Много любопитно възприемат моя герой във Фазаново. По сценарий мафиотът Распутин трябва да получи 50 000 долара, които е дал като заем на българския емигрант - Боян (Малин Кръстев). Хората настояваха да им занеса веднага парите и да “обърна гръб на цялата тази шибана София”. Местните щели сами да решат как да използват парите. Казват ми сериозно: “При нас няма шест-пет”. Искат парите да отидат за ракия и за квалитетни питиета. Аз не приех офертата им. Помолих ги да не бъдат глупави и нетърпеливи.
- Публиката със затаен дъх следи и любовната интрига между мафиота и красивата българка Ниночка, както я наричате?
- Не мога да издам подробности от сюжета. Любовна интрига между нас двамата има от самото начало. Любовните взаимоотношения са представени на много фино ниво. За съжаление в действителността се започва още от вратата за краката. Всички мислят, че сексът е всичко. Боже Господи! Взаимоотношенията между двата пола са космични. Приветствам режисьорите, че успяха да извадят и фините връзки между младите и по-старите актьори.
- Как ви избраха за тази роля- кастинг, обаждане по телефона... И изобщо имахте ли замисляне дали да приемете?
- Сценаристът на филма Любен Дилов-син и режисьорът Магърдич Халваджиян ме повикаха в София.Магърдич ми връчи една голяма тухла - сценария. И ми каза: “Ти си”. Взех сценария и си тръгнах за Бургас. Запознах се със сюжета край морето, тъй като то ме зарежда и спасява. В първия момент се паникьосах.
На втора среща категорично отказах ролята. Обясних им, че го правя не от свои егоистични мотиви. Предложих за тази роля да бъде ангажиран руски актьор. Сценаристите не приеха отказа ми. Нито режисьорът. Гласуваха ми абсолютно доверие. За втори път в моята кариера. Първият път беше в пиесата “Обличането на Венера”. Тогава играх Кичо Жабата. Надскочих себе си. Дано с овчарски скок да скоча над мен и с ролята на Распутин. Доверието импулсира. Тогава работят резервите на организма. А те са космични.
- Ползвахте ли външна помощ, за да навлезете в образа?
- Върнах се ни жив, ни умрял. Отново отивам край морето. При музикален фон - плясъка на вълните, започнах упражнения за дишане, за вътрешна хармония. И чудо! Постепенно започнах да навлизам в текста. Мисля, че с техники от йога и различни трикове успях да се справя. За да бъда убедителен, намалих и храната - да си чревоугодник и да излъчваш духовност, са несъвместими неща.
- Толкова ли е лош всъщност Распутин? Знам, че снимате с талантливи млади режисьори. Спорите ли понякога за образа?
- Не, няма никакви спорове. Материалът е толкова богат, че аз няма какво да питам. Излишно е. Понякога държах руснак да ми прецизира руските текстове. С английския се справих добре. Като истински мафиот трябваше да изглеждам убедително и да имам добър изказ на двата езика.
- Да се върнем малко назад. Защо изчезнахте от професията си след толкова успешни роли в киното и театъра? Аз ще ви дам няколко джокера - самота или търсено усамотение, бунт или разочарование от любим човек?
-Защо съм отишъл в с. Фазаново, е много лична тема. Не ми харесва да казват за мен: “Той беше добър актьор, но някъде изчезна”. Отговарям веднага. Аз не съм изчезнал. Бях 15 г. на специализация в космичния университет на живата природа - Странджа планина. По-важно е защо съм се върнал. Направих го, защото смятам, че интелигенцията на България за много дълго време абдикира. А интелигентните хора винаги са били унищожавани от властниците. Може и да е било заслужено, тъй като са малодушни. Доста хора се пребоядисаха, за да оцелеят. Такива като мен емигрираха в собствената си страна. Завряха се вдън гори. Интелигенцията единствено може да помогне на народа си. Икономиката ще се оправи с инвестиции. Ще дойдат китайци, корейци, руснаци.
Но хората на духовността трябва да вземат в свои ръце съдбата на народа. Интелигенцията е водачът, доколкото я има жива. Режисьорите са много млади, ерудирани хора. Те носят друг свят. Затова се върнах, за да бъда полезен с нещо.
Дано да не прозвучи декларативно, но ние вече сме длъжни да си подадем ръка. Да се обединим. Да престанем с това разединение. С тази завист и вражда. Да бъдем единни, за да се отлепим от дъното. Вече сме там. Трябва да тръгнем нагоре. Духовната криза е много по-страшна от материалната. Но аз вече виждам, че има наченки към позитивно развитие - и в киното, и в театъра, и в журналистиката.
- Щат в престижна театрална трупа би ли сложил край на селската идилия във Фазаново?
- Ако ми предложат щат, не бих приел. Два пъти съм напускал Народния театър доброволно. Но роля бих приел. Щатът унищожава актьора. За мен всички актьори, които са на щат, не са никакви актьори, а щатна мърша. Тъй като атрофират със спокойствието на щата. Със заплатата се демонстрира задоволство и гордост. Съжалявам, че съм краен. Актьорът трябва да е буден.
-Преживявал ли сте моменти на самосъжаление?
- Както всеки човек съм преживявал такива моменти. Самосъжалението е много вредно. Ние сме космични същества. Разбрах го сред природата. Предполагам, че има прераждане, както твърди индийската философия. В миналия си живот сигурно съм пребивавал в блатата. И в ролята на Кичо Жабата.
- Бунтарят у вас смири ли се с годините?
- По принцип аз не съм бил бунтар. Не съм революционер. Постъпвал съм необичайно. Напук на здравия разум. Аз съм за нежното еволюиране, а не за драстични революционни промени. Никога няма да забравя как революционерите на нашата нежна революция оскърбиха жестоко възрастните колеги актьори.
И те не стъпиха в тази внушителна сграда, наречена Народен театър, да пият едно кафе. А това са хората, които живяха на колела, играеха до без дъх, както се казва - Славка Славова, Таня Масалитинова, Георги Георгиев-Гец, Георги Черкелов. Всичко стана по правилото “Всяка революция освен деца си, изяжда и старците си”. Може би така трябваше да се случи. Защото дълги години преживявахме един зловещ социален експеримент. Ние, по-възрастните, ще носим последствията.
- Без какво от градския живот не можете на село?
- Село в България няма. Има места, които приличат на села. Те са обезлюдени. Много е тъжно. Защото на всичко отгоре няма и ниви. Моето село Тотлебен, Плевенско, гората го е превзела изцяло. Към Фазаново ме ориентира вътрешното ми същество. Търсил съм го планомерно, целенасочено. Дълги години съм го търсил, за да скъсам със София.
- Как се чувствахте в новата си роля на земеделец?
- Превъзходно. Опитах се да поправя една грешка. Аз съм потомствен земеделец. И понеже в соца всичко бе не на мястото си, и аз не бях на мястото си, станах артист. Така че във Фазаново се опитах да поправя тази грешка.
- Животът на село промени ли представата ви за любовта?
- Всичко у мен се промени, след като заживях във Фазаново. Тук усъвършенствах системата на вегетарианството. Започнах да ям и месо. Сега съм единственият вегетарианец в България, който яде месо. От време на време. Не приемам фанатизма на някои вегетарианци. Не е много здравословен. Българският народ, когато е бил най-здрав и е имал най-много столетници в Европа, е хапвал сланина целогодишно. Включително и през лятото.
- Синовете ви гостуват ли на село?
- Слава богу, двамата ми синове идват често, след като се образоваха в Ню Йорк. Летата им минаваха в клоните на ореха. Чувстваха се свободни на моя остров. И на морския бряг. Озадачават се от много неща. Но сърцето ги тегли и те се връщат към земята.
- Влюбен ли сте в момента? Разкрийте нещо от личния си живот.
-Влюбен съм в природата. Е, имам си гадже. Как, след като си направих такъв хубав остров, няма да имам до себе си същество от другия пол? Дано не будя завист. Но пребивавам в хармония. Гаджето ми съхранява наградите, тъй като аз съм много разпилян. Целият ми опит с жените като че ли беше да преживея любов с кобилата си Дида. Тя раждаше малките си в гората и живееше на диво. Обичаше ме истински. Голямата любов срещнах в лицето на кобилата си. Не ме разбирайте погрешно. Животните са одухотворени. Ние ги подценяваме. Колежката ми Параскева Джукелова ми сподели, че дъщеричката й непрекъснато плаче за нея в яслите. Това е неестествено. Детето трябва да е до гърдите на майка си. Да бъде с нея. Да, всичко е любов. Осъзнах го неотдавна със смъртта на майка ми.
- Какво ви се случи?
- Имах премиера в Габрово на пиесата “Човекът, който донесе дъжд”. В същия ден майка ми почина във Фазаново. Премиерата не можеше да бъде отложена. Моите приятели погребаха майка ми. А аз отидох на другия ден. На актьорите често им се случва да разсмиват публиката, когато сърцето плаче. Доста голямо изпитание. Мама често ми казваше: “Има Бог, Юрче, има Бог. Аз няма да съм сама.” Майката е велико нещо! От мама разбрах, че наистина всичко е любов.
- Вие сте любим ученик на Апостол Карамитев. Най-ценният урок от него?
- Апостол ни преподаваше всичко. Не само един урок. Учеше ни на човещина. Казваше, че най-ценното е да даваш, а не да получаваш. Едва сега го осъзнах. Но чувствата идват в зряла възраст. Човек е щастлив, когато е отдаден на другите. Когато е егоист, следват доста печални примери. Тези, които трупат пари, които вдигат големи дувари на къщите си, които драпат само за себе си, не са постигнали нищо. Не можеш да бъдеш щаслив, когато се затвориш в черупката си и дърпаш чергата само към себе си. Като космични същества сме щастливи само когато даваме. Но преди това трябва да си напълнен. Не може да пребиваваш в мизерия и да мислиш, че даваш. Само се заблуждаваш.
- В актьорската гилдия ви завиждат за силните роли, които получавате. Наричат ви актьорът отшелник.
- Нито съм отшелник, нито съм галеник на съдбата. И преди съм имал силни роли. Тази квалификация за мен е много повърхностна. Този социален експеримент, който преживяхме, сега дава плодове. Възцари се посредственост, простащина и елементарност. За съжаление хората се влияят от думи. Изплува споменът за ДС. Тя мимикрира - от Държавна сигурност се превърна в държавна несигурност.
- За коя роля мечтаете?
- На 17 г. прочетох “Идиот” от Достоевски. Искам да играя и да бъда идиота княз Мишкин. Но не в този смисъл, който разбираме ние в България. На гръцки “идиус” значи различен от другите.
- Как бихте дописали думите на Иван Балсамаджиев “Толкова съм влюбен в професията си, че на сцената изпитвам оргазъм. И когато представлението свърши, нямам нужда от жена”.
- Иван много се е изхвърлил. Бог да го прости! Тези негови думи са изцепка. Не съм вкопчен в професията. Опитвал съм се да я напусна. Всичките ми експерименти доказаха, че съм добре обучен комедиен актьор. Ето колегата Георги Черкелов каза наскоро: “Щом на Стефан Данаилов не му достига творческата слава , нека получи и друга.”
- Гласувате ли? Въобще интересува ли ви политиката?
- Вече ме интересува. Много трудно някои неща си пробиват път. Да, трябваше да се чистят авгиеви обори. Това е много трудна, неблагодарна и черна работа. Но вече има светлина в тунела. Тя се усеща. Да забравим за омразата и злобата. Вече трябва да тръгваме напред, защото станахме за смях на цяла Европа. Това не е въпрос на оптимизъм. Въпросът е да хванем ралото и да заорем здраво тази здрава българска земя. Зажадняла, запустяла.
- Казвате, че имате рецепта как да се оправим за няколко години. Любопитно ми е да я чуя.
- Много е просто. В природата е цялата истина. А човешкият ум безкрайно усложнява всичко. Две и две е четири. А ние сме се втурнали в дверите на неизвестността, че чак сме се объркали и затова се препъваме на всяка крачка.
- Говорите за трима святи хора в живота си. Кои са те?
- Благодаря на съдбата, че ме срещна с тези хора. Първият е моят учител в театъра Апостол Карамитев. Прекланям се пред народния лечител Петър Димков. Спаси дядо ми преди много години с лимони и мед. Излекува го от тежко заболяване. Тъй като и аз имах здравословен проблем, с връзки ме уредиха да отида при него. Той ми каза: “Българинът направи голяма грешка, тъй като се откъсна от земята. Тя е нашата майка. Тя ни храни и лекува.” И този негов съвет ме насочи на село, близо до земята. Не мога да отмина и помощта на лечителката Лидия Ковачева.
- Щастлив човек ли сте?
- Определено съм щастлив. Толкова ми е хубаво около последната придобивка в моя остров във Фазаново - водопада. Построих го сам. Намерих интересни камъни, по които да минава течаща вода. А водата има памет, знание. Това го откриха японците. Страшно ми беше нужен този водопад. Сега, където видя водопад, зяпам като луд. Щастлив съм и защото след премиерата на “Човекът, който донесе дъжд” в Габрово дойде и президентът на Бразилия Дилма Русеф.
ГАЛИНА ГАНЕВА