Димитър Каров: От "Торино" ме махнаха защото отказах да играя срещу ЦСКА

https://www.24chasa.bg/Article/1462534 www.24chasa.bg
СНИМКА: Йордан Симeонов

Димитър Каров е роден на 27 ноември 1943 година в София. От много малък започва да играе футбол и минава за един от най-големите таланти в квартала. Като петокласник в 13-о училище се записва да тренира футбол в "Локомотив" (София). Заради херния обаче го спират от тренировките. След промяна в така нареченото райониране той сменя училището и попада в компания, където се играе волейбол.

През 1958 г. се записва в школата на "Септември" и тренира там 3 г. От 1961 г., още ученик, Каров е привлечен при мъжете на ЦСКА и още през първия си сезон става шампион. Носи екипа на "червените" до 1972 г., когато решава да се откаже от националния и от състезателната си кариера въобще. Получава оферта от италианския "Торино" и с разрешението на българската федерация и на ЦСКА подписва за 3 г.

След завръщането си в България две години е играещ помощник-треньор на националния отбор и участва на световното през 1978 г. в Италия, където се класираме едва 10-и. След това две години е старши треньор на ЦСКА, а от 1980 г. до 1989 г. е началник на отдела за спортни игри в ЦСКА. С идването на демокрацията е уволнен и отново заминава за Италия. От 1990 до 1992 г. отговаря за Детско-юношеската школа на "Кунео", а важна роля в клуба играе и друга легенда - Димитър Златанов. През 1992 г. поема жените на ЦСКА и ги води до 1995 г. След това отново е в Италия и води различни отбори. Преди 5-6 години бе за кратко наставник и на женския ни национален отбор. Като състезател има над 500 мача за България.

Димитър Каров (вляво) опитва да спаси топката по време на мача с Чехословакия от приятелски турнир в
Димитър Каров (вляво) опитва да спаси топката по време на мача с Чехословакия от приятелски турнир в "Универсиада" през 1968 г.

- Загуби ли футболът от вашето решение да преминете във волейбола?

- Знам ли, това е съдба. Много ми се удаваше, можех да правя каквото си искам с топката. Като играехме, се събираха много хора да ме гледат. Казваха, че от мен ще стане голям футболист, но аз тръгнах в друга посока. Като бях в ЦСКА, играехме на малки вратички срещу футболистите и ги биехме. Всяка наша тренировка започваше с около 40 минути як футбол за загрявка. Волейболът има една такава особеност - не можеш да изкараш директно емоциите си върху противника. Мрежата ти действа като някаква преграда, все едно си роб в окови и не можеш да влезеш в директен контакт със съперника. За това футболът за нас беше отдушник на емоциите, които трупахме.

- Защо тогава се отказахте?

- Имах херния и нашите не ми разрешаваха да играя, за да не стане по-лошо. Треньорът ми идваше да ги разубеждава, но без резултат. Като се преместих в 32-о училище, попаднах в една волейболна среда. Започнах всеки ден да играя, после ме убедиха да се запиша в "Септември". Но в махалата се играеше всичко - и футбол, и волейбол, и баскетбол. Даже през зимата заледявахме част от двора на църквата до нас и чукахме хокей на лед с кутии от консерва. Като станах 11-и клас, ме предложиха на ЦСКА и Тодор Симов, който беше играещ треньор, ме одобри. И така като почнах, нямаше спиране.

- Как ви се струва волейболът днес?

- От една страна, всичките промени в правилата направиха играта много нечиста. При сервиз топката може да докосва филето, състезателите могат да пипат мрежата отдолу, да играят по всякакъв начин в защита. Сега надделява физическата сила, а това е за сметка на нещо. Много са важни тактиката и статистиката, а това създава условия за егоизъм. Всеки, малко или много, мечтае да направи повече точки от другия, да постигне по-добри показатели, които пък може да донесат някакви дивиденти. Едно време беше почти немислимо да сгрешиш от сервис. А сега трябва да се рискува максимално, защото, ако биеш лек сервис, съперникът ти къса главата с комбинации. Но волейболът стана много динамичен и съответно зрелищен.

- Носят се легенди за вашите умения като разпределител. Какво означава да играеш на този пост във волейбола?

- Тази роля е много фина, бих казал човешка. Всъщност ти правиш играта на отбора и помагаш на нападателите да се изявяват. Разпределителят играе за другите и всяка втора топка минава през ръцете му. Този пост е изключително отговорен. Имал съм случаи
по цяла нощ да не спя преди мач. Мислил съм каква тактика да предприема, с кого от нападателите да комбинирам повече в определени моменти. Това е огромно напрежение, което не се усеща от феновете. За да играеш на високо ниво трябва да имаш съвкупност от много качества.

- Имали ли сте скандали със съотборници?

- Чак скандали - не. Но се е случвало, ако някой започне да ми мърка - "Абе, къса ми я подаде, дълга ми дойде или много ми я вкара към другото поле", да го оставя малко да се успокои. Т.е. спирам да му вдигам и той се върти няколко пъти, докато другите отиграват. Разпределителят води играта и трябва да има авторитет.

Ами то, ако всеки от тия петима играчи около него започне да му мрънка, то ще му гръмне главата накрая.


- Сега изглежда невъзможно човек с вашия ръст от 173 см да играе волейбол на пост, различен от либерото. Вие обаче имате медали от най-големите спортни форуми...

- Честно да ви кажа, и аз не знам как стана това нещо. Сега, като стоя в залата, и си мисля: "Абе аз сигурно съм бил луд." Как така съм играл срещу такива дългучи, как съм издържал на това физическо натоварване и как съм бил такъв фактор в игрището. Може да е било моментно вдъхновение - пламването на тази страст към волейбола. Може би просто съм уцелил правилния път в живота, защото всичко ми се получаваше. Но истината е, че тренирах като ненормален. Само вкъщи правех серии по 1000 отскока с гирички в ръцете или с пясъчни торби около кръста. Отскокът ми беше около метър и пет сантиметра. Като се отлепях от паркета, имах чувството, че политам. Можех да достигна с плонж и някоя безнадеждна топка.

- Спомняте ли си първия мач с екипа на България?

- О, да, още при младежите. Треньор беше Генчо Петков и ме включиха в състава за едно турне в Турция. Направихме много силни мачове, даже бихме мъжете на турците. Иначе дебютът ми за мъжете беше през 1962 г. Тогава отборът точно се беше върнал от световното в Москва, където завърши 4-и. Аз също бях в състава за шампионата, но ми казаха да си оперирам хернията и да съм готов за следващия цикъл. Та първият ми мач май беше срещу китайците, които бяха дошли за контроли в зала "Универсиада".

- Как се запознахте със съпругата ви Лидия, която е сестра на легендарния футболист Георги Аспарухов?

- Пак волейболна история. Тя играеше в "Левски" и през 1965 г. се засякохме на един лагер на "Спортпалас". Тя беше с младежкия национален отбор, а аз се възстановявах от контузия там. Запознаването стана чрез една моя позната, която играеше в "Септември".

- Какво си спомняте от първата ви среща с Гунди?

- С него се запознахме около година по-късно. Видяхме се в Редута, ако не се лъжа, където Лидия живееше с техните. Но с Гунди много малко сме се виждали. И двамата бяхме изключително заети покрай спорта. Но си спомням срещата, на която му казах, че ще се женим. Беше 1970 г. и една вечер отидохме с Лидия в една кръчмичка на улица "Раковски", в която се събираха футболистите след тренировка. Георги много се зарадва, като му съобщихме за плановете си.  Даже на сватбата ни закъсня, защото на същия ден - 20 декември, играеше срещу ЦСКА. След мача отидохме в Панорамата на хотел "София", където беше запазил места.

- Смущаваше ли ви неговата известност?

- В никакъв случай. Беше толкова скромен и вежлив човек. Георги беше изключителна личност, както се казва - целунат от Бога. И като хубавец, и като футболст.

- Гунди също е бил волейболист, това сближи ли ви допълнително?

- Най-интересното е, че не я знаех тази подробност. Чак след смъртта му разбрах, че е тренирал волейбол, което вероятно обяснява добрата му игра с топката във въздуха. Георги беше на всичките ни мачове на световното през 1970 г. Събра една агитка от около 30 души със знамена и барабани.

- Вие сте легенда на волейболния ЦСКА, но симпатизирате на футболния "Левски". Как се справяте с това противоречие?

- Ама защо противоречие? Като бях малък, почти нямаше софиянец да не е от "Левски". Повечето деца, които идваха от провинцията, бяха цесекари. Спомням си, като хлапе съм ходил на стария стадион "Юнак" и молех някой чичко да ме вкара с него да гледам "Левски". Тогава така гледахме мачове. Но не съм имал проблеми с "ЦСКА да играя срещу "Левски".

- А как ви се е струвало да излезете срещу ЦСКА?

- По-различно. По време на третата ми година в "Торино" се паднахме да играем с ЦСКА за КНК. Като се изтегли жребият, предупредих ръководството да не разчита на мен в тези срещи. Тогава започна една голяма кампания срещу мен - как може такова нещо, нали ми плащали да играя. Но в моите представи това не беше редно. Че аз довчера съм бил с тия момчета, борили сме се заедно. Отказах да играя срещу ЦСКА и италианците ми прекратиха договора. Но аз не им се сърдя, хората са си прави за себе си.

- Как се стигна до трансфера ви в Италия?

- След олимпиадата в Мюнхен се отказах от националния. Там се скарахме с треньора Тодор Симов. После поиграх още няколко месеца в ЦСКА и напуснах. Бях на 29 г., имах проблеми с коленете и не виждах смисъл да продължавам. Няколко месеца не тренирах и веднага качих 4-5 килограма. Във федерацията имаше един Кирил Колев, който движеше международни въпроси.

Веднъж ми се обади с оферта за Италия и решихме да пробвам, въпреки че имаше доста спънки. Точно по това време стана трагедията с Гунди. Беше жесток момент за нас - жена ми беше бременна в 6-ия месец, баба Мара и дядо Аспарух - съсипани. Майка им я водех всеки ден на гробищата да мие паметника. Плачеше, събираше хора около гроба. Идваха и милиционери, уж да пазят, а всъщност слухтяха какво се говори. След като загина Георги, започнах да настоявам пред федерацията да ме пуснат в Италия и те приеха. Жена ми претърпя такъв нервен срив, че единственото спасение бе да заминем.

- Преди 43 г. с ЦСКА печелите Купата на европейските шампиони. След толкова време обаче изглежда почти невероятно някой български отбор да стигне до нов такъв трофей...

- Тогава наистина имахме много силно поколение. Този отбор започна да се оформя още през 1965-1966 г., влязоха нови играчи, други отпаднаха. Дойдоха Митко Златанов, Сашо Тренев, Здравко Симеонов. Само Васил Симов и Стойчо Крайчев останаха от по-старите и аз, който бях по-междинен, така да се каже. Направихме една жестока сработка помежду си и нямахме никакви проблеми да отиграем всяка ситуация. Буквално се забавлявахме с всеки противник.

- Какво мислите за мачовете си от дистанцията на времето?

- Това бяха изключителни емоции. Сега, като се замисля, си казвам: "Леле колко е било страшно и трудно. Как съм носил такава отговорност?". Някак си не ги мислиш тези неща, докато си млад и тренираш. Но в момента, като се върна назад, се хващам за главата
какво е било. Като цяло обаче имам много хубави спомени, колко преживявания сме имали. Ето, сещам се за Стоян Стоев, бащата на Мартин Стоев. Той беше такава капия, че с него сме се напикавали от смях. Все пускаше разни смешки и измисляше истории.

- Живеете много близо до зала "Фестивална", където се е играл онзи финал с ГДР на световното в София. Успяхте ли да преживеете загубата с 2:3 при 13:5 аванс в петия гейм?

- Не, и докато съм жив, няма да я забравя. Всеки ден минавам покрай тая зала и я проклинам. Не мога да си простя, че не успяхме да станем световни и олимпийски шампиони, защото заслужавахме. Тези две титли ги имахме в ръцете си, както се казва, но ни ги взеха. Но какво да ви кажа за финала в София? Може би става дума за малшанс. Освен това и съдиите не ни помогнаха, въпреки че бяхме домакини. Даже се сещам, че Сашо Тренев направи блок, но му отсъдиха докосване на мрежата и не признаха 14-ата точка. На олимпиадата в Мюнхен водехме с 2:0 на японците и 8:3. В петия гейм пак имахме аванс от 7-8 точки и ме смениха за малко, за да влезе по-висок играч на блок. Като излязох, казах на помощник-треньора: "Тоя път вече ще стане работата.
Ще се подкваси  Панчаревското езеро" - такъв лаф имахме тогава. Треньорът на японците пусна един разпределител, дето само мигаше, и ни изработиха.

- През последните години обаче се получава същото нещо. Класираме се за полуфинал и все малко не ни стига да стигнем до последното стъпало...

- Ами да, точно така е. Ние сме малък и талантлив народ, но като че ли ни липсва самочувствие и самоуважение. Винаги се поставяме в тежки ситуации с коментари, неадекватни действия. Ето ви сегашната ситуация между федерацията и Радостин Стойчев. За мен шефовете просто не издържаха на напрежението и го уволниха след загубата от Германия на олимпийската квалификация. Наистина беше неприятно, но пък имахме още един шанс. Винаги така става - получават се напрегнати моменти и не издържаме.

- Като участник на три олимпийски игри как ви се струва решението на Стойчев и Матей Казийски да пропуснат форума в Лондон заради конфликта с федерацията?

- Много уважавам Радо като треньор и за резултатите, които е постигнал. Матей пък е фантастичен играч. Олимпиадата обаче е нещо велико и трябва да бъде над всичко. Вероятно достойнството на Стойчев е било засегнато много дълбоко с решението на федерацията. Но трябваше да се намери компромисен вариант в името на отбора. Шефът на федерацията Данчо Лазаров и Радостин да седнат и да си стиснат ръцете до олимпиадата. После правят едно общо събрание и когото изберат, остава, другият се маха.

- Своеобразният ви наследник, макар и през доста поколения, Андрей Жеков пък напусна, понеже загуби мотивация да се занимава с волейбол. Разбирате ли неговата позиция?

- За мен Андрейчо е едно много добро момче и даде доста на българския отбор през всичките тези години. Той е тих и явно всичко се стоварваше върху него. Ако щете, и като емоции от останалите играчи, с които взаимодействаше на терена. Затова ви казах, че да си разпределител, трябва много силен характер. Ако си мълчиш, накрая ти гръмват бушоните.

- Преди 7 години вие самият бяхте в опозиция на федерацията заедно с Димитър Златанов, Ивайло Константинов, Димо Тонев, Борислав Кьосев, Ивайло Гаврилов и др. Впоследствие много от тях получиха постове в БФВ, а наскоро Константинов отново се обърна срещу Лазаров. Как гледате на тези постоянни прегрупирания?

- Какво да ви кажа, явно всеки си гледа интереса. Може би пък Иво Константинов е имал мечта да стане президент на федерацията. Поне аз сега така разсъждавам. Всеки отговаря сам за себе си, но е ясно, че в живота хората се движат от интересите. За мен най-важното е човек да има достойнство. Да имаш реална преценка за нещата и да показваш уважение. Величието не се измерва с това колко велик си бил преди 10-20 или 30 г. А какво правиш сега, в момента.

- Вие сте един от малкото ни треньори, които са работили с мъже, жени и подрастващи. Къде ви е било най-приятно?

- В Торино, защото преди мен Георги Чолов беше поставил едни основи на комбинативната игра. Тогава видях в ония момчета едно голямо желание за работа и огромно доверие към мен. Искаха да им покажа всичко, което знам, и вярваха безусловно. 12 състезатели и няколко ръководители, които само чакат какво ще им кажеш. Това никога не може да се случи у нас.

- Ходите ли на мачове от вътрешното ни първенство?

- Не, най-много да изгледам някоя среща по телевизията. Просто нямам интерес, защото не виждам игра, която може да ми донесе удовлетворение. Аз съм много взискателен и като видя, че нещата са в руслото на посредствеността, предпочитам да не си губя времето.

- Имате ли желание пак да поемете някой отбор?

- Не, в никакъв случай. Късно ми е на мен вече за такива работи. Спортът е много отговорно нещо, с него трябва да се занимават млади и амбициозни хора. Хора със здрави нерви. С годините човек се износва и е много важно да запази реална преценка на възможностите си. Затова в спорта трябва да се откажеш навреме. Не може да се докараш дотам, че и бабите да те освирщват като се влачиш по игрището.

ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

С ранен полицай и строшена патрулка приключи опит на униформените да разгонят тълпа роми в Девня. На 29 март в късния следобед Галин бил на улицата в Девня заедно със свои мургави другари, разказват от държавното обвинение. Струпването на много хора на едно място било забелязано от полицейски служители

Силвано Пранди може да остане начело на българския национален отбор по волейбол. Това обяви самият той в интервю за "Ла Стампа". "В края на 2020-а изтича моят договор Ц призна специалистът. - Когато приключи извънредното положение, сме се разбрали да се чуем и обсъдим плановете. Имаме уговорка за периода до края на 2022 г

Бившият национал Георги Пеев и половинката му Цветелина имаха повод за празник тези дни. Те отбелязаха две години от началото на връзката си. "Благодаря ти скъпи, че точно преди две години ме откри! Благодаря , че пристъпи към мен заговаряйки ме с най-зашеметяващата усмивка в света (на която, нямаше как да устоя)