Представете си български политик да има пожизнен мандат. И да не прояви никакъв диктат, агресия, безочливост, лакомия, плячкосване, шуробаджанащина, популизъм и гьонсурат. Да бъде честен към народа, мъдър, скромен, пестелив и 24 часа на ден да се моли и мисли за благото, за доброто, за благополучието на България.
Имаме такъв пример - Марин Найденов Минков е загърбил суетата на света, забравил е името си, отсякъл е волята си, за да се посвети на двете "Б" - Бог и България.
Марин от 71 години е известен с монашеското си име Максим, а от 41 държи жезъла на Българската православна църква. Той е - патриарх Максим.
На какво ли не е бил свидетел в почти вековния си живот на земята. Отказва се от всичко светско и става монах, когато църквата ни е била още в схизма. Свидетел е на отмяната й и на избирането на български екзарх, радва се за най-важното събитие от съвременната й история - възстановяването на Българската патриаршия на 8 май 1953 г. Два дни по-късно Пловдивският Кирил е избран за патриарх, а след смъртта му през 1971 патриарх става самият той - Максим. Кой е този, мъдрите ходове на когото опазиха църквата и от комунизма, и от разкола.
Марин Найденов Минков се ражда в деня, в който се самоубива поетът Пейо Яворов - на 29 октомври 1914 г. Родителите му Найден и Пена Минкови били набожни, добродетелни, трудолюбиви, сочели ги за пример в село Орешак, не пропускали неделна служба в Троянския манастир. Марин бил невръстен, когато майка му, задянала цедилката, го носела в църквата, свидетелства Доростоло-Червенският митрополит Софроний, също от Орешак.
И сега близо 98-годишният Максим знае наизуст стихотворението, което учили в първо отделение на началното школо: "Където и да ида/все се иска мен,/пак селцето си да видя/дето съм роден." Орешак е уникално, защото е дало 5 архиереи на църквата. За всеки от тях голямата монашеска ковачница е Троянският манастир в края на селото. За него Максим казва: "Троянската света обител е люлка на църковно-духовната ми съдба.
15-годишният Марин се записва в Софийската духовна семинария. Бил весел и безобидно закачлив. Докато в семинарията 6 години другите гонели топката през свободното си време, Марин въобще не обичал физкултурата. Той е сред отличниците и все го гледали с книга в ръка. Семинаристите му сложили прякора Дядо игумен. От гръцки игумен означава "Който води" и съучениците му сякаш предчувствали, че някога ще стане Игуменос на БПЦ", разказва в спомените си покойният митрополит Софроний.
През 1942 г. със стипендия от синода завършва Богословския факултет на СУ. Летните ваканции се изявявал като певец и библиотекар в Троянския манастир. На 13 декември 1941 г. е подстриган за монах в параклиса на факултета от Ловчанския митрополит Филарет, без да знае, че след години ще наследи владишкия му престол. Монах, а кариерата му тръгва скоростно. Само след 6 дни е ръкоположен за йеродякон.
И дотук със светския живот. Марин приема монашеското име Максим.
Става учител по богословие в Софийската семинария и на 14 май 1944 г. е ръкоположен за йеромонах. Втората световна война е в разгара си. След нея - комунистически преврат. За църквата обаче се случва нещо голямо - на 22 февруари 1945 г. Цариградският патриарх отменя схизмата, наложена още през 1872 г.
Месец по-рано в София избират за български екзарх Софийският митрополит Стефан. 1947 г. в Разград 33-годишният Максим става архимандрит и отива протосингел на Доростоло-Червенския митрополит. През 1950 г. го изпращат за предстоятел на Българското подворие в Москва. Остава 6 години, а руският патриарх Алексий I пише до българския Кирил: "Архим. Максим се показа достоен представител на Българската църква и народ - скромен във външните си прояви, вътрешно изпълнен със съзнанието за свой дълг, той спечели искрената любов на църковните среди в Русия..."
След Москва е главен секретар на Св. синод, а през 1956 г. го правят епископ. В катедралния храм "Св. Ал. Невски" на хиротонията му пламенно слово произнася сам патриарх Кирил и то звучи сякаш като завещание към приемника на престола. През 1960 г. на 30 октомври Максим се завръща в родния си край, но вече като Ловчански митрополит.
Две години по-късно руският патриарх Алексий I го развежда из Москва като скъп гост с луксозен кабриолет "Чайка" Сякаш Максим му е равен.
Равен по сан ще му стане през 1971 г. Тогава патриарх Кирил предава Богу дух на 7 март и на 13-и избират Максим за наместник-председател на синода. На 4 юли Патриаршеският избирателен църковно-народен събор го излъчва за патриарх. След демокрацията някои обявиха избора за нелегитимен. А не е.
Уставът на БПЦ предвижда при овдовяване на патриаршеския престол в 4-месечен срок да се свика избирателен събор. Но трима владици искат първо да се излъчат нови епархийски избиратели, тъй като за тях избор не е правен след 1952 г. Това не се приема, защото тогава няма да бъде спазен срокът от 4 месеца, както е по устава на БПЦ. А това поставя под съмнение и легитимността на две трети от всички митрополити, които са избрани след 1956 г. На 4 юли 1971 г.
Максим печели избора за патриарх с 98 гласа, Паисий Врачански има 1, а за Доростоло-Червенския Софроний са пуснати две бели бюлетини. Освен епархийските архиереи, клирици, игумени и миряни в състава на Патриаршеския избирателен събор влизат делегати на Отечествения фронт, председателят на комитета по въпросите на БПЦ от Външно и членове на БАН и Върховния съд.
След демокрацията патриархът с монашески стоицизъм изтърпя нападките на разкола и на част от новия политически елит, но опази църквата единна.
Няма човек да е живял един ден и да не е грешил, цитира често Светото писание Максим и признава: Грешки може да съм допускал, но компромиси във вреда на Църквата никога. Когато е трябвало да избирам, съм избирал това, което ще е по-полезно за Църквата, не за мен. Болезнено може да съм го изживявал, но важно е било да бъде добре за Църквата, а не за моя угода.