Половин век кланът Михайлови е на вратата. "Когато едно име е много години на сцената, доста хора се дразнят. Моето име е на сцената от 1961 г. И преди това съм бил в децата и юношите, но тогава станахме републикански шампиони с юношите на "Левски". И от тази година фамилията Михайлов не слиза от главите на хората." Думите са на Бисер Михайлов - успял вратар на "Левски" от 1961 до 1975 г., баща на може би най-успелия роден страж и настоящ шеф на БФС Борислав Михайлов и дядо на актуалния футболист №1 на България Николай Михайлов.
"24 часа" гостува на 68-годишния Бисер и научи нови интересни подробности за изграждането на истинските бисери на българското вратарство.
"Когато Борислав игра в "Рединг", аз бях в Англия с него да му помагам (б.а. - 1995-1997 г., когато Ники е между 7 и 9 г.). Още там Николай посягаше към вратарството. В къщата имахме два хола. В единия вечеряхме, като се събирахме всички. В другия беше телевизорът, където се събирахме вечерно време да гледаме. Там се разчистваше и се правеше място за ритане. Николайчо викаше: "Дядо, дай да направим врата, аз ще пазя." Имаше едни саксии с цветя. Слагахме ги така, че да прилича на врата, и той заставаше да пази. Сума ти цветя изпочупихме (Смее се.)Като беше лошо времето, все играехме вътре. А имахме и вътрешен двор, в който собственикът си беше направил малка вратичка. Там, като почнехме и сума си часове му биех удари. Даже някой път му текваше по някоя сълза и ми казваше: "Стига бе, дядо, много силно биеш." Викам му: "Виж какво, моето момче, за да станеш вратар, трябва да гледаш топката до последно. Замижиш ли, тя ще те удари в главата и ще влезе.” А той явно е попивал. И сега е истински мъжкар", разказва Бисер Михайлов.
Но днес Ники можеше да е и голмайстор. Защото в Англия го харесали и за нападател.
"Така се започна израстването му - в хола и на двора. Имаше отбор на дечица от областта и всяка неделя правеха мачове в околността. Още оттам той има купи за първо място и като вратар, и като център нападател. Тогава имаха за треньори едни италианци - мъж и жена. И като не върви мачът, не могат да вкарват голове, италианците слагаха друго момче на вратата, а Ники излизаше напред и вкарваше по 3-4 гола на мач. Той беше по-висок от всички. И скача, вкарва...", продължава спомените си гордият дядо.
"Като си дойдохме в България, Ники почна в "Левски", защото живеехме близо до стадион "Раковски" и го водех там. Един ден отиваме на стадиона, но само двамата. Нямаха тренировка в този ден. И го сложих на аутлинията. И му казах: "Виж какво, сега решавай какъв ще ставаш - дали вратар, или нападател." И той вика: "Ама чакай бе, дядо..." А аз: "Няма какво да те чакам. Ако кажеш, че си вратар, от днес почваме заедно подготовката за вратар. Ако кажеш, че ще си нападател, ще търсим вариант как да стане тази работа." Ходи по аутлинията, разхожда се и вика: "Дядо, ще ставам вратар." После се преместихме на "Герена". И започна при Чори Петров. Аз съм използвал всеки момент да му обяснявам. Някой път и на тренировките съм влизал и съм му обяснявал. Не съм се бъркал на треньора никога, но за работата на Ники съм му давал напътствия кое как да бъде. Лека-полека - взеха го в първия отбор и се започна работа на по-високо равнище", допълва първият голям вратар от фамилията Михайлови.
"Съжалявам само, че се получи грешката срещу "Вердер". Но големите вратари, които са тачени в Европа, правят такива грешки, пред които тази на Николай беше детска. Почти всички подминаха и факта, че бразилецът Лусио Вагнер му върна топката в очертанията на вратата с вътрешен фалц със сила... Най-жално ми е, че още преди гола публиката дюдюкаше и сякаш беше подготвена - само да сбърка и да почнат освиркванията. Много ми е мъчно... Но аз обичам тази българска приказка: "Вместо да му извадят очите, му изписаха веждите." Въпреки че това се отрази не много добре на неговата психика. Но той пък се оказа мъжкар. Показа, че има здрава психика - ами той на 16 години играеше в европейските турнири", не пропуска и най-трудния период в кариерата на сегашния национален вратар на България.
Бисер е горд, че точно внукът му Николай е вратарят, избран за №1 в България след сина му Борислав. Горд е и от двамата. Но отчита и тежестта на популярната фамилия. "Борислав се е реализирал и като футболист, и като ръководител. Това е голямо нещо. Въпреки че му е много трудно, защото в последните години целият ни спорт отиде назад. А пък за Николай вече нямам думи, защото той направи нещо изключително. Което се дължи на неговото старание и неговата воля. Пренебрегна всички неща срещу него, преди да замине за Холандия, всичките негативизми, които той търпеше за сметка на баща си. Знаете, че успелите в нашата държава не се тачат много. Още едно време, след като спрях да играя, аз имах такава работа, че разполагах със свободно време. И им предложих на "Левски" да ходя и да тренирам първия отбор, юношите и децата. Щяхме да направим разпределение. Те ми викат: “Хората ще кажат, че искаш да буташ сина си.”
А аз не мога да му застана зад гърба. И не той, а аз да му вадя топката. Същото впоследствие стана и с Николай. "Защото баща му е шеф на футбола, той го уреди!" А как някой не се сети - журналист или от външно министерство, да иде в Холандия и да пита дали някой там познава баща му и дали той му уреди да пази в "Твенте". Та Ники миналата година е най-добър вратар в Холандия. Тази година го направиха пети не от вратарите, а от всички футболисти. На 18 години да идеш в чужда държава сам-самичък и да си подредиш всичко, това е изключително мъжество. Но той успя да докаже на много хора, че прави всичко сам. И съм много щастлив, че 25 години след баща си Ники го наследи за №1 на България, а между двамата друг вратар не бе побеждавал", добавя Бисер Михайлов.
А после си спомня за награждаването на Боби преди четвърт век, отправя някои критики към организацията на тазгодишната анкета и прелива към признание на 7-кратния Футболист на годината у нас: "През 1986 г. церемонията беше с по-голям размах. Сега беше по-скромничко. А и пуснаха едно неясно фенско гласуване. Без да се уточни, че се гласува за професионални футболисти. Ако бяха обяснили, че се гласува за всички футболисти, нямам нищо против. Измести се акцентът. Момчета, играещи силно в чужбина, изобщо не влязоха в челните места. Стана обидно. И в непрекъснатите писания се омаловажи реалният вот за №1. Но се радвам, че журналистите признаха труда на Ники. Не пренебрегвам изобщо Бербатов, той от дълги години си е суперфутболист. Аз гледам "Манчестър Юнайтед" само заради него. Ако не играе, както тази година се случва често, не ги гледам. Пускам друг мач. И просто с мои си думи го нагрубявам сър Алекс Фергюсън. Защото като влезе Бербатов, и почва да мирише на футбол."
Следва темата дали и Боби Михайлов се е нуждаел от ултимативна разходка на някоя аутлиния, за да вземе решение ще става ли вратар. "На Борислав нямаше какво аз да му давам наклон да става вратар, защото той си беше постоянно на "Герена". Още от бебе. От малък си риташе топката покрай игрището. Играят, играят. И я, Боби, застани на вратата. И той застава. И така... Иначе с него сме имали много разговори къде и какво иска. Защото той беше многостранен спортист. В училището Борислав играеше баскетбол, волейбол, народна топка.
И за всяко нещо го викаха да ходи да играе. Учеше в 24-о училище. И той лека-полека стигна до футболния "Левски". При юношите се събраха много хубави момчета, имаше 6-7 много добри. После пази силно за първия отбор, за националния отбор. И се стигна до кулминацията през 1994 г. Като го гледах тогава, аз направо летях. Защото Боби игра много добре и помогна на отбора. После още десетки пъти съм гледал мачовете на касетки. Ако този френски съдия ни беше дал дузпата срещу италианците, ние спокойно щяхме да ги победим. А на финала хич нямаше да ми е чудно да бием и бразилците, които от мач на мач влошаваха играта си", редува спомени с размишления Бисер Михайлов.
После прави ново любопитно разкритие - че всъщност потомствените вратари във фамилията Михайлови не са четирима, за които е широко известно, а петима. "Освен Борислав знаете, че и другият ми син - Руслан, също беше вратар. Преди Боби да тръгне за Португалия, Руслан дори беше резерва на батко си в "Левски". Но по ред обстоятелства не можа да продължи. А имаше много добри качества. Игра в "Черно море", във Видин, в "Миньор". Но на един лагер в Турция контузи лошо лакътя си. Спокойно и той можеше да е успял вратар. Плюс това колко години беше треньор на вратарите в школата и в първия отбор на "Левски". И на неговия труд се полагат частици от големите успехи през този век. Но малцина знаят, че и брат ми Михаил също беше вратар.
Но през 1958-1959 година отиде в казармата, пазеше в село Връв, Видинско. Но после като се върна, вече след казармата пътят му се разграничи от вратарството. Но едва ли има друг такъв случай в света - двама братя вратари, двамата синове на единия - вратари, и после внукът - вратар. Това са петима потомствени вратари един след друг. Не се знае - с двете деца на Бисера и мои правнучета може и още вратари да са се родили в семейството ни. А дай боже, ще има и други наследници на фамилията", усмихва се щастливият баща, дядо и прадядо.
После го молим да направи съпоставка на силните качества на тримата успели вратари Михайлови. "Аз бях по-щур. Малко по-смел може би. Това е, което си оказваше добро влияние. Едно време, като викнех "аз", и то се чуваше и от последния зрител. Как защитникът да не се дръпне - иначе ще го ударя. Относно изграждането ми не мога да не спомена Апостол Соколов, бащата на Жоро Соколов. Апостол ни беше треньор за известно време. Той ми е дал много насоки за вратарството - за излизането по-напред и т.н. На световното в САЩ Борислав вече беше завършен вратар. Докато Николайчо има още много неща, които трябва да доошлайфа, да научи. Това са неща, на които с годините самата практика те научава. Дано Ники да е здрав, за да върви още по-напред. Той явно попадна и на добри треньори в Холандия", споделя Бисер Михайлов.
Като положителен факт за Ники той отчита, че най-младият страж Михайлов никога, даже и след най-тежките моменти, не е казвал, че се отказва, че хвърля ръкавиците. "Имало е мачове, в които са му вкарвали негов гол. Но той застава, приема нещата и продължава. Голямо влияние оказва и това, че много е говорил и с баща си. А и с чичо си Руслан. Така и от треньорска гледна точка се хващат и коригират грешките. С татко си също - сядаха и гледаха мачовете. А пък баща му не може да му гледа мач. То е някакъв ужас. Той получава сърцебиене", продължава с усмивка Бисер.
Човекът, започнал вратарската традиция в клана Михайлови, се сеща и за пример, че не всеки успял страж иска синът му да стане вратар. "Спомням си за Жоро Соколов, Бог да го прости. Баща му - голям вратар, държеше синът му да е нападател. Какви тренировки му провеждаше, невероятни. Да бъде бърз, отскоклив, както падне, веднага да стане. Вдигаше щанги. Жоро беше като скала, здравеняк. Много труд хвърли баща му да го направи футболист и той беше суперфутболист още на 17 години в националния отбор", разказва някогашният съотборник с Гунди.
Бисер Михайлов е и първият български вратар, дръзнал да се появи с жълта фланелка. Това става при загубата на "Левски" с 1:5 за КЕШ през 1967 г., когато има неписано правило, че вратарите трябва да са с черни фланелки. "Дай им само черно, черно. И аз тогава реших да сложа жълто, но не прецених, че в играта жълтото става водещо. Ако си в зелено, в черно, то е по-убито и се замазва. Периферното зрение на футболистите е по-развито. Вратарят в зелено се вижда по-размазано, нямаш точна представа за положението му, докато жълтото се набива в окото... Но не е само това. Самите ние, в "Левски", не бяхме подготвени за този мач с "Милан". Паднахме 1:5, но можехме да паднем с 1:15. Странно като за 1:5, но този мач ми беше доста силен. Просто като психика, физика, техника ние не можехме да се мерим с "Милан". Те тогава станаха и европейски шампиони", връща се години назад той.
Днес светът е доста по-цветен. Внукът му пази дори и в розово. Дядо Бисер не може да му каже да облича само зелено и черно, но сред многото съвети за вратарството, които му е дал, е дори този за по-убитите цветове на екипа. За истински розово бъдеще на голямата вратарска фамилия.
НАЙДЕН ТОДОРОВ
Борислав Михайлов: Мачовете на Ники ги гледам само на запис
- Коледа ви поднесе най-желания от един баща подарък - синът му да стане №1 в нещо, в случая в българския футбол. Кой насочи Николай към този спорт и след това към поста вратар?
- Към футбола го насочихме аз и баща ми, даже повече баща ми. В началото, както и аз, Николай искаше да е нападател. Започна да тренира в юношите на "Рединг", даже не с юношите, ами в Англия има квартални отбори, та там. Отделно в двора на къщата, в която живеехме, имаше футболна врата. И отначало там започна с баща ми, а после, когато на следващата година се върнахме в България - в "Левски".
- От Иван Вуцов съм чувал, че успелият баща хвърля тежка сянка. Как се справиха тримата Михайлови с това?
- Това е най-трудното не само във футбола, но и във всяка друга област от живота. Когато бащата е успял, на сина гледат с много по-критично око и най-малкото с недоверие. Във футбола е още по-тежко и аз трябваше да хвърля страшно много усилия, за да докажа, че съм в "Левски" не заради баща ми, а заради собствените ми качества. Може би на Ники му беше още по-трудно. Той беше вече трето поколение, а и успехите, които аз и моите колеги в националния отбор постигнахме на световното в САЩ, вдигнаха много летвата. Освен това има много повече медии отпреди - когато аз ставах Футболист на годината, имаше три вестника в България, сега са триста и три, а трябва да прибавим телевизии, интернет. Радвам се, че синът ми успя.
- Как преживяхте като родител ситуацията след мача с "Вердер" в Шампионската лига?
- Много тежко го преживях заедно с Николай, защото беше незаслужено. "Левски" със и без този гол нямаше да вземе точка в тази група. Тогава трябваше да бъде посочен виновник и за съжаление посочиха отново човек, излязъл от "Левски". Това беше доста грозна постъпка и можеше да го затрие като играч, но тя му помогна. Той изживя всичко сам, замина на следващата година за чужбина и сега виждаме резултатите.
- Трансферът в чужбина ли беше преломната точка?
- За мен със сигурност. Може би и тук щеше да се пребори - най-вече с недоверието на собствените си фенове. Но останалото имаше огромно значение. Имам предвид начина на живот изобщо - тренировки, хранителен режим, възстановяване, сън.
- Липса на сладки нощни изкушения.
- Даже това не толкова. Когато си добре подготвен, има начин и да се забавляваш, без да ти се отрази на формата.
- Каква е разликата в стила на игра между тримата вратари Михайлови?
- Тази, която се забелязва моментално, е играта с крака. В момента най-големите вратари играят и с двата крака, докато много полеви играчи не го умеят. В съвременния футбол, идва ми наум веднага примерът с "Барселона", всичко започва от вратаря - и във фаза атака, и във фаза защита. Друго - играта е страшно по-бърза. А и всички промени в правилата, направени в последните години, са във вреда на вратарите - не могат да хващат върната топка вече даже и от тъч, правилото за пасивната засада, да не говорим, че топките ги правят да летят все по-бързо и повече да си променят траекторията. Всичко това прави вратарският пост по-труден, но и по-важен. Заради което пък започне да се котира и доста по-добре финансово.
- Къде трябва да се развива Николай?
- Най-вече по отношение на рутината. Мачове, мачове, мачове. Във футбола положенията не се повтарят, както ходовете в шаха, но ситуациите са сходни. Става въпрос за заставане, за командване на защитата. Но с това се справя, като гледам мачове на "Твенте". На запис, разбира се.
- Все още само на запис?
- Да. Не мога да го преодолея.
- Бяхте обещали преди една година.
- Бях обещал, но не успях да го преодолея. С националния отбор съм задължен от поста си да го гледам, но в "Твенте" още не се получава. Надявам се, да стане през следващата година.
- А от играта на баща си какво си спомняте?
- Не много. Предимно снимки съм гледал, едни плонжове страшни. Той си е записвал на гърба на всяка снимка от кой мач е. Помня една срещу "Милан", тай игра с жълта фланелка. За съжаление тогава му вкараха пет гола. Но и на мен единствената "петица" в живота ми е от "Милан".
ЕДУАРД ПАПАЗЯН