С хлътнало его и ококорени очи чакаме Годо

https://www.24chasa.bg/Article/1167335 www.24chasa.bg
Елин Рахнев

Елин Рахнев

Дали през 2012 година ще се случи онова нещо, за което поне половината човечество си мисли от сутрин до вечер, всеки има право да реши сам за себе си. Но все пак, ако идва краят, въпросът е точно на кой свят. Човек е препълнен с толкова много светове, че понякога не знае в кой е.

Това всъщност е най-аристократичното в анатомията ни за разлика от останалите същества, пърхащи около нас. Но със сигурност през следващите месеци врачки и гадателки ще станат неотменна част от деня и нощта. И непрекъснато ще витаят в праймтайма на сънищата ни. И въобще ще бъде страшен купон.

КОЛАЖ: “24 ЧАСА”
КОЛАЖ: “24 ЧАСА”

А всъщност през 2011 г. имаше дълга, жълтъчена есен. В лудницата едва ли някой забеляза, че този сезон се завръща победоносно. Завръщането на преходните сезони вероятно опровергава, че идва краят на света и ни кара да живеем с една доза красота в повече. Това изобщо не е малко сред платното от пари, злоба, ненавист и отчуждение. Преходните сезони винаги са били по-важни от основните, по креативни и вдъхновяващи. Дългата есен вероятно има много значения, но най-важното е, че е част от илюзията, че не всичко е загубено. Напротив...

Може би заради носталгичната есен се появиха толкова много нови поети.

Отдавна в България не са се издавали толкова много книги с лирика. Това, че едни хора се чувстват далече от метафизиката на деня, е повод за много размисли. И все пак по-добре книги с поезия, отколкото строежи на безкрайни офис сгради, безсмислено стърчащи - празни и кухи. По-добре книги с поезия, отколкото мълчанието на агнетата. Мисля си, че това е ужасно важно.

Тъжно е, че българският футбол направо погина. Няма накъде повече. За някого сигурно това е нещо минималистично, но поне за половин България е проблем. Има необходимост от шокова терапия. Незабавна. Тя трябва да започне от родното първенство и от никъде другаде. Най-накрая някой ще се осмели ли да направи родната висша лига от 10 отбора, или тази идея ще се вее в пространството като изпрана фланелка на Марадона в краен квартал на Неапол...?

Това е първият ход в залата за реанимация. Вторият е полуаматьорски футбол.

Футболните отбори са се превърнали в сергии и дали продават футболисти, или чорапогащници - няма голямо значение. Има поне още десет хода, но явно някого го мързи. Колко човека трябва да започнат до ходят на стадиона, за да направи някой нещо? Или се изчаква мигът, в който публиката ще бъде по-малко от футболистите? Този миг другата година ще дойде.

А за националния отбор... но спри, сърце...

В театрите, за сметка на стадионите обаче, продължава да е пролет. По “Раковски” между 18,30-19,00 часа е живот по три Шекспир, Гогол и компания явно запълват празнотата и тъгата ни. Явно компенсират цялата ни делничност, в която всички сме напъхани. И взор отникъде. Карат ни да си доизмисляме светове и вероятно по този начин да бягаме от действителността, от всичко, включително от себе си...

Всъщност това е една от основните функции на театъра - да фантазираш - след автора, режисьора и актьорите. Явно имаме болезнена нужда от фантазия. Без фантазии човек се превръща в амеба. Изпълнява няколко естествени нужди и това е. И накрая поляга в някое квартално или централно гробище. Без значение. Може би само Пер Лашез е изключение, но там живите са много повече от мъртвите.

Голямо значение обаче има, че през отминалата година Българската асоциация забезопасност на храните наложи стандарт на лютеницата. Този жест на БАБХ е жест към българското самосъзнание и после към вкусовите рецептори на народа. То е исторически акт, който някой ден ще се изучава задължително. Това е така, защото стандартизирането на лютеницата днес може да е неразбрана метафора, артистичен жест, сюрреалистичен акт, но утре следващите поколения ще бъдат благодарни. И по-следващите също. И ще мажат и ядат с усмивка.

И няма да се притесняват като нас.

Сигурно през 2012 ще бъдат стандартизирани компотът от сини сливи и постният гювеч, което вероятно тежки естети ще определят като пост ренесанс в храненето на българина. Няма лошо!

Има лошо обаче, че всъщност на голяма част от българите 2011 г. прибра усмивките, издяла каменни физиономии, обра жестовете. Парите напълно кастрираха страстите, мечтите. В един момент станаха толкова важни, че дрънченето им се превърна в най-естествената музика. И май така ще бъде и занапред. И тази музика ще става все по-силна, всепоглъщаща и монотонна в своето величие.

Една година, в която някак си всички станахме еднакви, неразпознаваеми, с хлътнало его и ококорени очи. В някакво очакване, без да знаем точно какво. То как изглежда, пипа ли се, има ли миризма?

Все пак в очакване... Ама, доколкото си спомням, в онази пиеса онзи пич Годо изобщо не дойде...

Знае ли човек... Все пак вдругиден е 2012-а...

  • Шефът на ВКС е пръв сред равни,  чрез него  не се овладява съдебната  власт

    Шефът на ВКС е пръв сред равни, чрез него не се овладява съдебната власт

    Съдийската колегия на ВСС стартира процедурата по избор на председател на Върховния касационен съд (ВКС) Ако и пленумът на кадровия орган одобри хронограмата, официалното начало ще бъде на 30 септември, а гласуването на 14 януари догодина. Изборът на тримата големи в съдебната власт по традиция предизвиква емоции
  • Първан Симеонов: Протестът умря, срути се под собствените си претенции

    Първан Симеонов: Протестът умря, срути се под собствените си претенции

    Как Слави си е представял политиката? Като честен манастир? Да, протестът свърши снощи. Андрей Райчев го напомни. Ако искате, бройте го днес, петък, тринайсети – за по-лесно запомняне. Няма драма, протестът имаше смисъл. Моделът „Борисов“ вече трябваше да се смени. Даже протестът свърши, точно където трябваше – като протест именно; свали Борисов

МАЛКИЯТ ИВАНЧО

Малкият Иванчо