Адела Пеева: Човешката история е истинският документ за времето

https://www.24chasa.bg/Article/1244023 www.24chasa.bg

"Да живее българското кино! Да живее България!", възкликна Адела Пеева при получаването на наградата "Златен век". Връчи й я наскоро министърът на културата Вежди Рашидов за цялостния й принос към българското кино по повод 65-ата й годишнина.

На това признание отдавна му беше времето - Адела Пеева е най-успешната режисьорка на документални филми у нас с неизброими награди от международни фестивали.

- Защо продължавате с документалното кино, госпожо Пеева? Не е ли това непрактичен избор в днешния твърде комерсиализиран киносвят?

- За мен документалното кино е най-могъщият, най силният начин на изразяване на това, което искаш да кажеш чрез киното. Имам и игрален филм - "Съседката", който направих през 1988 г. точно преди демокрацията. Имаше голям зрителски успех mри това в условия на голяма конкуренция - едновременно с него вървеше и "Време разделно".В последствие разбрах, че е бил и един от най-продаваните в чужбина в онзи период. Но някак си след демокрацията нещата в киното доста се объркаха и реших, че за да мога да продължа да работя, трябва да се концентрирам върху това, в което се чувствам сигурно и удобно - документалното кино.

- Във вашите филми никъде няма прашни страници. Превръщате човешката история в документ на времето. Как става това?

- Да, за мене в документалното кино човекът е в основата на всичко - съдбата му, неговата история, неговият разказ. Има толкова хора, които като че ли са ме чакали или са чакали някого другиго, но съм отишла аз. Така беше с героите в "Развод по албански" (За преследваните по времето на Енвер Ходжа, албански семейства със смесени бракове, в които жените са от бившите соц. страни -б.а.)

И други преди мене са ходили при тях, но когато отидох аз, явно времето вече е било узряло. Освен това хората чувстват, когато отиваш с чиста помисъл при тях и тяхната съдба наистина те вълнува. И отварят живота си за теб.

- Разказвате за страшни събития, а никой от героите ви не е заклеймен като злодей.

- Аз нямам отрицателни герои. Ако някой не ми харесва, дори да е много положителен човек, не мога да го направя герой на свой филм. Но, дори да е негативен, ако е Характер, с главно Х, образ, така му се е стекъл животът, така Господ го е създал, тогава да. И той усеща, че въпреки че е "лошият", аз го уважавам, поставям го наравно с другите и с мен.

- А има ли ваша лична история, която е документ за времето?

- Ще ви разкажа нещо, което не съм споделяла досега. Напоследък непрекъснато се вадят досиета, включително на хора от киното и въобще от културата. И някак си остава едно чувство у мнозинството, че там са били блюдолизци, угодници. Не бих искала да съм на мястото на тези, които са били агенти на ДС и на които им извадиха досиета. Но сякаш се забравя, че има хора с друг тип досиета - на разработваните и проучваните от ДС. Оказа се, че и аз съм имала такова досие, била съм разработвана от ДС. Преди да го видя, очаквах, че няма да е голямо, защото какво толкова има в моя живот? Да, омъжена съм за чужденец (мъжът ми е сърбин), да, имам спрени и забранени филми, да, винаги съм заявявала абсолютно открито и ясно своето мнение, не съм угодничила. Но никога не съм била открит дисидент и според моите виждания не съм правила нищо, с което да съм интересна на ДС. Освен дето съм си правила честно и почтено филмите. И изведнъж ми носят папка, дебела 2 педи. Като я видях, се изпотих от притеснение.

Оказа се, че вътре са няколко досиета все на хора като мен, които по стечение на обстоятелствата са пътували в чужбина, имали са там близки, съпрузите им са от съседни страни и са идвали у нас. И разни такива сме сложени, добре прошнуровани, в тази обща дебела папка. Т.е. имах си общество, попаднах в общност и някак си се почувствах сигурно и комфортно, че не съм само аз, а с такива досиета са и други хора като мен.

Но от досието ми сега липсват неща - например справката за "вражеските елементи за лицето", за "агентурата за лицето". Няма ги имената и дори псевдонимите на хора, които са писали за мен.

- Как въобще може да се учудвате, че са ви прошнуровали? Спрени филми са били достатъчна причина за досие...

- Да, явно е така. Според досието, през 1982 г. се иска справка за мен - тогава правех "В името на спорта", стана голям проблем. (Филмът е за нечовешки високата цена, която шампионите по вдигане на тежести, тренирани от Иван Абаджиев, плащат за медалите си - б.а.) Идваха да го гледат хора от Шесто, от ръководството на студията ми го иззеха от вкъщи точно преди да отиде на окончателен монтаж в Бояна. В досието ми във връзка с него пише: "Проявила е негативно отношение към органите за сигурност, назовавайки публично "таен агент" завеждащия отдел "Държавна тайна" в студията". Бивш полковник от ДС впрочем. Така беше. Когато ми иззеха филма и ме привикваха, му казах, че е таен агент и няма да разговарям с него. Виждате ли за какво става дума, просто е смешно!
Така че нека не слагаме под един знаменател хората с досиета. И в киното, както и във всички сфери, е имало обикновени доносници и служители на ДС, но има и други. Както се казва, "по делата им ще ги познаете". В нашия случай - по филмите им.

- В "Развод по албански" една от героините, на която буквално й разгонват фамилията, казва с примирение: "Такова беше времето".

- Да, такива са били времената, но хората са различни и всеки е реагирал различно в зависимост от ценностите, от индивидуалността си, но и от стечението на обстоятелствата в неговия живот. Не демокрацията е направила някого добър или лош. "Преди" и "след" нея е непрекъснат процес, яко някой е кучи син, такъв е и тогава, и сега.

Но 10 ноември наистина е водораздел между две епохи, няма какво да се лъжем. В развитите страни хората от едно семейство по 100 г. живеят в едни и същи къщи, пият едно и също вино. А в живота на баща ми се сменят 3 епохи и той 3 пъти трябва да оцелява и да започва отначало. Аз също съм разкъсана между 2 епохи. Но щастливото стечение на моя живот е, че съм била достатъчно зряла в предишното време - комунистическото, т.е. изградила съм се по някакъв начин в него, а същевременно съм била и достатъчно млада и енергична, за да прескоча в сегашното време и да мога да се справя и да продължа по-нататък. Но в интерес на истината, ако не беше 10 ноември, никога нямаше да направя нито "Чия е тази песен", нито "Развод по албански", а още по-малко "Кметът". (За инж. Иван Иванов - най-дългогодишния кмет на София, управлявал столицата 10 г. - от 1934 до 9 септември 1944 г. - б.а.) Творческата свобода, която получихме, беше невероятна, не вярвах, че е възможно това да стане. Едновременно с това беше много тежко, защото творческите работници в киното бяхме оставени на тротоара само с едно голо ноу-хау. Без контактите с чужбина, които бяха блокирани в международните отдели на "Българска кинематография", без парите на държавните субсидии, които се даваха по план, без техника - ужасна работа! Обаче вече можеш да правиш това, което искаш. Оказа се, че не е точно така. Първоначално не правех това, което исках, а това, което успявах, за да оцелеем. Започна сериозна борба да се докажа отново. И успях. Както и други колеги, които имаха шанса демокрацията да дойде, когато все още сме достатъчно енергични и борбени.

- Сега не спират филми, политическа полиция не ни диша във врата, защото няма нужда от едновремешния й вид - контролът си върви, но по други писти. Как е в киното?

- Сега не ни обръщат внимание. За сегашните сме просто никой. Все им е тая. Но така е с всички, не само с кинаджиите. Един холандец, който в началото на демокрацията дойде по бизнес в България, ми каза: "Никога не съм виждал държава, която толкова да не обича хората си." От тогава нищо не се е променило.

- Днешните млади интересуват ли се от миналото?

- Според мен не си дават много зор да мислят за него. То не ги интересува много. И това е естествено - младият човек гледа напред. Просто така е устроен - енергията му напира отвътре, конете тичат и той е хванал юздите. Младите сега искат да направят следващия си филм, да покажат какво могат. Да изкарат пари.

- Питам ви във връзка с филма, по който работите в момента - за летеца изтребител кап. Димитър Списаревски. Знаете ли, че има рок балада за него, написана и изпълнена от съвсем млада певица? А постоянно виним младите, че нямат уважение към миналото, че не зачитат героите.

- Да, познавам изпълнителката, заснех я. Кап. Списаревски е невероятна личност и това, което е направил, по много странен начин се проектира върху живота на хората днес. (На 20 декември 1943 г. при защитата на София от съюзническите бомбардировки виждайки, че не може да свали един американски бомбардировач, Списаревски се врязва в него със своя самолет и загива -б.а.) Още не мога да открия по каква логика се появява на невероятни места из цяла България и при съвсем различни хора - при млади патриоти от БНС, което сигурно е нормално, но и при зъботехник в Добрич, който в течение на 7 години от подръчни материали майстори макет-диорама за един миг от живота на пилота; при млад човек от Лом, по настоящем икономически емигрант; при една изискана интелектуалка от български произход в Канада, която неистово се бори за неговия чист образ в един форум, където го защитава от англичанин, който го нарича фашист, защото се е биел срещу добрите американци.

Тази жена като малка преживява бомбардировкте в София и до ден-днешен сънува, че един страшен самолет я гони. Тя не знае дали е немски или американски, но я е страх. За нея Списаревски е направил нещо срещу това, че я бомбардират. На "повърхността" той не вълнува много хора - питайте по улицата, няма да знаят кой е. Когато натиснеш някакво копченце или бръкнеш малко под повърхността обаче, той е просто навсякъде. Но всяка група прави свой прочит на неговия героизъм. В различни времена Списаревски е бил възвисяван и размахван от официалната пропаганда, после забравян и оплюван - въобще разпънат човек. Но хората определено имат нужда от него. И от Христос е имало нужда, и той е разпънат. Има нужда днес от такива хора, още с кмета И. Иванов го разбрах. Определено имаме нужда от положителни герои, но не блудкави, а истински, които даже малко нагарчат. Списаревски при различните хора е различен символ - например на желанието да живеят в епоха, когато е имало герои. Или на патриотизъм, който днес е демоде. На желанието за реализация - идентифицират се с него или имат желание да му се подражава. Освен това той е бил много харизматичен, много хубав, много харесван от жените. И определено е личност!

- Имаме ли нужда от герои? И какви, защото май за нас герой е само мъртвият герой.

- Вероятно е така, защото смъртта дава ореол. Аз съм израснала във време, когато героите около мен бях много - герой на социалистическия труд, народен артист, което е нещо като герой на киното. Наистина, много герои имаше. Някои от тях бяха подправени, някои - истински. И, честна дума, байгън ми е от герои. Патриотичното обучение преди правеше лоша услуга, защото пропагандата беше очевидна. Когато е съшита с бели конци, тя е отблъскваща.

- Във филма ви "Чия е тази песен" странджанци изразяват своя патриотизъм с песента, известна у нас като "Ясен месец". Нямат никакво съмнение, че е българска. Но и останалите балканци я припознават като своя. Какво значи една песен да е нечия?

- Понятието патриотизъм още влачи наследството от интернационализма. Българите по свой начин имат патриотизъм, но той е особен. Имат нужда да го идентифицират с нещо, с някого. Да твърдиш, че една песен е само твоя, означава да я гледаш като абсолютно частна собственост - да сложиш оградка, да кажеш "това е моето парче земя". Но човек може да има претенции, че нещо е негово, само ако го е направил.

- А ако не е, защо ще иска да го привлича и преживее като собствено? Как си обяснявате, че хем всички искаме тази песен, хем се караме за нея и тя, вместо да ни, обединява ни разделя?

- Заради миналото ни, то е общо. Заради това всички на Балканите имаме комплекс по отношение на идентитета си. А всъщност, ние, балканците, сме една общност - на идентитета, на изкуството. Но със запазени национални особености, които са истинско богатство. Трябва да сме щастливи, че при нас я няма тази унификация, при която всички ядем хотдог и попкорн.

Мислех, че като направя този филм и хората от Балканите го видят, ще светне някаква лампичка, ще станем по-толерантни, хранех някаква илюзия. Но на прожекцията на филма на известния филмов фестивал в Карлови Вари, където имаше много албанци, защото се представяше и техен филм и имаше много емигранти от Косово, след прожекцията те дойдоха да си изразят възторга и казаха: "Е, видяхте ли сега ние колко сме толеранти, а сърбите какви са." След този коментар се отказах от помислите, че този филм може нещо да промени. Той просто показва с чувство за хумор препирните ни, та белким се сетим, че ставаме за смях с тях. Филмът никого не критикува, не казва "вие сте лошите хора, защото крадете песни от другите".

Филм не може да променя. Промяната трябва да тръгне от училище, от първи клас. Това е народна и политическа воля да решим, че трябва да учим децата на разбиране и толерантност към ближните, съседите и другите, различни от нас.

- Във филма всички варианти на песента са истински. Къде намерихте толкова много версии?

- О, това е нищо. Те започваха да се множат, след като филмът тръгна по фестивали. След прожекцията в Индия съвсем сериозно ми обясниха, че това е песен от Западен Бенгал и даже ми пратиха текста на "оригинала". В Тайван на обсъждането след фестивалната прожекцията стана една малка китайка и след като попя малко, заяви, че тази песен е китайска. Срещала съм я като сицилианска, като ливанска, египетска, иранска ... Така че това не е краят.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Срамно е ЕС да дава само 200 млн. евро за лек срещу коронавируса

    Срамно е ЕС да дава само 200 млн. евро за лек срещу коронавируса

    Срамно е, че ЕС отделя само 200 млн. евро за борба с коронавируса. За какви ли не глупости се харчат милиарди. Случващото се в Италия показва, че никой не е застрахован. В Милано не ядат прилепи, а паста, но там заразата се разпространи мълниеносно, което идва да покаже, че това е нещо много страшно и огромният ресурс - научен, финансов
  • Как баща ми и колегите му спасиха Момичето

    Как баща ми и колегите му спасиха Момичето

    Замислете се колко щастие има в думите “Изписахме я!” ТАЗИ история е малко по-дълга, но така се получи. Не питах баща ми дали мога да я разкажа. Не питах и колегите му. Може и да се обидят. Но ще поема риска. Твърде важна е и ми се ще да не я замитаме под килима. Дано не ви разочаровам, но в нея няма да се разказва за фрапираща лекарска небрежност