Който не помни, Ани Младенова е личната медицинска сестра на Тодор Живков и семейството му от 1973 до 1989 г.
Родена е през 1948 г. Има чин майор от запаса от УБО. Уволнена е на 16 ноември 1989 г. Известно време е без работа, а после за кратко работи в Инфекциозна болница в София. Пенсионира се по разпореждане на 48 г.
Днес 64-годишната бивша медицинска сестра води затворен живот. Отказва да бъде снимана. Вместо това показва няколко снимки от младежките си години. На една от тях е с петолъчка на ревера. "Моля ви, не я изтривайте от снимката - много държа на нея. Тя е част от живота ми и от идеята, на която съм вярвала", казва Младенова дни преди 10 ноември.
- Казахте да не трием звездата от ревера на снимката, г-жо Младенова. Винаги ли сте вярвали в комунистическата идея?
- Да, винаги. Имаше период, в който се колебаех, но общо взето съм вярвала. В последните години, като гледам живота на пенсионерите, все повече се убеждавам, че тази идея е била велика.
- Кога се разколебахте - когато Живков падна от власт ли?
- Не - като видях, че преследват инакомислещи и че в магазините нямаше всичко необходимо. Когато съм пътувала с Живков на Запад, съм правела сравнение в зареждането на магазините тук и там. То не бе в наша полза. Но от друга страна, тук хората имаха работа, децата им бяха нахранени, можеха да идат на почивка, бяха осигурени. А сега повечето хора не могат да свържат двата края.
- Но признавате, че хората са се страхували да говорят...
- Не смятам, че ако си гладен, можеш да говориш по-добре.
- Позволявахте ли си да обсъждате тези наблюдения с Живков?
- Не. От една страна, не ми е било работа и съм била много ниско в йерархията, за да давам мнение. От друга, не съм имала наблюдения от първа ръка, не съм имала истински приятел, който да ми каже: "Ани, хората живеят зле, не им стигат парите." Имах ограничени контакти с обикновените хора. По 16 часа на ден прекарвах в изолирана среда. Бях служител на МВР, а в МВР винаги имаха всичко. Не можех да ида извън София и да видя как живеят хората. В провинцията ходех само когато пътувах с Живков, но там всичко бе пометено, изчистено, парфюмирано, даваше превратна представа за нещата.
- Как се отнасяше Живков към вас?
- Казваше: "Тя е Гюро Михайлов, ще изгори на поста си." Както и стана.
- Колко години бяхте лична медицинска сестра на Живков?
- 17 г. и не само на Живков, а на цялото семейство. Завърших техникум за медицински сестри, а после полувисше медицинско образование. Родителите ми бяха санитари във ВВМИ, никога не са били членове на БКП, както и аз дълго време. След като завърших, почнах работа като операционна сестра в Александровска болница в Клиниката по уши, нос, гърло. Шефът проф. Кабакчиев ми даде идеята да кандидатствам за работа в Правителствена болница. Одобриха ме след 6-месечно проучване. Веднъж ми се обади проф. Пухлев, че трябва да идем в дома на пациент, контингент на Правителствена, да направя гама-глобулин. Чак в колата ми каза, че отиваме при Живков. Помислих, че става дума за члена на ПБ Живко Живков. После разбрах истината. Бях го виждала само по портрети и манифестации. Страхувах се,
не смеех да допра
памука, камо ли да
пробода кожата му
Но той ме успокои: "Е, не съм изял никого досега, влизай не се притеснявай." На другия ден човек с цивилни дрехи ми нареди да забравя мястото и пациента, при когото съм била. След няколко месеца ми предложиха работа в отделението, което обслужваше членовете и кандидат-членовете на ПБ. След тежка операция, която Живков претърпя през 1973 г., ми възложиха да се грижа за него с още една медицинска сестра. На 12 ноември 1973 г. ми се обадиха и ми казаха, че трябва да тръгна към "Пирогов", където ще ме посрещне човек от УБО. Като стигнах, разбрах, че там е Людмила Живкова в кома след катастрофа. Тя успя да се възстанови за около 2 месеца благодарение на перфектн професионалисти от "Пирогов". И аз се грижих много за нея. Не защото беше дъщеря на Живков - така бих се грижила за всеки в подобно състояние. После продължих да се грижа за цялото семейство.
- На колко години бяхте?
- На 27-28. Когато ме освободиха от системата на МВР след 10 ноември, бях на 45-46 г. Няколко месеца стоях без работа. Където и да отидех, всички признаваха, че ги е страх да ме назначат. Не знам какво очакваха - че ще направя пожар, или че ще убия хора? Тогава помислих коя е болницата, в която е най-тежко, и реших, че е Инфекциозна. Обещаха да ме приемат, но после профсъюзът там се надигнал и заплашил, че ако ме назначат, ще стачкуват.
В моя защита застана здравният министър тогава Кирил Игнатов и ме взеха. Когато закриха секцията, останах отново без работа. Така се пенсионирах на 48 г. Не съм единствената. Елена Ковачева, която бе много години лична рехабилитаторка на Живков, също напусна работата си в Правителствена, направи частен бизнес и сега води един от най-добрите центрове за рехабилитация в София.
- Окончателно ли се отказахте да издавате книгата за работата си при семейство Живкови?
- Преди години ми откраднаха ръкописа от компютъра. Преди да почине, майка ми ме закле да не издавам тази книга. Каза: "Каквото и да пишеш, все ще останеш неразбрана, все ще бъдеш кърпачката на чорапи на Живков. Нямаш нито пари, нито влияние, за да промениш това."
- Дразни ли ви, че някои още ви свързват с кърпените чорапи на Живков?
- Да, защото това се бе случило един-единствен път, няколко месеца преди 10 ноемврви 1989 г. Грижейки се за гардероба му, не можех да изхвърля нищо без негово разрешение. Веднъж, когато подреждах чорапите, му казах, че 2 чифта вълнени чорапи за лов са скъсани. Той попита: "Има ли в България други хора с кърпени чорапи? Отговорих: "Сигурно." "Значи и моите могат да се закърпят." Дадох ги на камериерката. Тя още е жива и може да го потвърди. Не намирам нищо странно. Когато Рени Цанова пое защитата на Живков, ме извика у тях и ме разпита подробно за живота му. Разказвах й доста. Този случай също. Тя повече от 2 ч. ме слушаше. Половин час преди делото, където ме призоваха като свидетел, ми се обади, поиска да се срещнем в една сладкарница и ми каза на всяка цена да спомена за чорапите. Живков не бе разсипник. Бе възпитан да живее скромно. Това си личеше и в яденето, и в стила на живот. Хранеше се малко, обичаше обикновените манджи, не го блазнеха пищните софри. Не гледаше на властта като на дойна крава като други. Ползваше удобства, но за разлика от мнозина не злоупотребяваше с това. Работеше повече, отколкото хората предполагат. Вечер се връщаше към 19 ч и донасяше по още няколко папки да продължи. Хапваше набързо, гледаше новините и почваше да чете. Работеше до 11.
- Как реагираха близките ви, като почнахте работа при него?
- Не можеха да повярват шегувам ли се, или говоря истината.
- Те познаваха ли се с Живков?
- Не. На сватбата ми през 1976 г. го видяха за първи път. Гледаха го като божество. Не можеха да повярват, че те, най-обикновени хора, стоят на една маса с него и че Людмила Живкова ми е кума.
- С нея познаваха ли се?
- Не.
- Какво изпитвахте към нея?
- Уважение. Даже кръстих сина си на нея, което създаде малко напрежение вкъщи, защото не го кръстих на свекърва ми.
Людмила ми бе
позволила да
говоря на ти,
което ми направи силно впечатление, но аз никога не си позволих. Ценях я като човек. Тя ми бе благодарна, че я лекувах под ръководството на народния лечител Петър Димков, обичаше ме, доверяваше ми се, аз - също. Правеше ми подаръци парфюми, гримове, платове за рокли.
Когато станах член на БКП, тя ми се накара: "За какво ти е това?" Като ме направиха офицер от МВР, много се поздарни и ми каза: "Всички ли около мен ще бъдат офицери?" Но разбираше, че това е системата. Тя се радваше на възстановеното си здраве, но се намериха интриганти и завистници, които я настроиха срещу мен и тя деликатно ме отстрани от себе си, като ми нареди да се грижа за здравето на баща й и всичко, свързано с бита му. За мое съжаление тя потъна в окултните науки и срещите си с врачки, но нищо не можех да направя. За мен тя ще си остане един много сърдечен и топъл човек. Така се държеше с всички.
- За какво си говорехте с нея?
- За много неща, но не за всичко,
Страхувах да не ми
се кара ген. Кашев
Но и тя нямаше представа как живеят обикновените хора. Особено в последните години след катастрофата живееше в свой астрален езотеричен свят, съвършено различен от материалния. Тогава нямаше такава литература, Людмила носеше тези книги от чужбина, а много хора я гледаха с огромно неразбиране. Тя изгоря, отиде си неразбрана. Сякаш говореше на различен език. Ако бе жива, мисля, че би имала много последователи. Веднъж ми каза: "Като си отида, от мен ще остане девизът "Единство, творчество, красота". Не съм подозирала, че това ще стане толкова рано.
- Кои от тайните на фамилия Живкови няма да кажете никога?
- Много неща, които са лични. Един вестник ми предлага 10 000 лв., за да си издам книга. Но и 100 000 лв. да ми дадат, няма да напиша някои неща. Това, че по силата на обстоятелствата съм била там и съм чула разговорите между Людмила и Живков, между тях и децата - неща, които има във всяко семейство, не ми дава право да говоря. Отвратена съм от хора, които са работили с големи личности и после пишат книги за пари. Достатъчно е, че са ми гласували доверие, не бих злоупотребила.
- От дистанцията на времето каква е вашата оценка за Живков?
- Коя съм аз, че да давам оценки?
- Били сте близо до него...
- След 10 ноември Живков ми звънеше, а аз му казвах: "Др. Живков, телефоните сигурно се подслушват. Той казваше: "Какво от това?" Но не бе открит човек. У него имаше известна доза коварство, но намирам това за нормално - животът го бе направил такъв, за да съхрани властта си 33 г.
- Кога спряхте да се грижите за Живков?
- Година преди смъртта му. Това бе желанието на Евгения.
- След 10 ноември споделяше ли Живков за какво съжалява?
- Бе огорчен от очевидната лъжа, на която го подложиха хората от ПБ. Тогавашният премиер Георги Атанасов и останалите му бяха обещали, че ще запази охраната си и поста си на председател на Държавния съвет.
Бе огорчен и от т.нар.
ловна дружинка
Те се изплашиха и изведнъж спряха да общуват с него. Това бяха единствените хора в България, които той смяташе за свои приятели и им се доверяваше. Преди да се вземе важно решение за държавата, ги викаше и се съветваше с тях - акад. Ангел Балевски, акад. Пантелей Зарев, т. нар. заешки генерал Христо Русков, поета Георги Джагаров. Освен тях личният му лекар д-р Георги Анастасов и аз ги придружавахме по време но лов. Живков винаги организираше лов, за да съгласува някои действия, които смята да предприеме. След 10 ноември всички избягаха. Даже по телефона не му се обаждаха. Само ген. Русков отиде няколко пъти да го види. Живков много го болеше, че го оставиха някои от най-близките му хора. Ловната дружинка бе сред тях. След 10 ноември забраниха да го обслужват и двамата готвачи - Данчо и Спиро и сервитьорът Емил. Охраната се състоеше от десетина души в т.нар. първа и втора кола, но Живков не им се доверяваше за всичко. Често канеше камериерките на кафе и черпеше информация. Разпитваше ги как живеят, какви са им заплатите, стигат ли им парите, могат ли да си пратят децата на училище. Питаше ги и за обслужващия персонал.
- Но те не са били показател как живее народът...
- Това очевидно бе неговият начин да си свери часовника. Използваше всеки удобен случай
да събере
информация
- А те смееха ли да му казват истината?
- Твърдяха, че са му я казвали, но не съм сигурна - те също се съобразяваха с началниците си. На мен например постоянно ми се внушаваше да не се развали настроението на другаря Живков.
- Кой ви го внушаваше?
- Шефът на УБО ген. Милушев ми се обаждаше по няколко пъти на ден, за да ме пита дали др. Живков е в настроение, с каква вратовръзка ще бъде, за да не бъде и той с такава, кои хора са идвали на гости... Това бе основна грижа не само на ген. Милушев, но и на ген. Кашев преди това.
- Но сега, ако трябваше да избирате, сигурно пак щяхте да почнете работа там...
- Не съм сигурна, едва ли. После толкова помия се изля върху Живков, върху началника на кабинета Милко Балев и върху мен. Поне роднините ми да знаех как живееха - лели, чичовци, братовчеди, а аз нямах време да ида да ги видя дори, макар че живееха на 14 км от София, в Лозен. Но те проявяваха разбиране, за което съм им много благодарна.
- Кога научихте, че се готви промяна на 10 ноември?
- Още през март 1989 г. усетих, че нещо става, защото семейство Живкови поиска от мен цялата документация, която имам.
- Каква документация?
- Медицинската. Но аз правех опис и на подаръците, които Живков получаваше. След радиологичния и бактериологичен контрол в лабораторията в хотел "Рила" те минаваха през мен.
- Защо?
- Така бе наредил Живков. Но не знаеше, че описвам стриктно всички предмети, преди да ги пратя в дом № 3 в резиденция "Бояна". Не знаеше и ген. Милушев.
- А вие защо го правехте?
- Живеех във
враждебна среда
Всеки дебнеше всеки. Страхувах се един ден да не ме обвинят в злоупотреба и затова записвах кое къде отива. С подаръците, които отиваха в дом №3, още преди 10 ноември бе отворена постоянна изложба. Подобни дарове получаваха всички членове и кандидат-членове на ПБ, но никой не ги дари на държавата, за разлика от Живков. Но когато той видя, че съм им правила опис, се разгневи. Оттогава до 10 ноември ме смяташе за чужд човек и почти не ми говореше. Изпълнявах служебните си задължения като робот. Той и на мен бе подарил килимче с конски косъм с диаметър 2 на 2 м, 1 гривна, 1 сервиз за кафе и 1 за чай, а за сватбата - по един руски часовник на мен и на мъжа ми и един руски хладилник ЗИЛ, за които също помолих да се подпише и
той се подписа,
макар и с нежелание
Каза ми: "Моят подпис под какви документи стои, а ти ме караш да се подписвам под такива глупости." Казах му, че тогава ще върна вещите, и той се подписа. Всеки месец ми оставяше да давам на Жени по 200 лв. и също я карах да се подписва. Не защото не й вярвах, а защото бе дете. Когато след 10 ноември дойдоха да ми правят обиск вкъщи и видяха подписа на Живков, ми казаха: "Как може да караш държавният глава да се подписва под такава глупост? Все сме вярвали, че ще намерим нещо, но това и през ум не можеше да ни мине." Следователят ме пита: "Къде е индийската спалня?" А аз отговарям: "Никога не съм имала такова нещо." В къщата ни имаше всичко, което имаше във всеки български дом - гарнитура от Ловеч, маси, столове.
- Но ги бяхте купили с връзки...
- В интерес на истината - да, меката мебел бе купена с връзки.
- Кога научихте за непосредствените събития на 10 ноември?
- Бях на работа в резиденция "Банкя", а после с медицинската кола, с куфари, чанти, дефибрилатор и кардиограф последвахме колата на Живков и отидохме в резиденция "Бояна". Гледах целия пленум по телевизията. После дойде един служител от УБО и изключи телевизора. Вече бях видяла изражението на Живков.
- Изглеждаше зле. Изненадан ли бе, или разочарован?
- Не знам.
- Не помислихте ли, че трябва да идете да се погрижите за него?
- Истината е, че се разтревожих за него, но не можех да направя нищо. Там имаше железни закони - ако не ме извикат, не мога да отида сама. Преди да почне тази част, Живков си полегна за около 25 минути и поиска един лексотан. Дадох му половинка. Той всяка вечер пиеше хапче за сън. Имам чувството, че главата му бе препълнена с образи, думи, срещи.
- Какъв бе работният ви ден?
- Тръгвах от вкъщи към 5,30-6 ч., за да съм там преди 7. Аз съм сигурно най-лошата майка на света (очите й се насълзяват и дълго мълчи). Синът ми бе на 3 месеца, когато ген. Кашев ми нареди да тръгна на работа. Попитах дали не ми се полагат 3 г., а той отговори: "Ти си военизирана - тези закони не важат за нас."
- Синът ви сърди ли ви се сега?
- Не, но е отчужден. (Очите й се насълзяват отново.) Понякога работният ми ден продължаваше 16 ч. Всичко бе обвито във фалш. Прибирала съм се за по 1-2 часа, за да си видя детето. Но след като Живков започна да носи лещи, и това отпадна. Сутрин отивах, когато се събужда, и си тръгвах, след като си легне. Трябваше да му слагам и махам лещите. Докато Людмила бе жива, Живков живееше във вила 32 - сега вила "Калина", където живееха Желев и Първанов като президенти. Когато ме поканеха, сядах и аз с тях на масата. Когато Людмила почина, Живков се премести в резиденция "Банкя". Тогава само аз се хранех с него.
- Живков защо се премести?
- От мъка. Не искаше да вижда нещата, които му напомняха за Людмила. Започна работа 2-3 дни след смъртта й. Работеше непрекъснато - съвещания, срещи, разговори с хора до късно. Така опитваше да избяга от мъката. Няколко пъти сутрин съм намирала възглавницата му мокра от сълзи, но никога не се оплакваше, не търсеше съчувствие. С часове гледаше с празен поглед в телевизора. Много му бе тежко, чувстваше се самотен. По-големият Тошко - на Иван Славков синът, бе на 9 г., Жени - на 15 г. Те живееха в София, където ходеха на училище. Веднъж Живков бе взел на коленете си по-малкия Тошко - на Владимир и на Маруся сина, галеше го по главата и му казваше:
“И ти си самичък,
и аз съм самичък,
моето момче.”
Тошко бе отнет от майка си и Владимир трябваше да се грижи за него. Говореше се, че тя направила опит да го изведе в чужбина, но не знам дали е така. Живков ме пращаше да му купувам играчки, книжки, милваше го, говореше с него. Почти всяка вечер детето прекарваше по 1 час с него. Бе наел и плащаше лично на жените, които го гледаха. Детето бе много тъжно, имаше големи черни очи, бе самотно, живееше само с гледачката, наоколо нямаше деца...
- Колко време продължи това?
- Около 4 г. Когато Живков отиде в резиденция "Банкя", детето дойде при него. Живков живееше за народа, за хората. Нямаше собствен живот, работеше от сутрин до вечер, а вечер продължаваше вкъщи. Готвеше се сериозно за всяка среща, независимо дали ще е с чуждестранен дипломат, или с български политик.
- Какво си говорехте, когато обядвахте двамата?
- Той се хранеше като машина - бързо, говорехме малко - главно как ще протече денят, кой костюм ще облече, къде да му го оставя, коя вратовръзка ще сложи - служебни неща.
- Какви медицински съвети му давахте?
- Изпълнявах това, което лекарите нареждаха. Но имаше случаи, когато съм подбирала лекарите - нещо, за което по-късно ме упрекнаха. Бях водена от мисълта
да направя
най-доброто
за Живков
Когато той се залежаваше, винаги се допитвах до проф. Чирков. Той бе перфектен. Когато идваше, ако трябваше, довеждаше лекари от чужбина, носеше превързочни материали и лекарства, които нямаше в Правителствена болница. Иначе режимът на Живков бе железен. Ставаше рано, закусваше и тръгваше, после се връщаше, обядваше. Всеки следобед лягаше по 40-45 минути. Тогава му махах лещите от очите. Като станеше, трябваше да бъда там, за да ги сложа отново и да му дам друг костюм. Никога не изкарваше деня с 1 костюм, по 2-3 пъти сменяше дрехите. Носеше само български ризи. Платовете за костюми бяха вносни, но се шиеха тук. Единствено шлиферът бе купен от чужбина . Обувките му се правеха тук по поръчка. Бе дисциплиниран. Понеже дълго време бяхме заедно, аз свикнах с него и той с мен. Само един поглед ми бе достатъчен, за да го разбера.