Петър Стоянов: “Героите” на българския комунизъм искат да са герои и днес – мъчително е

https://www.24chasa.bg/Article/1549054 www.24chasa.bg
Петър Стоянов - президент на България от 1997 до 2002 г.

Петър Стоянов е президент на България от 1997 до 2002 г. На 60 години е. През 2003 г. е избран за член на Европейския изпълнителен комитет на Трилатералната комисия. Член е на борда на директорите на Глобалната инициатива за справедливост, основана от президента Бил Клинтън. От началото на 2004 г. е член на Международния съвет на Американската асоциация на юристите. Съпредседател е на Световния проект за справедливост - Вашингтон. Президент на Център за глобален диалог и сътрудничество във Виена. Женен е за Антонина Стоянова. Имат две деца.

- Г-н президент, пред "24 часа" авторът на идеята Паметникът на Цар Освободител да бъде сменен с паметник на хан Аспарух Лъчезар Тошев цитира ваше изказване за руските паметници и наименования в София. Какво точно сте казали? И какво мислите за идеята на Тошев?

- Ние сме свикнали толкова много с топонимията на софийския център, че тя не ни прави впечатление, но за миг си помислете как изглежда отстрани. Представете си, че сте български държавен глава и заедно с чуждия си гост приемате гвардейския почетен караул. Срещу вас е патриаршеският храм и гостът ви пита как се казва той.

"Александър Невски" - отговаряте вие. Това вероятно е ваш български светец? - пита отново той. Не - отговаряте вие, това е руски пълководец, който е победил шведите при река Нева. Ооо, казва гостът и задава следващия си въпрос в колата, която вече се е отправила към президентския офис. Срещу вас е величественият паметник на Арнолдо Цоки. Това вероятно е ваш прочут генерал? - пита той. Не - казвате вие, - това е руският император Александър II. Но кокетната църква вдясно сигурно е прекрасен образец на българската ортодоксална традиция? - не спира с вежливостите си вашият гост. Всъщност това е Руската църква - отговаряте вие, след което трябва да отговорите и на следващия въпрос - за името на прекрасния булевард с кестените и жълтите павета, който е, разбира се, булевард "Руски".

Всичко това се случва в рамките на 3-4 минути и на не повече от 500 метра, така че само след минута лимузината вече е пристигнала, вие сте в президентството и пред госта обяснявате за последен път, че офисът на българския държавен глава и премиера са един срещу друг, на булевард "Дондуков", и не, генерал Дондуков не е български генерал, воювал в някоя от победоносните ни войни, а е руски княз (който наистина има сериозни заслуги за изграждане на основите на новата българска държава).

След всичко това в Гербовата зала на президентството българският държавен глава започва своята реч: Ваше Величество (или господин президент), Вие гостувате на един горд и независим народ, известен със своята славна история, силно привързан към своите национални герои и национални традиции...

Това, което казвам, не е част от дебата за съдбата на Паметника на Цар Освободител. Отдавна се отказах да участвам в подобни дебати, които почти винаги неуместно се политизират. Нямам нищо против изброените дотук паметници и наименования - те изразяват народната признателност към освободителката ни Русия и са част от българската история. Но къде са паметниците и знаците на нашата национална памет? Чух мненията на български политици и интелектуалци в защита на руските паметници. Но не чух нищо в защита на българските. Този въпрос утре ще зададат порасналите ни деца, аз също съм си го задавал много пъти. Не го поставих публично, докато бях президент...

- Защо?

- Защото тогава дебатът за НАТО и ЕС бе много остър и не исках допълнително да го усложнявам - със сигурност щяха да ме упрекнат в русофобия. А това е глупаво. Ние имаме нужда от сериозен, а не профанизиран дебат за отношението ни към Русия изобщо.

Крайната и агресивна реторика по отношение на Русия и всичко руско издава само един дълбок национален комплекс, от който е крайно време да се освободим. От друга страна, раболепието на някои нашенски "русофили" със сигурност разсмива не само българското общество, но и руските им приятели. Да не говорим, че по-голямата част от днешните български русофили всъщност обичаха не Русия, а Съветския съюз и КПСС, които вече не съществуват. Днешна Русия заслужава сериозно отношение, а не политическо дилетантство и провинциално остроумие. Впрочем отговорното отношение към Русия означава отговорно отношение към България и нейните национални интереси.

- Това вписва ли се във вашата фраза "Обичам Русия, но повече обичам България", която заявихте навремето от трибуната на Европарламента в Страсбург?

- Тази фраза не изразява нищо друго освен разбирането, че нашите политици и интелектуалци са призвани да защитават най-напред интересите на България. Тя може да бъде продължена с "Обичам Германия, но повече от Германия обичам България" или "Обичам Америка, но повече от Америка обичам България". По онова време аз бях президент и бях избран да защитавам интересите на България. И Русия, и САЩ, и Германия са големи държави със своите утвърдени политически елити, така че за техните интереси има кой да се грижи. Затова е необяснимо въодушевлението, което обхваща нашите интелектуалци всеки път, когато стане въпрос за интересите на Русия, а не за интересите на България.

- Историкът Андрей Пантев опонира на Тошев и предположи, че може някой да поиска примерно храм-паметникът "Св. Александър Невски" да се прекръсти на "Джон Смит".

- Мисля, че професорът, който иначе има великолепно чувство за хумор, този път е проявил известна небрежност. Да наречеш българския национален храм "Джон Смит", е наистина нелепо, но и кръщаването му на руски пълководец от XIII век не ми дава нито едно основание за национална гордост.

- Има ли истина в често повтаряната теза, че се люшкаме между великите сили, че сега сме сервилни към Запада, както преди бяхме към Москва? Има ли го синдрома на Големия брат?

- Това е едно от най-устойчивите пропагандни клишета, създадени след рухването на комунизма - затова ще го чуете и от устата на иначе интелигентни хора. Целта е очевидна: най-напред да се омаловажи раболепното поведение на българските комунистически лидери по отношение на Съветския съюз и да се внуши, че днешните български политици водят същата политика на подчинение на България - този път по отношение на Брюксел. Сиреч нищо не се е променило. По-рано сме получавали заповеди от Москва, а сега от Брюксел. Това е перфидна гледна точка към реабилитацията на комунизма в България, защото внушава, че Тодор Живков не е правил нещо по-различно от онова, което са правили например Желю Желев и Петър Стоянов - първият е бил подчинен на Москва, а другите - на Брюксел.

- А защо тезата да е невярна?

- По очевидни причини. Първо - след Втората световна война България стана част от европейската комунистическа общност след влизането на съветските войски в страната и след като цветът на нацията бе избит или хвърлен по затвори и лагери.

Обратно, членството на България в ЕС се искаше от всички политически партии и имаше одобрение от над 80% от населението. Нещо повече, евентуалното неприемане на България се разглеждаше като тежък знак на дискриминация от страна на Европа, да не говорим каква истерия би се отприщила, ако Румъния бе приета, а България не. Второ - ако по времето на комунизма някой у нас би дръзнал да изрази публично мнението си, че България трябва да излезе от съветската система, той би бил хвърлен незабавно в затвора, а цялата му фамилия - сериозно репресирана. Ако това направеха повече хора, то вече би заприличало на бунт и би било достатъчен повод за влизане на съветските танкове и "оказване на братска помощ", както се случи в Унгария през 1956 и в Чехословакия през 1968 г.

Днес всеки български гражданин, както и всяка обществена формация могат да изразят свободно всякакво мнение срещу политиките на ЕС и дори желанието си за излизане от него. Впрочем решение за излизане от ЕС може да вземе всеки български парламент и всяко българско правителство и с това най-много да предизвикаме въздишка на облекчение сред западноевропейските данъкоплатци. Танкове от Брюксел няма да дойдат.

Разбира се, би могло да се изброят още много основания, но и тези са достатъчни, за да разберем, че митът за днешната зависимост от Брюксел е част от посткомунистическата манипулация на общественото съзнание. Да не говорим, че циничните автори на този мит се възползваха в най-голяма степен от "подчинението" на Запада - и децата, и имотите им са вече там и никак не се погнусиха да използват в пълна мярка европейските фондове, които им помогнаха още веднъж да затвърдят икономическите си позиции в страната.

Разбира се, членството на България в ЕС създава и известни "неудобства" - трябва да се спазват човешките права, трябва да се търпи свободата на медиите, трябва да се поддържа висока конкурентоспособност и нисък бюджетен дефицит, докато "членството" на България в Съветския съюз позволяваше на комунистическия елит да не се церемони с другомислещите, да държи в подчинение цял един народ и в замяна на това да получава евтин съветски петрол.

Но освен че е неверен, митът за подчинението на Брюксел, сменило подчинението от Москва, е изключително унизителен, защото внушава, че България е осъдена завинаги да бъде в ролята на нечий сателит. Това парализира националната ни енергия, отключва отколешния мит за нашата историческа обреченост - винаги заложник в ръцете на великите сили, и стимулира националния ни нагон за оплакване и самосъжаление.

- Наскоро отминалият 9 септември съживи стари страсти и според повечето наши колеги раздели обществото на две. Какво е според вас наследството, което остави на България комунистическият режим?

- Ако обществото ни 22 години след падането на комунизма е все още разделено, е много жалко. В такива моменти наистина трябва да съжаляваме за онези един милион интелигентни българи, които напуснаха страната ни. Те заминаха, за да търсят по-добър живот и по-добра реализация, но това не се дължи на "демокрацията", както ни внушават почти ежедневно.

Точно обратното е, защото нашите съграждани емигрират в най-развитите европейски държави и САЩ, където има утвърдени демократически традиции и законност, а не посткомунистически цинизъм и арогантност. Те не напускат България заради демократичните промени, а заради отчайващото закъснение и имитация на такива промени. За тях със сигурност е обидно, че 20 г. след рухването на Берлинската стена у нас продължава да се чества годишнината на Тодор Живков и да се насажда посткомунистическа носталгия. "Героите" на българския комунизъм искат да са герои и на днешното време - техните интервюта заливат страниците на вестниците, телевизионните им предавания с натрапчиво нахалство внушават "предимствата" на "доброто старо време". За умните, честните и чувствителните хора това наистина е мъчително.

Петър Стоянов отива в Ню Йорк на среща на фондацията на Клинтън.

  • Защо не бива закони да се променят “пет за четири”

    Защо не бива закони да се променят “пет за четири”

    Интересно как нито един от тези депутати в краткото 45-о народно събрание, които по нощите преди Великден гласуваха промените в Изборния кодекс, не предвиди, че това, че на един вот има избиратели някъде в чужбина, не означава автоматично, че и на следващия ще са там. Вероятно не са и очаквали, че след изборите през юли ще има и такива през
  • Първан Симеонов: Протестът умря, срути се под собствените си претенции

    Първан Симеонов: Протестът умря, срути се под собствените си претенции

    Как Слави си е представял политиката? Като честен манастир? Да, протестът свърши снощи. Андрей Райчев го напомни. Ако искате, бройте го днес, петък, тринайсети – за по-лесно запомняне. Няма драма, протестът имаше смисъл. Моделът „Борисов“ вече трябваше да се смени. Даже протестът свърши, точно където трябваше – като протест именно; свали Борисов

МАЛКИЯТ ИВАНЧО

Малкият Иванчо