Камелия Тодорова: Емигрирах с името Лилия Маранни, на Корфу ме преследваха полицаи, смених си цвета на косата

https://www.24chasa.bg/Article/1762397 www.24chasa.bg
Камелия Тодорова на сцената на "София джаз пик"

Певицата, пуска албум, който ще изненада познавачите, и подготвя
спектакъл по каноните на световния шоубизнес

- Г-жо Тодорова, разкрийте подробности около предстоящия ви юбилеен концерт в Народния театър.
- Шоуто, което съм замислила, е ретроспективен поглед върху моето цялостно творчество. Разбира се, това не значи, че няма да има и нови композиции, но не обичам т. нар. юбилейни чествания. Затова съм избрала заглавието да е “Отначало”. В творчеството си през всичките години съм се връщала към това, което ми е донесло най-голям успех, което ме е направило артист и личност. Защото това е основата, върху която съм изградила кариерата си. Ние се променяме, но основата, начинът на работа, търпението, борбата и упоритостта са постоянна величина. До края на една кариера човек непрекъснато трябва да бъде във форма, да привлича, да бъде интересен и значим.

- Кой е вашият първи най-голям успех?
- Появата ми на Втория джаз преглед в София в края на 70-те години отвори врати за моето развитие и успехите ми по-нататък. Аз си зная колко труд съм вложила, за да достигна нивото, за което мечтаех, и досега работя върху себе си на този принцип, защото не е възможно да изненадаш хората с нещо красиво и ново, ако ти не си перфектен и откровен на сцената.

- 4 години в театър "4х4", участие във филмите “Прилив на нежност”, “Бон шанс, инспекторе”, “Търновската царица” - общо 6 филма. Котка ли ви мина път, че не останахте филмова актриса? 
- По-скоро съдбата ми изигра лош късмет. Първо, отсъствах 10 г. от България, а и актуалните в момента кинопродуценти и режисьори не проявяват интерес към моята особа. Или не се вмествам в образа на типичната българка, или вкусът към жената за сценаристите не съвпада с моя образ. Ако трябва да съм честна любовта ми към киното никога няма да се промени и с голямо желание бих се върнала към това изкуство.

През 1980 г. певицата получава Гран при на "Златният Орфей".

- Отношенията ви със Стефан Данаилов преминаха ли отвъд сценария на филма “Търновската царица”?
- Признавам, че  във всеки филм, в който съм имала мъж за партньор, съм била
 влюбена в него.
Необходимо ми е, за да мога да изиграя ролята си. Това е, като да съм влюбена в моя песен, когато я записвам. Или като всяко едно изпълнение на живо на концерт. Аз винаги съм казвала, че за мен един артист преживява влюбването, когато е на сцената или пред камера. Сексуалността като присъствие е едно от най-важните неща за един артист. Конкретно със Стефан Данаилов - не съм му била любовница, не съм забременяла и нямам незаконно дете от него, ако това най-много ви интересува. Но да си партньор на актъор като него е вълнуващо преживяване. Той е влюбен в живота и в професията си и толкова кипящ от енергия, че е несравним. Чудесен професионалист и учител. С това ще запомня нашата съвместна работа.

СК Велко Кънев във филма "Бон шанс, инспекторе" от 1983 г.

- Този филм получи ли висока оценка тогава?
- С филмите “Търновската царица”, "Бон шанс, инспекторе” и “Прилив на нежност” гостувах през 1983 г. на Московския кинофестивал. И трите ленти бяха включени в програмата на фестивала за обмен и продажба на филми. “Търновската царица” бе купен от много държави.  

Със своите близначки Мириам-Ребека и Рахел-Лилия

- Омъжихте се, за да избягате от соцрежима в България, или за да попаднете във въртопа на световния музикален шоубизнес?
- Първо се влюбих и това промени драстично живота ми. Решението да замина не бе взето изведнъж. Общувахме с Майкъл Кунстман 6 месеца чрез записи на касети, които той ми изпращаше, а аз връщах чрез посредник. В началото бе любовна кореспонденция. Така узря желанието да бъдем заедно и единственият начин след екстрадирането му от България бе аз да замина. Майкъл измисли плана и аз използвах шансовете си при едно пътуване през 1983 г. на фестивал в Солун. Не бях предвидила как ще се случат нещата и ги преживях при шокиращи за мен обстоятелства. В Солун бях поканена да открия феста, да направя солов рецитал и накрая да го закрия. Но се срещнах с Майкъл още след генералната репетиция и той ми каза, че няма да има друг добър момент, трябва да тръгнем сега, на момента. Трябваше да реша до един час, през което време обикаляхме града с кола. Не ми бе лесно да взема решение. С нас бе американец, който се обади до хотела групата да не ме чака, тъй като съм решила да емигрирам. Заради американския му акцент първо са ме търсили в посолството на САЩ. Преди да тръгнем  за Италия, трябваше  да имам нов паспорт  и идентичност.
На остров Корфу изчаках да ми донесат документите. Оттам вече като италианка заминахме за Бриндизи. Бяхме преследвани от гръцки полицаи, но те не можеха да докажат, че аз съм българката, която търсят, защото нямаха моя снимка. А и на Корфу си промених прическата, цвета на косата и облеклото. На кораба имаше полиция през цялото време и аз прекарах в каютата. 

От Италия заминахме за няколко месеца за Кноке, Дания, тъй като бе удобно да се пътува оттам до Англия с ферибота. Трябваше да намеря агент в Лондон, композитор и да запиша нов репертоар. Но се представих с песни, които бях записала тайно в България. Харесаха ме от “Вирджиния рекърдс”. Но се оказа, че чакам бебе, и се преместихме в Германия. Взех немски паспорт и след раждането сключихме брак с Майкъл. Тогава записах сингъла “Пукане по шевовете” (Bursting at The Seams) и с него се представих.

Агентът ми в Лондон работеше с голяма пиар агенция, която пък работеше с “Бийтълс”, “Ролинг стоунс”, Дейвид Бауи и на големи срещи или първите партита на МТВ попадах сред подобни знаменитости, а с някои се запознах.

Сингъла ми ремиксира Роджър Тейлър и така се запознах с цялата група “Куин” 

- Защо се върнахте още през 1990 г.? Вече сте познавали певци като Майкъл Болтън, Джордж Майкъл.
- През есента на 1990 г. се върнах да снимам клипове в “Бояна студио” - рекламен концерт и клип към албума “Две души в една”. Така бе организирано снимането, че хората мислеха, че ще има концерт, а то нямаше. Разочаровах публиката, но това бе мнението на режисьора и продуцента Майкъл и аз не можех да вземам самостоятелно решение. От друга страна, Майкъл искаше да се върнем в България, бе настъпила демокрацията и той много вярваше в нея. За мен бе много шокиращо, защото, когато се срещнах с хора от СДС, видях само бивши. Все пак като артист съм имала допир до най-различни съсловия - и на мутри, и на полицаи, и на доносници, но когато ги виждаш там събрани накуп в сградата, в която трябваше да се роди новата демокрация, бе много шокиращо за мен.

Не се върнах с мисълта да оставам в България. Но когато дойдох за втори път - в началото на  1992 г. да промотирам, се оказа, че бизнесът на Майкъл е банкрутирал. Трябваше да взема решение, имаше вече и големи различия между нас в стилове и начина на живот. Това ни отдалечи в личен и в професионален план.

- Във форумите за вас пишат: “Тя просто е била ексцентрична за онова време”. 
- Елитарна и различна от другите, но не  ексцентрична. Музиката, която пеех на български, вече не бе шлагерна, а поп. Но благодарение на джаз имиджа ми слагаха всичко под този знаменател.

- Какви са родителите ви?
- Майка ми бе певица в хоровата капела на Светослав Обретенов, но си загуби гласа и си смени професията. Баща ми бе преводач, син на Коста Тодоров - бивш министър на Стамболийски. Татко е възпитан в Париж и обноските в семейството ни бяха по-различни от типичните за България.

- Виждате ли свои проекции в баща си или дядо си? Вярвате ли в прераждането?
- Вярвам в прераждането. В повечето от случаите съм прераждана в мъж. Когато с баща ми гледахме “Посредникът” - филм на Джоузеф Лоудзи, казах: “Това е къщата, в която съм се родила.” Познавах тази двуетажна къща със старите мебели, с оборите и градините - всичко, без да съм била там. Баща ми ме заведе при астролог, който смяташе, че спомените ми са от прераждане.
Дори отиването ми после в Англия за мен бе, че все едно си отивам у дома. Съдбата е странно нещо – сега всички братовчеди по бащина линия живеят в Англия, една част в Испания, а брат ми – в САЩ, така, както е живял дядо ми Коста.

- Каква бяхте като дете? Разкажете за семейството си?
- Майката на баща ми бе бивша цигуларка. Живеехме в една стая, но имахме и пиано, на което тя ме учеше да свиря до 5-годишна. След това вземах уроци в музикална школа. Иначе сме имали голям апартамент от 8 стаи, но соцвластта бе настанила по едно семейство във всяка една. В нашата стая живяхме баба, майка, татко, брат ми и аз. Обичах да спортувам, играех само с момчетата. Не се занимавах с кукли, докато не ме оперираха от апандисит на 11 години. Тогава побърках болницата и вместо 7 дни ме оставиха 25. Почнах да крада лигнин, за да правя кукли, играехме на криеница в детското и ме махнаха. От третия етаж ме свалиха чак на първия. Последното място, в което ме бяха сложили, за да пазя тишина, бе инкубаторната стая за новородени седмачета. Бях много луда. Накрая, макар и с температура, но с гаранция и подписа на майка, ме изписаха.

- Пели ли сте в пионерския хор?
- Да, много обичах да пея, но не знаех, че ще стана певица. Родителите ми ме водеха непрекъснато по опери, искаха да стана оперна певица. Аз пък мечтаех да съм киноактриса или поне архитект. Но се отказах от архитектурата и се явих на кастинг за артисти в театър “4х4”. За целта трябваше да науча три песни от композитора Кирил Дончев и първата пиеса, в която участвах. Оказа се, че имам много добър глас. Театърът ми даде първите стъпки в актьорското майсторство, пеенето и пластиката. След като разтуриха “4х4”, кандидатствах във ВИТИЗ и в естрадния отдел. Приеха ме в Консерваторията. 

- Защо не се омъжихте отново? Не ви ли липсва мъжът до вас?
- Понякога ми липсва, но не смятам, че бракът е нещото, което ми трябва. Мога да живея с някого, без да съм омъжена. Моите бракове бяха неуспешни. Първият ми бе едва на 21 години. Мъжът ми бе български евреин и даже в един от филмите бях с неговата фамилия Оливер. Сега е бизнесмен в Америка, поддържаме приятелство и до днес. Вторият ми брак беше още по-неуспешен, но поне имам две хубави дъщери.

- Как общувате с вашите близначки Мириам-Ребека и Рахел-Лилия? И защо те имат по две имена, да не са католици?
- В случай че не си харесат едното, за да имат право на избор, им дадох по две имена. Не съм изхождала от дадена религия. В болницата преди раждането четох Библията и харесах тези имена. А Лилия Маранни е името, с което емигрирах с италианския паспорт.  С дъщерите ми сме преди всичко приятели, много държа на тях и смятам, че това ще е най-дългото ми приятелство. Имам им голямо доверие.

- Влече ли ви политиката? През август 2011 г. се кандидатирахте за вицепрезидент на страната.
- Аз имам гражданска отговорност и позиции, на които държа. Допреди политическата ми кандидатура смятах, че няма по-мръсен бизнес от шоубизнеса, но не се оказах права. Сега нямам никакъв интерес и желание да съм част от политическия живот.

- Продължавате да се борите неуморно с културните институции, защо?
- Артистът като всеки друг трябва да отстоява своите права. За съжаление, нашата гилдия не е толкова сплотена и всеки се спасява поединично. Все пак живея с вярата, че рано или късно хаосът ще бъде овладян от група от хора, които имат желание да преструктурират и организират приоритетите на българските културни дейци.

- Някои виждат у вас заглавието на една пиеса - “Секс, наркотици и рокендрол”. 

- Сексът е нещото, което много обичам.  Наркотиците - нещото, което не познавам, а  рокендрол е животът
Аз олицетворявам стихотворението “Господи, колко си хубава” и всичко, казано в него. Поетът Христо Фотев и Недялко Йорданов почти са ме отгледали от малка на пясъците в Бургас и по плажовете на Созопол.

- Били сте близки с Христо Фотев?
- Да, майка имаше приятелско семейство в Бургас. Бях на 5 години, когато арх. Тодор Кръстев ни запозна с Недялко Йорданов, а той пък с Христо Фотев.  Лятото сме прекарвали заедно по плажовете, Досьо и Христо ме заравяха в пясъка, беше весело. Като станах на 15 години, Фотев вече бе написал “Колко си хубава”. Но бях много малка, за да съм прототипът на тази жена. По-късно направих концерт, който озаглавих “Колко си хубава”. 

- Вярно ли е, че сте хлътнали в 30-годишен фитнес инструктор? Издала ви е дъщеря ви Рахел.

- Няма такова нещо, дъщеря ми не би могла да го каже, измислица е на жълтата преса.

- Представят ви за голяма кулинарка, но това някак си не се връзва с представата за вас.

- Няма продукция, в която да съм била - и в театъра, и на музикални турнета, и по време на снимки в киното, в която да не съм готвила на целия екип.
Почивам си с
 готвене, уча
така и текстове
Обичам хубавата храна и уважавам тези, които правят гурме. Имам наблюдение, че хората, които умеят да готвят и да си угаждат, са много добри артисти.

- Какви са днешните ви предизвикателства?

- От 2 години подготвям проекти, които през тази се надявам да реализирам. След десетгодишна пауза отново се срещам с Биг бенда на БНР, този път под диригентството на Антони Дончев. Правим съвместен албум, но не си го представяйте музикално да е чист джаз. С модерни похвати и млади автори и аранжори създаваме нещо модерно, свежо и различно от това, което може да очаквате от една такава колаборация. Другият проект е съсредоточен върху концерта, за който споменах. Наричам го проект, защото
искам да бъде
 наистина събитие
за столицата, не
просто концерт
Това означава да отговаря на стандартите на добър западен концерт и по отношение на звук, мултимедия, осветление, организация и реклама. Вярвам, че всеки български артист заслужава поне веднъж в живота си да изпита удоволствието да се представи на родна земя с условията на западните артисти тук. Затова и работя с най-добрите ни музиканти и млади автори. Идеята е налице. Сега всичко зависи от това да намеря съмишленици, които да помогнат за осъществяването му.
- Имате ли мечти?
- Току-що споделих една. Всички имаме нужда от подкрепата не само на отделни общества, но и на държавата.
Отношението към
 артиста у нас е тъжно
Няма уважение към по-старите поколения, няма икономически механизъм, който да ги предпази да умират в мизерия. В нито една държава артистите не изживяват старостта си пренебрегнати, както в България. Навън има респект към всяка генерация, а у нас остават забравени. Не искам да бъда забравена. Моята кауза е поколенията да изучават етика и естетика, да имат по-добро възпитание, да правят разликата между красивото и пошлото и т.н. Това е, за което аз ще се боря.

- Въпросът не опира само до пари, а до култура на нацията.
- Трудно е да се определи, че има стандарт в България. Хората са или много бедни, или много богати, а животът е скъп. Разбира се, веднага ще дойде чужденецът да каже, че тук животът е много по-евтин от която и да е европейска страна, но той идва с европейските си пари. А българинът все още не е усетил позитивите от това да е част от Европейския съюз. Затова и подкрепям гражданските движения, чувствам се ангажирана и отговорна да бъде обществото ни сплотено. А то е разединено – българинът е отчаян и му липсва мотивация да се бори за правата си. Като преподавател в Нов български университет вдъхновявам всичките си студенти да имат желанието да учат и да работят, да имат позиция и да не се страхуват да мечтаят и да искат най-доброто за себе си.

ВИЗИТКА: Камелия Тодорова е родена в София. Завършва естрадния отдел на Националната музикална академия при Ирина Чмихова. Печели Втора награда на конкурса за млади джаз певци в Люблин (Полша), специалната награда на името на Дюк Елингтън. Изнася концерти в Индия, Полша, участва в джаз срещите в България. В началото на 80-те години се обръща към поп музиката и към джаз наградите си прибавя Гран при от конкурсите "Златният Орфей" през 1980 г. и "Шлагерфестивал" в Дрезден от 1982, г. Четири сезона играе и в театър "4х4" и се снима в 6 филма, сред тях са "Прилив на нежност", "Бон шанс, инспекторе", "Търновската царица".
През 1984 г. емигрира и в Англия, записва с "Куин" първата си плоча "Пукане по шевовете". Запознава се с Майкъл Болтън, Джордж Майкъл и др. През 1994 г. се завръща в България. През 2011 г. се кандидатира за вицепрезидент на страната. Преподава джаз пеене в Нов български университет от 2006 г.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Защо е важно чиновникът да знае и може

    Ако на някого му се стори странно, че бъдещите чиновници ще отговарят на тестове, с които да проверяват базовите им знания и умения, направо ще кажем - има защо.  Първо, защото ако днес българските ученици се препъват на дисциплината четене с разбиране, със сигурност утре, когато започнат работа, трудно ще схващат поставените им задачи.
  • Властелинът на професорите

    Последните научни открития на Иво Христов от БСП за подмолната информационна война на Холивуд срещу Русия ТРЯБВА ли задължително да си луд, или надрусан, за да откриваш закодирани послания на световната конспирация в класически произведения и филми? В “От местопрестъплението” все дават сюжети с мрачни, лабилни индивиди,