КАТО грешна стъпка оценявам решението на българското правителство да не даде рамо на Македония за членство в Европейския съюз.
Разбрах от вестниците, че България е сред държавите, които няма да дадат подкрепата си за Скопие за получаване на конкретна дата за започване на преговори с ЕС.
Правилното е да се препотвърди българската позиция от 1992 г., според която няма да се правят компромиси с историческите факти, на каквито са способни някои от ръководителите в Скопие.
Историята не бива да се съобразява с политическата конюнктура.
Обратното е задължително - политическите решения във всеки момент трябва да се подчиняват на историята.
България не трябва да затръшва вратата на Македония към Европейския съюз, а правителствата на двете държави трябва да намерят компромисни решения в конфликтните зони на взаимоотношенията между двете страни.
Д-р Желю Желев, президент на република България (1990-1997)
ОТ КНИГАТА "В ГОЛЯМАТА ПОЛИТИКА
"Ето какво пише д-р Желев в книгата си “В голямата политика”
Ще припомня, че България първа призна Република Македония. Официално това стана на 15 януари 1992 г., но далеч преди тази дата, а и след нея имаше продължителна борба на нашата дипломация за международното признаване и утвърждаване на Македония.
Още през септември 1990 г. в разговорите с тогавашния югославски президент Йович в Ню Йорк му казах, че никой в България няма право да диктува на населението в Република Македония как да се самоопределя по национална принадлежност.
Както и никой в Македония няма право да предписва на нашето население в Пиринския край как да се самоопределя.
Не трябва изкуствено или преднамерено да се смесват историческият и политическият аспект на националния въпрос, за да не се приспособява или фалшифицира историята в угода на политическата конюнктура.
Впоследствие тези принципи залегнаха трайно в нашата политика спрямо Република Македония. Както и че след усилена дипломатическа дейност България всъщност осигури признаването на Македония от Турция, Русия и други страни.
В края на април 1994 г. при официалното посещение на македонския президент Киро Глигоров у нас трябваше да бъде подписан първият международен договор между България и Македония, както и 15-ина споразумения за сътрудничество в различните области на духовния и материалния живот на двете страни.
Ние бяхме предвидили всички документи да бъдат подписани по формулата: документът се подписва на официалните езици на България и Македония, като смятахме, че тя е достатъчно толерантна и демократична и устройва и двете страни.
Македонската страна обаче категорично настоя навсякъде да бъде записано: "Документът се подписва на македонски и на български език."
Обяснихме им, че за България въпросът за езика е много деликатна тема. Българският народ гледа на македонския като на диалект в рамките на българския. Приведохме още много аргументи в тази насока, но това не убеди нашите партньори и те продължиха да настояват на своето.
Предложихме друга формула: документът се подписва от двете страни на английски език. Отхвърлиха и нея. И договорът не беше подписан.
Впоследствие на много международни форуми винаги когато се срещахме с Киро Глигоров, му казвах, че сме се поставили в много глупаво положение, като сме се изкушили да решаваме лингвистични проблеми с политически аргументи, или все едно - да решаваме научни проблеми по политическа целесъобразност.
На международноправно признаване подлежат държавата, нейният суверенитет и териториалната й цялост.
Нацията, религията, езикът и културната идентичност никога не са били и не са предмет на международно признаване. Тях или ги има, или ги няма. Те са вътрешен проблем на всяка държава.