Жената може би е универсалният вдъхновител за всички велики постъпки в историята. Както и повод за най-големите глупости, на които са способни мъжете. Това е прозрението на Росен Кукушев, който направи премиера на първата си стихосбирка под надслов "Вдъхновения и унищожения".
"Опитвам се или може би несъзнателно се стремя към това да създам един цялостен образ на жената, независимо дали тя е червенокоса, зеленоока, патрицианка, римлянка, благородната дама, Мона Лиза или по-красива и от Леонардовия идеал. Амбициозна задача може би. Знам, че в реалния живот това е невъзможно, защото условностите в търсеното решение на уравнението „Жена" са невъобразимо много", споделя поетът, който всъщност е магистър по "Международни отношения" и "Арабско общество и култура", както и доктор по нова история.
Ученият пише след 10-годишна пауза, непоблазнен от издаване на стихове по-рано. Би било някаква суета.
За това как прописа докторът по "Нова и съвременна история" на Историческия факултета на СУ "Св. Климент Охридски", той обича да цитира следните стихове от големия български поет Николай Кънчев:
„Който иска, нека да не вярва,
че писмото само между двама,
писано на пишеща машина,
се преписва на ръка от Бога."
Писането е вътрешна необходимост да се изразява себе си чрез езика на художественото творчерство. Да пишеш и да работиш в научните направления изисква определена прецизност, аналитичност, работа с множество разнообразни концепции и идеи, които обаче почти винаги са вторичен продукт, обяснява творецът. Резултат от дългогодишни усилия на много хора преди теб, а ти само допълваш и разкриваш постигнатото от тях в нова и неподозирана светлина. Да пишеш стихове означава сам да откриваш света във всяко следващо стихотворение. На практика да бъдеш творец в същинския смисъл на тази дума е дело на създател, демиург. Разбира се, това не означава и не трябва да води след себе си до един пагубен извод и самозабрава едновременно, а именно, че можеш да заемеш мястото на божествения творец или създател.
Предимството на поезията е, че тя премахва условностите на общуването и ги заменя с добродетели.
В този смисъл "малкият оловен войник", за който пише Росен Кукушев, както и малкият човек в по-широк смисъл, не може да бъде ощетен никога в поезията. Неговите изпитания са в предизвикателствата, които поставя битието. Тези изпитания обикновено облагодетелстват онези, които са в състояние да ампутират или да пренебрегнат в съзнанието си моралните дилеми от вида на „да бъдеш или да имаш".
Малкият оловен войник избира „да бъде" и затова живее между своята вътрешна доброта и самотата и коравата истина на външния свят, обяснява авторът. Но неговата съдба, макар и драматична, е лишена от патетиката и сълзливия оптимизъм, който много често се среща именно в лириката. Така че неговият избор не е само в полето на творческото въображение.
"Всъщност малкият оловен войник може „да бъде" и да отстоява себе си както в поезията, така и в живота. В моята лична версия и представа за този образ той е едновременно мечтател и прагматик".
- Има моменти, в които пишеш хайку, сонет, някои стихове са традиционни, но личи и авангардизъм при други. Защо?
- Авторът несъзнателно избира формата, но по-главното е в това, че трябва да я е овладял, за да може да ползва пълното богатство на изразните й средства. Големият грях на съвременната българска поезия е в прекаленото увличане по свободния стих, без авторите да са овладели традиционните похвати на занаята. По-малкият грях е в отказа от римите и класическото стихосложение.
Добрият автор, според мен, трябва да бъде едновременно и добър стилист, т.е. да владее прилично както класическото, така и авангардното стихосложение. Ако римите говорят по-скоро с езика на цветовете и светлосенките, то свободните стихове се подчиняват на ритъма в потока на съзнанието и на способността за музициране на чувствата и мислите.
Истинската поезия е най-висшето сред изкуствата, защото съчетава изобразителното изкуство и музиката, синтезира посланията и изразните им средства и ги поставя на ново равнище: едновременно свещенодействие и изповед; достъпна и недостъпна територия на общуване между автор и читател.
В същото време добрият автор трябва да бъде и най-добрият критик на собственото си творчество, т.е. сам да преценява къде е сбъркал във формата и да отсъди какво наистина си заслужава да бъде прочетено от другите като съдържание.
- Как си съжителстват различните култури в поезията ти. С какъв език "говорят" те при търсенето на "сто жени", на Пътя, на Познанието?
- Понякога то е естествено. В други случаи може би изглежда на пръв поглед противоречиво.
Например проблематично е да поставиш в една мисловна поредица посланията на Буда и идеите на Христос или източната философия и западната практичност.
В действителност обаче поезията умее да размива границите между религиозните и културните монолити и пластове, без обаче да ги обезличава или омаловажава.
Поезията е универсален език за общуване и приобщване и затова взема от всяка култура или религия онова, което й е потребно, за да изрази по-добре чувствата, емоциите и преживяванията, пречупени през субективния поглед на автора.
Но поезията не е език на глобализацията. Тя е субективна и универсална едновременно, докато глобализацията е колективна и унифицираща. Оттук и на въпросите за Търсенето, Пътя и Познанието не може да се отговори еднозначно, от позицията на съвременната глобализирана действителност, която по-скоро обезличава индивида и неговите способности за критичност и самопознание. Следователно, пътят към познанието е донякъде самотен път, ако погледнем от позицията на индивидуалния опит. Ако говорим за него като обществена практика, той е изразното средство на една контракултура, която поне за момента остава в сянка. Усилие, което все още не е дало своите видими резултати.
- Защо би написал още хиляда стихотворения?
- Надявам се да напиша поне още едно. И вярвам, че най-хубавите стихове предстоят да бъдат написани...