Режисьорът Емил Христов: Трудно произвеждаме авторитети, все от чужбина ни ги посочват

https://www.24chasa.bg/Article/1653458 www.24chasa.bg

С оператора ЕМИЛ ХРИСТОВ разговаря Мила Гешакова

- Говорят за вас като за най-талантливия български оператор с няколко десетки документални и игрални филма зад гърба си. Работили сте с класици като Рангел Вълчанов и Едуард Захариев, известен, награждаван, уважаван у нас и в чужбина. Защо не останахте там?

- Защото, когато трябваше да остана, не можех, а когато имах възможности, вече беше късно. Но не съжалявам. Имам 30 игрални филма, а това в чужбина нямаше как да ми се случи. Щях да бъда някакъв друг, освен ако нямах късмет, а на късмет не може да се разчита.

- Казвате, че не можете да не живеете тук, макар да не ви харесва. Защо?

- Много е грозно.

- Чисто визуално ли?

- Да. Ужасява ме направо. Затова и "Цветът на хамелеона" е толкова различен от картините, които всеки ден виждам около себе си. Защото в него има нов свят. Паралелен, различен от истинския. Един красив свят, изпълнен със сенки.

- Дебютът ви като режисьор на "Цветът на хамелеона" се увенча с голямата награда на кинофестивала "Златна роза" във Варна. Приз получихте и като оператор на взелия най-голям брой награди "Аз съм ти". Горд ли сте?

- Не, ни най-малко. Но се радвам много за екипа си - имах страхотни хора около мен и наградата би трябвало да е оценка на местна територия, че те не са работили залудо. Лично за мен, както и за филма няма никакви ползи - нито финансови, нито каквито и да било други. Аз имам още поне три такива награди и нищо в живота ми не се промени от това. Тоест както случайно станах режисьор, така и наградата  е плод на случайност.

- Говорите като човек без самочувствие...

- Напротив, имам самочувствието, че изключително много разбирам от работата си.

- "Цветът на хамелеона" е абсурдистки и стъпва върху ДС сюжет. В колко паралелни действителности живеят българите днес?

- Това не е филм за Държавна сигурност, този сюжет е само драматургична платформа. Лично мен политическата история във филма не ме занимава. Ако ми беше интересно, щях да направя локален филм, филм колкото 111 000 кв. км и разбиран само на тази територия. Нашият филм е на пластове. Има политически пласт, в който по-скоро се разсъждава за тоталния и главоломен провал на елитите по време на прехода. За това, че системата се проваля не от хора, които й се съпротивляват, а от вътрешни за нея хора, които са готови безрезервно и маниакално да й служат. Например руската система падна не заради Солженицин, а заради Горбачов. Ето с тази територия се занимава авторът на сценария.

- Защо не анализирахте този пласт?

- Защото Николай Михайлов е много по-компетентен от мен и защото по-интересни ми бяха трансформациите на героите - единственото нещо, което според мен свързва филма с България. Това как едни случайни хора, ако си спомняте 1990 г., добиха достъп до абсолютно невъзможни места и как се случи това за месеци. За мен това е  филм за
удоволствието  да шпионираш другите, но всъщност и филм за удоволствието от киното само по себе си. Ако филмът има някакви качества, то най-главното е, че не се отнася към зрителите като към шайка глупаци, на които трябва да се дава някаква сдъвкана, претоплена, пошла супа.

- Казват, че да се работи с вас, е школа. Изживявате ли се като легенда?

- Въобще не се изживявам като никаква легенда. България е малка страна и трудно произвежда авторитети. Затова е почти невъзможно да ги оцени.

- Как го обяснявате?

- Не знам. Това е народопсихологически феномен. Иван Хаджийски е по-добър... Всяко нещо, което е произведено тук - от еврокомисарката Кристалина Георгиева до който и да е филм, трябва да мине през чужбина, за да бъде легитимирано и после върнато обратно като добро или лошо. Другата несполучила комисарка трябваше да отиде в чужбина, за да ни съобщят, че не става, и да се върне тук като "нестанала". Тоест в България няма нито хора, нито структури с авторитет, които да дават легитимация на каквото и да било. И затова всичките ни филми отиват в чужбина. Казват "този става", след това този филм идва тук и ние казваме на данъкоплатците, че става. Това е феноменът.

- Какво виждате след 23 години преход - социализъм или демокрация?

- Виждам много разкалян терен, за който не ми се говори. Мистификация някаква се извърши. За този въпрос Иван Кръстев е по-компетентен.

- Какво бихте заснели като метафора на днешната действителност?

- Това, което заснех. "Цветът на хамелеона" е смешна конспиративна теория за това, което се нарича преход.

- Много ми хареса заключението на Гидеон Бахман, което неотдавна цитирахте, че от малка и тиха България се очаква да прави малки и тихи филми. Оборихте ли го в Торонто, Солун, Стокхолм, където филмът ви беше представян?

- Цитирах Бахман, защото в чужбина има някакви стереотипи за нас. Очакват да правим леко провинциални, маргинални, евтини, малко индифилми, фолклор да има - един
стобор да светне в далечината, да звънне хлопатар, шарена черга да се появи отнякъде... В Солун и Стокхолм, където "Цветът на хамелеона" се представи, видях любопитство и изненада. Отнасяха се към мен с респект, нищо повече.

- Публиката как реагира?

- В Солун и в Стокхолм филмът имаше общо 6 прожекции. Залите на всички бяха препълнени. Никой не ги напускаше. След прожекцията по 100 души остават, за да си говориш с тях. В Стокхолм се смяха абсолютно искрено и не можеха да повярват какво им се случва. Във Варна беше обратното - филмът мина при гробно мълчание.

- Българското кино, казват, бавно изплува. Промени ли се нещо в него в сравнение със соца?

- Колкото всички сме се променили след соца, толкова и киното се е променило. Но в една пиеса на Теди Москов се казваше: "Едни могат - други не." В този смисъл нищо не се е променило.

- Какво ви дразни в българското кино?

- Неговата провинциалност. Но аз не отделям себе си от тази констатация.

- Бум има и в българските тв сериали.

- Те имат малко общо с киното. Полезни са доколкото един персонал е зает и едни пари се изливат, което адмирирам. Има някои по-добри, а други - не толкова, но това е "пластмасово кино" за еднократна употреба. Киното остава завинаги, сериалите изчезват. Но бих заснел сериал като оператор, любопитен съм.

- Гледаха ли филма децата ви?

- Дъщерите ми Сара и Ема го гледаха. Искаха повече убийства. А във филма са пет!!! Те обаче казаха: "Да са по-брутални и кървави."

- Коя е историята, която мечтаете да разкажете след "Цветът на хамелеона"?

- С удоволствие бих направил филм за динозаврите, "Джурасик парк" 4 например - така синът ми Викторчо ще ме обича завинаги.

- За вас се разказват най-различни истории - че сте шумно гневен, когато нещо не ви се получава, че с емоционалността си буквално можете да сварите човек... Вярно ли е?

- Две трети от историите, които се носят за мен, са митове. Към мен се отнасят като към капризен човек. Онова, което аз наричам взискателност, тук се нарича капризност. Затова лица като мен тук са трудно приемани.

- Помня, че навремето не излизахте от филмотечното кино "Дружба" на Попа. Също - че докато другите ходеха по купони, вие четяхте книги като бесен. Стъпвате върху фундамент, от който е трудно да не си взискателен. Смятате ли, че лаиците днес са по-успешни?

- Общо взето, да. Аз не мисля, че някой тук има респект от 30-те филма, които съм направил в кариерата си - нещо, което много се цени в цивилизованите страни. Казвам го в смисъл, че не получавам повече пари от дебютант,  ако това може да бъде разбираем индикатор как се отнасят тук към човек с опит.

- Как се оправят хора с опит като вас?

- Снимам реклами. Чета книги. През уикендите се събираме с Викторчо, Сара и Ема, остатъците от това, което се нарича семейство...

- Ще видим ли български филм за “Оскар” някога? Вие лично мечтаете ли за “Оскар”?

- След като “Артистът” миналата година спечели холивудския приз за чужд филм, значи всеки друг може да го спечели. Затова няма да се учудя, ако “Кецове” или конкурентът му “Аве” спечелят “Оскар”. Пожелавам им го.

- Какво ви вълнува извън киното?

- Бях в Стокхолм и непрекъснато си мислех за Фандъкова, която уважавам, защото е ентусиазирана и много мила жена. Защото се разхождах из град, който е построен завинаги. Гледах тротоарите, къщите - всичко е направено завинаги. И се чудя дали тази жена има чувството, че това, което прави, е завинаги. Преди време, когато попитаха по радиото Михаил Вешим какво му е направило впечатление в Лондон, той възкликна: “Абе там всичко е направено завинаги!” Те го питат “В какъв смисъл?”, а той: “Ами там тротоарите са от 200 г.!” И аз като гледам как ремонтират едни неща през 6 месеца, се питам дали си дават сметка, че правят нещо завинаги? Защото ако човек работи с такова съзнание, то ти дава друг подход към нещата. Ето - киното остава завинаги. И аз го знам. Защото има копия. И децата ти ще го гледат. "Цветът на хамелеона” е правен с такова съзнание. Както и всичките ми филми.

Пазарувай в MediaMall.bg - книги, музика, филми и абонаменти

Коментари

Сортирай по:

Добави коментар

Добави коментар

аватар
  • Кадрите не решават всичко, по-важна е стабилността

    С хвърлената оставка на Димитър Главчев като председател на парламента някои наблюдатели отбелязаха голяма червена точка за БСП в двубоя ѝ с ГЕРБ.  Така ли е наистина? Да, тежестта на червената точка идва по две линии - първо, че така “потъна” важността на ревизията на приватизацията през прехода.
  • Не ме завихряйте в скандал с българския лекар!

    Когато описах случая със “Спешна помощ”, бях обективна, имам свидетели “БЪРЗА помощ” пак закъсня. Близо месец, след като написах статус във фейсбук за припаднало момиче пред БНТ и закъснението на линейката, лекарите от “Спешна помощ”, подкрепени от Българския лекарски съюз и Българския стоматологичен съюз,