ПОЗНАВАМ режисьора Людмил Тодоров от 1990 г., когато гледах с удоволствие филма му "Любовното лято на един льохман". Познанството ни продължи и през 2002 г., когато като управител на първия в България мултиплекс в подлеза на НДК задържах дълго на екран в най-модерните тогава салони филма му "Емигранти", защото от него лъхаше надежда, че зрителското българско кино се възражда. А през 2006-а осигурих в същия мултиплекс един снимачен ден за филма му "Шивачки".
И се чудя как от устата на този талантлив и чувствителен човек в последните месеци излизат изрази като "рекет", "изнудване", "извиване на ръце" и т.н. Поводът, по който Людмил Тодоров ги изрече, е войната му с големите вериги киносалони "Арена" и "Синема сити", които предложили крайно неприемливи условия за показ на последния му филм "Миграцията на паламуда", заради което е сезирана КЗК.
В последните 15 г., през които работя в кинобранша, се наслушах на какви ли не обвинения от български режисьори към кината. Първо беше модерна тезата, че кината не искали да показват български филми и така отнемали възможността шедьоври да стигнат до своята публика. И ужас! - българските режисьори паднали жертва на собствениците на киносалоните - изедници, които гледали само печалбата от американските продукции и трупали пачки в чували.
Врагът на българското кино беше разкрит и посочен с пръст. Но всички си спомняме, че българските филми отпреди 10 -12 години бяха негледаеми, абстрактни за широка публика. И горната теза беше идеално алиби за създателите им. Преди 7-8 години обаче с появата на мултиплексите и развитието на пазара българските филми намериха равностойно място в програмата. И се видя, че филмите не се делят на български и небългарски, а на такива, които хората искат да гледат, и такива, които не искат, на харесвани и нехаресвани, на касови и некасови. И алибито, че достъпът до публиката е изкуствено възпрепятстван, рухна.
Напротив, вратата за българското кино беше широко отворена в най-модерните и комфортни киносалони. Но не всички зрители пожелаха да влязат в тях. И тогава трябваше кината да бъдат заклеймени като враг по друга причина - искали да вземат всичките пари на продуцента, като прибирали огромен процент от приходите, натоварвали го с такси, задължавали го да работи с дистрибутор - свързано с киното лице, и му отчитали жълти стотинки (според Людмил Тодоров едва 10%). И така ощетявали държавата, защото продуцентите нямало откъде да върнат част от получената държавна субсидия. Затова държавата е призована да въведе ред.
Киносалоните в България бяха разпродадени. Държавата доброволно се отказа от тях. Тези, които съществуват сега, са частни дружества. Изграждането им е свързано с
инвестиции от
десетки милиони (между 5 и 20 в зависимост от броя на залите и техния капацитет). Финансирането на тези проекти става с банкови кредити, по които се плащат убийствени лихви. Ако салонът е част от мол, се дължи баснословен наем. Цялата апаратура, звук и оборудване струват толкова, колкото на един мултиплекс в Англия или Германия, и държавата там няма и една стотинка участие или помощ под каквато и да е друга форма в това скъпо предприятие.
Отделно поддръжката на едно съвременно многозално кино, работещо 365 дни в годината от 10 сутринта до полунощ, изисква много средства. При това приходите са 100% на светло, няма как да се укрие и 1 лев. Плащат се ДДС, други данъци и осигуровки.
И още нещо - в последните 2 години тече процес на тотална дигитализация
на кината, което ще рече, че всички лентови машини се заменят с цифрови, защото 35-милиметровата лента излиза от употреба. А една дигитална машина с всички екстри, софтуер, 3D лещи, очила за триизмерно кино, миялни машини за тях, специални екрани и т.н. струва над 200 000 лв. Сиреч за 15-зално кино се приготвят нови 3 млн. лева инвестиция. И за да може този бизнес да съществува и да се предлага качествена услуга, резервации и продажби по интернет, дни с промоционални цени на билетите и българите да гледат най-големите хитове едновременно със световните им премиери, се харчат много пари, а печалбите са нищожни.
Не случайно киното е почти единственият бранш в българската икономика, който не беше окупиран от мутри - прецениха, че не им се рентира.
За да работи цялото това предприятие, то трябва да спазва стриктни правила с дистрибуторите на филми, ясно процентно разпределение на приходите - еднакво и за българските филми, и за европейските, и за холивудските продукции. Не съм чула досега продуцентите на "Аватар" или на "Ледена епоха" да са се оплакали, че в България ги крадат или ги рекетират.
Има дистрибуторските фирми били свързани с лица от киносалоните или се оглавявали от техни бивши високопоставени служители. А от кого да се оглавяват? Този бранш е много специфичен и специалистите в него са малко.
Киното и филмът са две страни на един и същи бизнес, два скачени съда и единият не може без другия. И да бъдеш режисьор, който търси врага в лицето на киносалона, където твоят продукт трябва да срещне публиката си, е ,меко казано, абсурдно.
Създателите на филми и мениджърите на кината са партньори, те са зависими един от друг, завинаги свързани, женени без право на развод. Тези български режисьори и продуценти, които го разбраха и заработиха по правилата на световната киноиндустрия, успяха. И продуцентите на "Дзифт" и Love.net, и тези на "Мисия Лондон", и братя Чучкови с техния ТИЛТ. А правилата са много простички и отдавна измислени - добре разказана и красиво заснета история, мощна реклама, масиран пиар, наемане на професионален дистрибутор, шумна премиера, поддържаща кампания, намаляване на цените в последните седмици на екран, партньорски отношения с кината, започващи месеци преди появата на филма на екран. Равно на голям зрителски успех и високи приходи от 1-2 милиона лева, от които има за всички. Други, като Камен Калев и Димитър Коцев-Шошо, не можеха да си позволят в пълна степен направеното от споменатите им колеги, но спазиха правилата, без да пропускат етапи и звена от веригата. Просто умалиха мащаба. И също имаха успех. А когато тръгнеш по грешен път и филмът ти изкара 10 хиляди лева, дори кината и дистрибуторът доброволно да се откажат от своя дял и цялата сума да отиде у продуцента, ще се съберат... 10 хиляди лева. Това е простата истина. И всеки, който изкуствено я усложнява, се опитва да я прикрие. Той или е заблуден, или умишлено иска да заблуди останалите.
ЕЛЕОНОРА СТАЙКОВА