Kнигата на Любомир Левчев "Панихида за мъртвото време" е 633 страници, но я прочетох на един дъх. Дори ми се искаше да има още. Този "роман от спомени", както го е нарекъл авторът, е третата част на своеобразния мемоарен тритомник, започнат от "Убий Българина!" и продължен от "Ти си следващият".
В "Панихида за мъртвото време" Левчев продължава животоописанието си от избора му за първи зам.-председател на Людмила Живкова в Комитета за култура и усилията му по организирането на световните писателски срещи в София. Разказва за годините начело на СБП, свалянето от власт на Тодор Живков и трудните години за поета след 10 ноември 1989 г., когато е низвергнат в родината си и приютен от писатели приятели в САЩ, където живее повече от година.
Мемоарите са най-субективният литературен жанр. Всеки автор редуцира признанията си по свой личен избор и акцентира на удобните нему житейски подробности. На немалко места в мемоарния си роман Левчев сякаш спира на най-интересното. Читателят остава с чувството, че премълчава събития, факти и имена. Написаните пък сигурно ще предизвикат несъгласията на някои от хората, споменати в текста.
Амбицията на това интервю е да провокира Любомир Левчев и той да доразкаже и хвърли повече светлина върху някои от историите и случките в "Панихида за мъртвото време". Ще припомня основния постулат за интервютата: няма неудобни въпроси, има неудобни отговори.
-Да започнем от заглавието, г-н Левчев. Мъртво ли беше времето преди 10 ноември 1989 г.? Няма ли с това определение да разочаровате хората, за които това време е на младостта и мечтите им?
- Въпреки амбицията ти да ме провокираш, хайде да говорим на "ти". Моля те, не ме подозирай в опит за самоубийство. Аз съм част от тези хора, за които си се загрижил. Благодаря ти.Но заглавието не укрива смисъла, който ти търсиш.
Времето е едно непрекъснато чудо. Всеки миг "сегашното" умира и става "минало", за да освободи място на "бъдещето" в реалността. Извиквайки спомена за миналото, ние го възкресяваме в своето съзнание. Това е благородният смисъл на свещенодействието панихида (помен).
- Добре, Любо, преминавам на "ти". Иван Будинов, министър на търговията и после посланик в Париж, те нарича вълк единак. Такъв ли си?
- Мисля, че като човек не съм единак. Но писателството е самотен занаят.
- Наистина ли Георги Марков-Джери те е запознал с Тодор Живков?
- Да. Джери каза, че е предложил и ме представи на срещата с млади писатели в Бистрица. Дори ме закара със собственото си BMW. Това е описано по-подробно в "Ти си следващият".
- Кой роди идеята за писателските срещи в София? Признаваш, че тогавашният председател на СБП Пантелей Зарев е измислил мотото им: "Мирът - надежда на планетата", но кой измисли самите срещи не става ясно...
- Срещите не бяха измислени, а замислени. Аз нямампретенции. Пантелей Зарев заслужава признание. А Людмила Живкова пое настоятелно отговорността, защото всички се страхуваха от провал.
- Каква беше основната цел на тези срещи? Или целите са били повече от една?
- Щом има основна цел, значи има и други. Едни са се радвали на показния пропаганден ефект. Други са се надявали да се преодолее гибелната изолация в разгара на Студената война. Трети са търсели живите творчески контакти - цел, която заслужава да бъде главна. Личните контакти и приятелствата имаха огромно значение в онова съдбоносно време, когато "двата свята" се насъскваха с образа на врага.
Но казават - ако видиш, че очите му са като твоите, ако го познаваш, трудно би стрелял по него. Хайнрих Бьол апелираше да не ставаме дори неволни съучастници в създаване образа на врага - човек или народ.
Образът на врага е необходим на войната, за да превърне войника в убиец. Помниш ли стиха на Димчо Дебелянов: "Мъртвият не ни е вече враг"? Проблемът е да видиш как живият не ти е вече враг.
- Не бяха ли тези срещи доста тежко бреме за бюджета на България?
- Мисля, че не са тежали повече от танковете.
- Знае ли някой колко милиони левове бяха похарчени за писателските срещи?
- Според една счетоводна справка Третата международна писателска среща е струвала 300 000 лева. Една трета от тези пари са взети от фонда на Съюза на писателите. Втората писателска среща, която е била по-малка, е струвала 135 000 лева. Тези числа могат да послужат за сравнение.
- По време на първата среща в София през 1977 г. Гор Видал ти дава следния съвет: "Ако искаш една власт да те забележи, трябва да я дразниш." Възползва ли се някога от този съвет?
- Не. Не ми е било нужно да си поставям такива задачи, защото и без това официални и неофициални инстанции винаги са се дразнили от мен.
- Пишеш, че при обсъждането на първата писателска среща в Комитета за култура Людмила Живкова казала: "Ние трябва да оползотворяваме и да развиваме тези резултати. Трябва да мислим и да работим на планетарно ниво..." Но никъде в книгата не казваш за оценката и мнението на Тодор Живков за писателските срещи?
- Той изразяваше своето "мнение" с приветствено писмо в началото и в устно слово на специален прием, който като държавен глава даваше в края на срещите на всички гости. На една от последните срещи, седнал на маса с най-изтъкнатите гости, той изведнъж им каза: "Имайте предвид, че това, което ви приказва Левчев, невинаги съответства на нашата идеология и моето лично становище." И се разсмя, което още повече смути писателите.
Не знам какво е целял Живков с тази своя откровеност, но гостите ахнаха от изненада. А след това насаме ме поздравяваха.
- Защо в последна сметка тези срещи бяха преустановени?
- Защото времето се смени. В епохата на перестройката опитът на софийските писателски срещи вече се използваше на много места.
- В книгата споменаваш за "голямата мнителност на епохата", описана от Джак Керуак. Къде тази мнителност беше по-голяма - на Запад или в социалистическия лагер?
- В "По пътя" Керуак описва как танцуват с една мексиканка под душа в банята на хотела. Тогава бравата на вратата траква и те се свиват в различни ъгли. Героят смята, че тропат братята на мексиканката, които идват да го оженят насилствено, мексиканката си мисли, че идват приятелите на героя, за да я отвлекат и продадат като бяла робиня.
Малко по-късно Василий Аксьонов в романа си "Време е, приятелю" описва как един младеж пътува на автостоп по сибирските пътища. По радио новините предупреждават, че по пътя е било извършено убийство с манивелата на камион И шофьорът, и неговият спътник се гледат с огромно съмнение и страх. Всеки подозира, че другият е убиецът. Това са сходните житейски резултати от насажданата мнителност на студената война.
- 33 години по-късно намери ли отговор на въпроса защо Людмила Живкова ти се скарва, че прекалено много хвалиш и цитираш баща й Тодор Живков?
- Драги Пенчо, мислиш ли, че 33 години търся отговор на нещо, което е съвсем ясно. Ясно ми бе, че трябва да си взема шапката.
- Въпреки предупреждението на Живков, че СБП е мелница за председатели и че и ти ще бъдеш смлян, се съгласяваш да оглавиш съюза. Защо?
- Защото два пъти не могат да те смелят.
- Ти си автор на биографичния очерк за Людмила Живкова "Мислете за мен като за огън". Казваш, че в архива си пазиш рецензиите за очерка. Кой какво написа в тези рецензии?
- Общо взето бяха положителни и несъществени.
- Как оцелява един интелектуалец на ръководни постове, който постоянно се сблъсква с интриги, сплетни, доноси и удари под кръста от колеги и приятели?
- Веднъж заведох шестгодишната си дъщеря на лунапарк и влязохме в къщата на ужасите.
Жена ми се разсърди: "Не влизайте, детето ще се уплаши и ще му стане нещо." Когато влакчето ни понесе сред ревящи чудовища и летящи скелети, реших, че жена ми е била права. След това приключение дъщеря ми весело подскачаше и се смееше. "Браво! - похвалих я аз. - Ти си герой. Как издържа?" "Ами затворих си очите."
- На едно място в книгата си пишеш: "Но съвсем пресилено ще е да кажа, че за нищо не съжалявам." За какво в досегашния си съзнателен живот съжаляваш най-много?
- Избягвам и самодоволството, и себесъжалението. Предпочитам "контролния скептицизъм".
- Издават твои стихосбирки в Италия, Франция, Англия, САЩ, Латинска Америка, Скандинавия... Какви обаче са ти доказателствата, че тези преводи са благодарение на качеството на стиховете ти, а не на държавните постове, които си заемал тогава?
- Заемал съм само веднъж държавен пост - заместник-председател на Комитета за култура за около 3 години. Но това беше достатъчно издателите от Америка, Франция и пр. да се разтреперят от страх, да ми издават книгите и да ми плащат високи хонорари вече половин век. Въпросът е най-меко казано смешен. Но ако седна да му отговарям сериозно, ще стана още по-смешен.
- Много ми хареса следното твое признание: "Моите събратя по цял свят обичат едновременно да бъдат награждавани и преследвани..." Имаше ли творци в България, които не обичаха това?
- Да, моите събратя в България.
- От 2 януари 1995 г. заживяваш в Ню Ингланд, САЩ. Казваш, че първото нещо, което си написал там, е:
"Нито вълк, нито брат.
Човек за човека е българин."
Какво би добавил днес към това двустишие?
- Стиховете не обичат хранителни добавки.
- В "Панихида за мъртвото време" признаваш, че ставаш все по-самотен. Защо?
- Старостта е самота. Може би поезията е единствената младост, която обича самотата.
ОТКЛОНЕНИЕ
А сега, накрая, ще си позволя едно предизвикано отклонение. Пътищата завършват или с пропаст, или с отклонение.
Дълбоко в човешката природа е залегнало първичното чувство, че нещо остава скрито от нас.
И ти ме подозираш, че аз прекъсвам разказа си на най-интересните места и оставям важни свидетелства скрити.
Аз не съмдървото на забраненото познание в райската градина на любопитството. Несъм нито змията, нито Господ.
Единственото нещо, което съзнателно съм отбягвал, това са обидните квалификации на хора и събития в епохата на компроматите.
Мълчанието е за предпочитане, стига да не е компромис с истината.
Останалото е забрава.