- Радвате ли се, че синът ви стана премиер, г-жо Николова?
- Не мога да кажа, че се радвам. Приемам го обаче с известно спокойствие.
- Защо със спокойствие?
- И с дълбоката надежда, че ще се справи.
- Какви качества трябва да притежава човек, за да се справи с такава тежка задача в толкова тежък момент?
- Струва ми се преди всичко, че трябва да има един широк поглед върху времето, в което живеем, не само в България, а изобщо. Трябва да бъде човек, който има всестранни познания за света, за хората, да има опит и за живота в други страни, за да може да сравнява, да бъде толерантен, с известно самообладание, с разбиране на ситуацията.
- Синът ви сигурно има тези качества, щом е предложен за премиер.
- Ако не се яви нещо извънредно, което нито вие, нито аз, нито който и да е да го очакваме, при сегашното развитие на обстоятелствата и с помощта на другите министри и на президента мисля, че има качества да се справи.
- Какви съвети вие като майка бихте му дали?
- Каквото съм му давала като съвети, е било докато е расъл, докато се е формирал. Сега бих му казала да запазва самообладание, да се оглежда добре навсякъде за различни течения, влияния в обществото и преди да каже нещо, добре да го премисли, да го прецени, без да изпуска фрази “речено-казано”. Да гледа на нещата трезво и по-спокойно. В смисъл бързо да реагира вътрешно, но реакциите му да бъдат премерени.
- Казахте, че на каквото е имало да го учите, сте го направили в детството. Какво беше това, на което държахте при възпитанието?
- Преди всичко на ученолюбието - да чете, да учи, да е прецизен, да е отговорен, да е дисциплиниран... Той беше такъв. Той беше сериозен и добър син. От мъничък разсъждаваше, не беше буйно дете, повече се отдаваше на разсъждения за света, за хората. От малък се интересуваше от политика. Каквото ние, възрастните, говорехме вкъщи от сутрин до вечер - баща му нали е дипломат, - и той това възприемаше и говореше на такива теми. С това израстна.
- Това, че беше разсъдлив още от дете, генетично ли е заложено?
- Да, така мисля - че е генетично. Още прадядо му по бащина линия е един от първите депутати в едно от първите народни събрания след Освобождението. Баща му е дипломат от 25-годишна възраст, най-напред във Франция.
- Боите ли се, г-жо Николова, че синът ви поема държавата в един много труден момент?
- Разбира се, никой не оспорва, че всичко става в такъв труден момент. Ако не е така, даже няма да коментираме, всичко щеше да бъде в реда на нещата. Но сега случаят е много особен. И това е тревогата на нас като родители, не толкова за неговите качества, дали той ще се справи, ами това, което ви казах - човек не знае какви обстоятелства ще дойдат...
- Приемате ли тезата, че с назначаването му за служебен премиер в такъв труден момент той ще бъде пожертван, лесно хвърлен на вълците...
- Не ми се вярва.
- За 2 месеца той трябва да покаже най-доброто от себе си, а в същото време всяка негова стъпка ще се следи внимателно, ще бъде под светлините на прожектора...
- Така е и той знае това. Много добре даже...
- Откъде идва близкото му познанство с президента?
- Не мога да ви кажа. Познанство някакво специално нямат - нали за кратко време беше зам. министър, после - посланик в Париж. Нямат някякакво специално познанство...
- Баща му как възприема това, което предстои?
- Ами как - с известно вълнение, разбира се.
- По-скоро радостно или на тревога?
- Малко радост, малко тревога. Дори тревога повече. Но ние сме хора, пътували къде ли не, какви ли не неща са ни се случвали през годините в чужбина, какви ли не моменти сме имали, така че известно самообладание имаме. И, разбира се - надежда. И за него, и за България.
Надявам се и журналистите да бъдат добронамерени Защото той нищо не печели от това. Не е тщестлавен. Нито е искал да става премиер, нито нещо ще спечели... Приема нещата с едно традиционно чувство за дълг и отговорност.
- Каза ли ви какво му е казал президентът, като му се е обадил да му предложи позицията на служебен премиер?
- А, нищо не знам. Той дойде, каза го, и толкоз. Само каза: “Дръжте се, много не се вълнувайте. ” А аз само казах: “А!” и това беше.
- А не се ли изненадахте, като си дойде от Париж така неочаквано?
- Е, той се обади преди това и каза: Идвам си.
- Вие не го ли попитахте защо си идва?
- Той беше ни казал най-напред, че ще става министър. И си дойде вкъщи. И аз казвам: “Хайде първо да седнем, че баницата ще изстине.” А той: “Чакай малко да ти кажа нещо, ама не се вълнувай.” Ние сме хора доста калени. И той като го изтърси, аз само казах: “А”. Той очакваше много по-бурна реакция.
- Бурна в каква посока - да му кажете: “Не, не, не се заемай”, или да го окуражите?
- Първо да кажа: “Как е възможно?” и да се изненадам как му се предлага такова нещо. А да се зарадвам? Как да ви кажа - ние не сме тщеславни хора. Ние се интересуваме повече от успеха, отколкото от титлите, от това, с което си се заел, от това, което можеш да свършиш... Това е много по-голямо постижение за нас, отколкото да имаш титла. Човек получава титла, после я губи - всичко се забравя след това.
- А съпругът ви, бащата на новия премиер, как реагира на назначаването му?
- Той мълчи. Още по-зле. Защото го взема по-навътре. Аз все пак реагирам.
- А накрая какъв коментар направи?
- Сине, щом си се заел, напред! Това е нашата реакция.
- Сега семейството му във Франция ли ще остане?
- Съпругата му сигурно ще бъде тук при него. Децата му са големи, там ще следват, после ще се върнат... Ще видим как ще бъде. Живот и здраве само да е.