Оля Стоянова е автор на три стихосбирки - "Фотографии" (2000 г.), "Проза" (2002 г.) и "Пътна карта" (2003 г.), както и един роман - "Лични географии" (2005 г.). Наскоро излезе сборникът й с къси разкази „Какво разказват вълците". Книгата е заглавие на ИК "Сиела" в престижната поредица "Майстори на разказа".
Текстовете ѝ са превеждани на английски, руски, италиански, чешки, словашки и полски.
Оля Стоянова е печелила първи награди за поезия, проза и журналистика. Родена на 14.09.1977 г. в София, завършва "Журналистика", а след това и "Културология" в СУ "Св. Кл. Охридски". Работила е десет години във вестник "Дневник", преди това е била редактор във в. "Литературен форум".
Повече се гордее обаче с трите си деца - Виктор (12 г.), Стояна на 5 и Страхил - на 2 години.
Как печелиш първи награди и се справяш с три деца и съпруг?
Ако въпросът е кое е по-важно - семейството или писането, то и отговорът е ясен. Можем просто да махнем с ръка на наградите и да ги забравим. Но иначе - да, трудно се пише с три деца, защото покрай децата наистина не остава време за много неща. И още по-трудно става, когато се питам дали има смисъл да крада от времето за тях, за да пиша. Затова се справям така, както хората, които играят шах или ходят за риба - гузно се измъквам за малко, за половин-един час.
Шегувам се, разбира се, но идеята е, че всичко това - конкурсите и наградите, са някак странично занимание, един вид хоби. От тях не зависи дали ще си по-щастлив, няма как да издържаш семейството си с тях, в голяма степен те са суета и нещо, без което спокойно можем да минем. В същото време ми се струва несправедливо литературата да бъде сравнявана с хоби, защото тя не е ръкоделие.
А какво е тогава?
Ами понякога съм съгласна със Сартр, че човек е нещастен, когато му е студено, когато е болен или когато няма какво да яде, а останалото са измишльотини. И все пак това не е всичко. Има моменти, когато литературата е добре дошла, независимо дали носи със себе си отговори или само задава въпроси. Защото иначе не остава друго извън грижата за съня, за здравето, за храната и благополучието. Литературата запълва онези празнини, които се отварят ненадейно, дава друга алтернатива на всичко и ни спасява от падането в капана на ежедневнието. Е, не винаги, но поне би могла да го направи.
Днес хората четат ли?
Около мен хората четат. Аз самата съм съвестен читател и непрекъснато чета - късно вечер, когато всички вкъщи спят, докато пътувам в метрото или в задръстванията. Но ако се съди по каталозите на големите мебелни компании - хората днес не се нуждаят от библиотеки. От изчистени пространства - да, от огромни плазми - да, от крехки етажерки над телевизорите, които да запълнят с прахосъбирачки - да. Но опитайте се да откриете стабилни библиотеки, здрави рафтове, които да издържат по петдесет книги, библиотеки, които да останат и след трийсет години - е, няма такова нещо. Разказваха ми преди време история за две млади момичета, които отишли при антиквар и се опитали да продадат книгите, оставени от баба им и дядо им. Питал ги антикварят за какви книги става въпрос, те не знаели, питал ги колко книги имат и момичетата посочили - ами ето толкова - от тук до тук и ето на такава височина, някъде към два кубика. Все си мисля, че тази история звучи прекалено абсурдно, за да е истина, но знае ли човек... Хубавото е, че последно време поне в каталозите на големите мебелни компании, които сега влязоха у нас, хората позират на фона на препълнени библиотеки. Може пък книгите отново ще се върнат на мода. Защото нещата тук не стоят така - електронна книга или книжно тяло. Не си правя илюзии - ако някой не чете книги, последна грижа ще му е да си купи електронен четец.
Как се чувстваш сега след издаването на чудесния ти сборник с къси разкази "Какво сънуват вълците"?
Вече приключих с тази книга. Това е много хубаво чувство. Тя просто ми се махна от главата, вече не мисля за нея и не правя сметки кое да променя, кое да добавя. Издаването на книгата всъщност слага точка на колебанията и упражненията по стил.
Силвия Томова беше трогната и озадъчена от безпощадния разрез на действителността в твоите къси разкази, където стегнато, пестеливо и доста прецизно описваш съприкосновението с героите и отношението ти към тях. Всички герои ли познаваш лично и къде е тяхното избавление - изход?
Всъщност не познавам лично нито един от тях. Те нямат прототипи и е малко странно, че толкова хора са убедени в противното. Ако искам да пиша за конкретен човек - ще правя портрет или репортаж, въобще - има други жанрове. Но реакциите на хората са ми интересни - едни твърдят, че в разказите са разпознали Живко, други ме питат дали има реален планински водач, който говори лошо немски език, трети се вълнуваха къде се намира антикварният магазин от онзи разказ и коя е пещерата, за която се споменава в друга история. Най-много обаче се интересуват кой е онзи алпинист, който става хижар от разказа „Високо" и дали историята е написана по действителен случай. Миналата седмица един приятел планински спасител ни каза, че се разходил край Мальовица, обадил се на хижаря и между другото му съобщил, че Оля е написала разказ за него. Нямам представа как е реагирал онзи човек, но аз не го познавам лично и няма как да напиша разказ точно за него.
Колкото до това дали има изход за героите - има. Какво повече му трябва на човек, освен да бъде щастлив? Или поне да се опита да живее така, че да бъде доволен от това, което прави.
Стряскат ли те великолепните оценки и на Деян Енев, който те номинира за световната награда за сборник с разкази Франк О' Конър?
Да, думите на Деян Енев са силни и много ме изненадаха. Не съм аз човект, който ще го редактира, мога само да се надявам да има доза истина в това, което казва. Иначе той говори от първо лице - миналата година беше номиниран точно за тази престижна награда за сборника си „Цирк „България". Но едно от условията е сборникът с разкази да бъде издаден на английски език. Така че на този етап всичко е в сферата на пожеланията.
Ако не те плашат историите за диви вълци, кое би те уплашило?
Като става дума за вълци - в тази книга въобще не се появява вълк. Но иначе много пъти сме засичали вълци във високото - разминавали сме се на няколко метра в гората, нито те ни обърнаха внимание, нито ние на тях. Виждали сме на метри от нас новородено сърне, което още не можеше да се изправи на краката си, майка му избяга, когато ни видя и ние побързахме да се махнем, за да може тя да се върне. Пред нас са преминавали глигани и лисици, но в това няма нищо необикновено. Това лято имахме дори близка среща с пепелянка. Не ме е страх от ходенето по диви места, нито от влизането в пещери или катеренето. Страх ме е от други работи - от всички тези детски болести, грипове и настинки, от вдигането на температура, които ни карат да се чувстваме толкова безпомощни.
В разказа "Може ли един въпрос" пронизва критичната ти нотка към журналистите, че питат за баналните неща. Ти също си журналист... За какво би питала ти?
Някога питах за осигурителни доходи и минимални прагове, през последните години правех репортажи за неща, които са ми наистина интересни и представях новите книги. Но журналистиката е като буря в чаша вода - само след два-три дни онези неща, които са били на живот и смърт, вече не са важни. Така че трябва и доза ирония. Хубавото на тази неблагодарна професия е, че чрез нея човек може да се докосне до много истории. А повечето от тези истории си струва да се разкажат като разкази, а не като журналистически дописки.
Общото и различното между Оля Стоянова - майката на три деца, Оля Стоянова - писателя-журналист и Оля Стоянова - планинаря-пещерняк. Къде е по-успяла Оля Стоянова?
Надявам се да съм най-успяла като майка на три деца, защото всичко останало е суета. Мисля си, че най-важното нещо е да възпиташ разумни и добри хора. А иначе - когато ходим по планини, водим децата със себе си, когато съм на работа, мисля за децата си. Не, че не се е случвало да съм на работа на рождените дни на децата или да седя в редакцията и да пиша под пара, когато са били болни. Но иначе си знам - достатъчно е да се върна при тях и да си ги прегърна и нищо друго няма значение. Тогава знам, че светът престава да ме интересува. Егоистично е, но е факт.
Излиза следващата ти книга - "Пътеводител на дивите места". Какво има в нея, какво те подтикна да я напишеш?
Тази книга я пишем петнайсет години, откато се познаваме с Живко, идеята е обща - аз пишех, а съпругът ми е правил някои от снимките. Колкото до дивите места - те наистина съществуват, просто не са са популярни, няма ги в официалните туристически справочници и на практика "не съществуват". Това са местата, които сме обикаляли на стоп, с раници на гърба, където сме попадали случайно или където сме се връщали стотици пъти - пещери, скални манастири, оброчища, отдалечени параклиси, върхове, каньони и водопади. Ние от години колекционираме диви места, но все не ни оставаше време да ги съберем на едно място. Веднъж сме ги откривали чрез подушване (тази река няма начин да не крие нещо по-нагоре по течението), друг път сме разчитали на картата или късмета, трети път - на приятели, които ни разказват за незабравими спирки край пътя.
Част от текстовете са излизали на страниците на вестници или списание, където Оля Стоянова е използвала всяка възможност да разказва за такива места, на които животът тече в друг ритъм. „И все сме си правили сметка как един ден ще избягаме и ще отидем да живеем на такова място", споделя с усмивка тя.