Защо да не честваме 3 март и в Сан Стефано

https://www.24chasa.bg/Article/1811254 www.24chasa.bg
Тук е била къщата на госпожа Нериман, в която е подписан Санстефанският мирен договор. Днес това е крайбрежната улица на “Йешил кьой”, където може да бъде поставена възпоменателна плоча. СНИМКА: АВТОРЪТ

Не мога да опиша какво последва, като обявиха, че договорът е подписан. Всичко избухна от взрива, който се разнесе от гърдите на 35 000 войници. Хората се прегръщаха и целуваха.

Войници с офицери, приятели с приятели. Нещо странно се случи зад мен. Огледах се.
Стар български войвода стоеше на колене, ридаеше като дете и протягаше ръце към войниците, които с цената на много жертви бяха извоювали свободата за неговата многострадална родина.”

Така описва в спомените си обявяването на Санстефанския договор преди 135 г. руският военен кореспондент Николай Немирович Данченко.

Много неща съм прочел за Руско-турската война и много образи съм натрупал в себе си. И сигурно с всеки българин е така. Но този старец. Ридаещ и на колене, протегнал ръка, смазан от възторга и сякаш затиснал под себе си 5-те века робство, някак остана в мен и стана моят символ на Трети март.

Празникът идва отново и ще го честваме за 135-и път. От 1990 г. той е обявен за национален празник.

Затова всяка година на 3 март се питам толкова ли не е заслужил този стар, ридаещ войвода да покажем на наследниците му къде е протягал ръка? Защо за 135 г. никой не се опита да намери мястото, където този договор е подписан, и да поеме инициатива да сложи поне една малка паметна плоча?

За да може, когато се връщат нашенци от Капалъ чарши и Долмабахче, да положат цвете, купено с последните останали турски куруши.

Кварталът Сан Стефано, вече “Йешил кьой”, е на удобно място. Намира се на изхода на Истанбул по пътя за България - няколко километра вляво от магистралата и си там.

Защо туристическите агенции да не го включат в маршрутите си?

Защо не заведем ученически групи на мястото?

Защо родолюбиви клубове да не направят възстановка в оригиналния исторически декор, както успешно пресъздават събитията на Шипка?

Защо в крайна сметка не честваме националния си празник и там - на мястото, където се е родила свободата ни?

Вярвам, че и други туристи от страни, дали свидни жертви в тази война и за този мир, биха се поклонили на мястото.

Това, което честваме като най-важна и значима дата в нашата история, не е свързано с избухване на революция или превземане на крепост като Бастилията. Просто руснаци и турци са подписали едни документи, в които България дори не е страна, но е осъмнала свободна.

В света повечето държави честват като национален празник деня на независимостта си от някого. Сигурно сме единствените, които в същината на националния си празник честват събитие, станало извън територията на страната си. Може би и испанците, които празнуват откриването на Америка на 12 октомври 1492 г.

И щом това толкова значимо за развитието на България събитие е извън страната, защо учени, политици, дипломати не си направиха труда да открият къде е станало и да отдадат дължимото в материален план, а не само да повтарят на 3 март “Сан Стефано, Сан Стефано”?

През последните години няколко медии, между които и “24 часа”, направиха любителски опити да открият истината за мястото или къщата, където е станало историческото събитие.

Какво се знае досега? В “Уикипедия” излиза снимка на бяла къща, за която се твърди, че е на търговеца Симеоноглу и в нея е подписан договорът. Оказва се, че не е тази сградата. В няколко репортажа от Истанбул преди 2 г. национални телевизии го отхвърлиха категорично.

Тезата е, че домът, в който е подписан Санстефанският мирен договор, вече не съществува. Показва се един остатък от дувар, който сега се намира под малък паркинг в центъра на истанбулския кв. “Йешил кьой”.

Той бил руина от дома, където са положени подписите под документа. Този свод се забелязва и на прочутата снимка на румънския придворен военен фотограф, чеха Франц Душек.

На тази пожълтяла фотография се виждат строени войници пред красива къща. Ако попитате стари цариградски българи, те ще ви кажат, че там е подписан договорът, но тази къща вече не съществува.

Но в тази къща е повече от сигурно, че договорът не е бил подписан, установи разследване на “24 часа”. Тази сграда действително е с историческа стойност, защото там е бил настанен главнокомандващият руската армия, великият княз Николай Николаевич, брат на императора Николай Втори.

Там е бил и неговият щаб. Тази къща е била на Аракел Дадиян, арменец, чиято фамилия от векове е била на служба при турските султани.

За това разказва Дмитрий Антонович Скалон. По време на Руско-турската война той е 38-годишен полковник, адютант е на великия княз Николай Николаевич. За съжаление, спомените на Скалон не са издавани в България.

В Русия излизат през 1913 г. и дори и в родината му вече са библиографска рядкост. Но с малко повече труд могат да се открият.

Много информация и уникални снимки има в спомените и на полк. Михаил Газенкампф. Той пък е бил шеф на канцеларията на великия княз и е бил нещо като шеф на пресцентъра. Отговарял за работата на 150 руски и чуждестранни кореспонденти, отразяващи военните действия.

“24 часа” получи информация и снимки и от двете книги благодарение на грузинския учен и изследовател Заур Магриев, който живее и работи в Батуми.

На български език обаче могат да бъдат прочетени спомените на граф Николай Игнатиев, който заедно с граф Нелидов подготвя и подписва Санстефанския договор от руска страна.

Картината, сглобена от спомените на тримата съвременници на станалото в Сан Стефано, изглежда така. Великият княз Николай Николаевич и свитата му пристигат в Сан Стефано на 12 февруари 1878 г.

Търсят представителна къща и отсядат в дома на Аракел Дадиян. Той е арменец, макар че Заур Магриев твърди, че е грузинец от Мингрелското княжество, чиито велики князе са носили името Дадияни.

За граф Игнатиев и неговата свита се търси друга къща. В нея е трябвало да протекат сложните преговори с турците. Руският учен Сергей Капустин твърди пред “24 часа”, че в къщата е трябвало да има условия за работа, да има маси, столове, пособия за писане.

Нещо, което не се е намирало във всеки турски дом през тези години. Така стигат до къщата на някоя си г-жа Нериман. Тя е била на крайбрежието, на по-малко от километър от конака на Аракел Дадиян.

Тази къща е интересната за нас, българите. В нея на 19 февруари е подписан договорът. В мемоарите си граф Игнатиев разказва как неколкодневните преговори приключват.

През целия ден князът ги препира да бързат и да приключат точно на този ден, когато в Русия честват годишнината от възкачването на императора, неговия брат, на престола.

“Най-после, едва в 6 следобед договорът можа да бъде подписан”, пише граф Игнатиев. Подписите са положени и той яхва коня си, за да отиде и да докладва на великия княз. Той го чака на площада пред къщата на Дадиян, където се разиграва сърцераздирателната сцена, с която започнах текста.

Тази сцена е на фотографията на Душек. Къщата на Нериман рухва няколко години по-късно, при земетресението през 1894 г.

Не съществува и къщата на Дадиян. Върху остатъците  е паркингът, а мястото е идентифицирано по остатъка от каменен свод, който се вижда и на фотографиите на Душек и на Газенкампф.

Старите цариградски българи не пазят спомен за събитието. Странното е, че не само българската държава, но дори руските дипломати не се интересуват толкова от подробностите.

Когато през 2008 г. "24 часа" се опитваше да издири истината, потърси помощта и на тогавашния генерален консул на Русия в Истанбул Владимир Кругляков.

Той поиска няколко дни да проучи въпроса, но така и не стигна доникъде с информацията.

Затова е трудно да се определи мястото, където е била къщата на Нериман. За 135 г. морето се е поотдръпнало и е освободило място. Там сега има красив крайбрежен парк.

Чудесно място за поставяне на дори и скромен знак, който да напомня за паметното събитие. Място, където да се вее българското знаме. А на плочата да е изписано едно изречение на български език: “Тук бе подписан Санстефанският мирен договор на 3 март 1878 г.”

Ако той бъде израз на отношение към историческия документ от всички народи, участвали във войната и получили независимостта си чрез него, то написаното трябва да бъде и на румънски, сръбски и черногорски.

Не е известно обаче в тези държави да има подобно отношение към Санстефанския договор. Затова тази паметна плоча трябва да бъде наш, български израз на станалото на 3 март 1878 г. В духа на проевропейските си стремления Турция едва ли би отказала на България подобна молба.