“Нека мине малко време, да се поуталожат малко нещата, тогава ще говорим. Да дадем време и спокойствие на служебния кабинет да работи.”
Така бащата на служебния премиер Марин Райков отклонява отначало молбата на “24 часа” за разговор. После обаче склонява, когато разбира, че няма да говорим само за сина му.
Райко Николов (87) е дългогодишен дипломат от кариерата. Първото му задгранично назначение е през 1951 г. в Париж, последното - през 1985 г. - в Рим. Както се казва, закърмен е с държавническа дейност - дядо му е бил депутат в едно първите народни събрания след освобождението.
- Припомних си, г-н Николов, че ви пращат посланик в Рим в едно доста тежко време - когато България е намесена в атентата срещу папата. 30 г. по-късно и синът ви Марин Райков получава мисия да вади горещите кестени от огъня...
- Отчасти така излиза (смее се). Но той е по-млад в сравнение с мен по онова време. А и ситуацията бе различна.
- Кога започна дипломатическата ви служба?
- На 25-26 г., когато с диплома на юрист бях изпратен в Париж като трети секретар и завеждащ службата по печата в посолството. Това бе през 1951 г. Там останах до 1957 г. От 1959 до 1962 г. бях на дипломатическа работа във Вашингтон. Там през 1960 г. се роди Марин. После бях съветник по културните въпроси в Прага. За посланик бях назначен едва през 1968 г. На 43 г. минавах за най-младия посланик.
- Къде беше това?
- В Кувейт. Последният ми посланически пост - 6 г., бе в Рим.
- Това ли бе най-трудната ви мисия?
- Бих казал, да - това бе едно от най-големите ми изпитания, защото отидох в един много труден за България период, когато тя бе обвинена, че е организирала атентата срещу папата. На Запад се тръбеше, че България е организирала този атентат по поръчение на Москва, и се водеше силна клеветническа кампания. В този период, а и после - през 1985 г., когато започна процесът, имахме много трудни отношения с Италия.
- Вие кога заминахте?
- През 1984 г., когато се водеше съдебно следствие. Италианците непрекъснато тръбяха, че България е организирала покушението.
- Значи сте знаели на каква тежка мисия отивате...
- Да, да - това бе един много критичен момент и в българо-италианските отношения, и в отношенията на България със Запада. Но слава богу, а аз и не се съмнявах в това, България бе оправдана в т. нар. процес на века. Бях абсолютно сигурен и убеждавах в това нашето правителство - че въпреки че ще има процес, обвинението ще се сгромоляса. И се оказах прав.
- На какво се базираше вашата увереност?
- Запознах се в детайли с материалите, видях как е било монтирано всичко и на какво се основават обвиненията срещу България. Бях сигурен, че Сергей Антонов и другите двама българи и България ще бъдат оправдани, пък макар и поради формулата недостатъчни доказателства. Тя послужи на магистратите в Италия отчасти да спасят лицето си от провала на целия процес.
- Ходихте ли при Сергей Антонов в затвора?
- Да, и после, когато го поставиха под домашен адрес.
- Каква беше мисията ви - да му вдъхвате кураж?
- И това. Той бе много потиснат, но бе запазил своята голяма любов и към семейството, и към страната си. Когато се яви пред съда, не призна това, което му се приписва. Той се държа достойно на процеса, макар че бе съсипан психически. Както знаете, си отиде преждевременно.
- Какво му казвахте, като ходехте при него?
- Първо му казвах, че България стои зад него и че съм сигурен, че в крайна сметка истината ще възтържествува. След като се произнесе присъдата, със специален самолет го доведох в България.
- Кои бяха най-трудните ви моменти по време на тази дипломатическа мисия?
- Когато пристигнах в Италия, България правеше постъпки по дипломатически път да освободят Антонов, след като той бе арестуван и обвинен. Италианското правителство казваше, че това е работа на съдебната власт. От юридическа гледна точка това бе точно, защото изпълнителната и съдебната власт са независими. Затова българските постъпки се отклоняваха. Но както ви казах, аз бях спокоен.
- А защо избраха вас да отидете на тази мисия?
- Мисля, че защото бях дългогодишен дипломат.
- Сигурно сте притежавали повече качества?
- Може и така да е...
- Какво ви казаха, като ви изпращаха?
- Да отстоявам правдата и да установя контакти с най-отговорни италиански политически лица и да обясня цялата абсурдност и несъстоятелност на обвиненията срещу България. В своята книга “На горещ пост” съм описал подробно всичко - нищо не съм скрил.
- Синът ви, сегашният премиер, тогава е бил млад. Следеше ли това, което се случва по време на вашия мандат в Рим?
- Марин влезе в Министерството на външните работи през 1987 г. Преди това бе студент в България. Сам си избра да следва международни отношения, не аз съм му внушил. После влезе с конкурс в МВнР - яви се пред комисия, която се състоеше от служители в министерството и преподаватели в университета. Не е парашутист.
- Какви уроци по дипломация му преподавахте през годините? Как ставаше обменът на информация между вас?
- Никакви уроци не съм му преподавал. Синът ни сам се е изградил. Всеки има своя път на развитие. Невинаги двамата мислехме еднакво. Аз не съм негов говорител. Като дипломат в периода на студената война съм поддържал контакт с държавни и политически лица по цял свят, включително и от другия лагер, и съм приел това разбиране - да има толерантност в диалог с другите. Не съм натрапвал никому своите разбирания, когато съм общувал с официални и други лица в чужбина, не съм ги агитирал, а съм разговарял откровено, излагайки своите разбирания.
- Какъв бе Марин като млад?
- Имаше голям интерес към историята на България. У него е силно развито патриотичното чувство. Това е резултат и на средата, в която е израснал - нашата фамилия сме такива. Когато той постъпи в МВнР, започна да се занимава с друга проблематика. Като студент избра балканистиката. Това бе негово собствено решение, защото преценяваше, че ролята, която може да играе България, е преди всичко в регионален мащаб. Това обяснява отчасти неговото привличане преди време като зам.- министър на външните работи.
- Как преживяхте онзи труден момент, в който французите бавеха агремана на Марин?
- Това не е точно. Марин Райков е награден с най-високото държавно отличие на Франция.
Агреман не се дава на втория ден
За да се получи агреман, се чака понякога месец и половина. Не знам откъде дойде това?
- Френските медии го съобщиха по онова време и го свързаха с т. нар. афера “Ерню”...
- Така е. Аз съм давал и интервюта по този повод, включително и на френски медии. Тази история вече е забравена във Франция, никой не рови. Печално е сега да започват да се връщат към това.
- Разкажете накратко какви бяха контактите ви с Шарл Ерню (френски политик, министър на отбраната при Франсоа Митеран - бел. ред.). Нали няма какво да криете?
- Няма какво да се крие. Първо, да, аз познавах Шарл Ерню. Второ, Ерню не е извършил предателство. След като съм напуснал Франция, не съм поддържал контакт с него и той каква дейност е развивал и какви контакти е имал, не съм информиран. Тезата, че той е извършил предателство, не е вярна.
- Вие двамата с Ерню за какво си говорехте?
- По различни въпроси.
- Нека ви попитам направо - той беше ли агент на България?
- Нищо общо няма с това - не е извършил предателство спрямо Франция.
- Жив ли е Ерню?
- Отдавна почина. И след като почина, се вдигна шум за това.
- Как всъщност се запознахте с Ерню?
- Един професор ме запозна. Може ли, когато се срещат един чужденец с един дипломат от Изтока, да не се говори и за политика? Казвам и за политика. Но не само за политика. И за положението във Франция, а не само за страната, която аз представлявам, а също и по културни и други теми... Аз съм му гостувал в неговия дом, на неговите родители. Това никога не е било скривано. Французите са знаели за тези контакти. Когато възникна проблемът, във Франция се чуха гласове, че Шарл Ерню не е бил агент на България, а на френската република. А той си е бил един патриот - имаше голистки схващания.
- В тази връзка работата в Италия или във Франция беше най-трудният ви момент в дипломацията?
- И работата ми в Югославия не беше по-лесен период. И още един момент - в Женева, когато ръководех европейската делегация за сигурност и сътрудничество. Имал съм много трудни моменти. Сблъсквал съм се и с някои членове на българското правителство, включително и с министъра на вътрешните работи Ангел Цанев, който след това бе изключен.
С него съм имал страшно спречкване.
- По какъв повод?
- То е дълга история. Дъщерята на един шейх със своя любовник ливанец бе избягала в България и аз бях помолен да бъдат задържани тук, за да дойде бащата да разговаря с дъщерята. Разбира се, уведомих правителството тук и ми казаха: нека да дойде този шейх, който бе и министър на вътрешните работи и отбраната на Кувейт. Идва този министър, а тях ги няма - Ангел Цанев ги пуснал да заминат. Което е скандално. Защото в този момент ние имахме сериозни икономически отношения с Кувейт - България изпълняваше различни проекти там. Та по този повод изпаднах в голям конфликт с Ангел Цанев.
- Кога беше това?
- През 1972 г. Петър Младенов тъкмо беше станал министър на външните работи и като нов министър не смееше да ме защити. На един посланик понякога се налага да влезе в конфликт със своя ръководител, когато вижда, че не е прав. Но трябва да има куража да отстоява своите виждания.
- Как завърши този конфликт?
- Ангел Цанев го изключиха и от Политбюро, и от правителството.
- Тоест победихте...
- Не аз бях причина за това, но други негови действия. Аз имах просто куража да му се опълча. Аз и с външния министър Младенов съм имал големи разправии, но на принципна основа, по чисто служебни въпроси.
- За какво например?
- За подхода ни по някои проблеми на външната политика, и особено в Югославия, и по време на европейската конференция, където 2 г. съм водил преговорите като постоянен представител на България в службата на ООН и шеф на българската делегация на европейската конференция.
- Как успявахте да убедите Петър Младенов във вашата правота?
- Винаги съм успявал с аргументи и това винаги е било приемано най-високо, макар че аз съм му бил подчинен и винаги съм бил лоялен към него. Не съм се стремял да се обаждам най-горе по някои въпроси и да ги отнасям към държавния глава Тодор Живков, да прескачам прекия си началник - Младенов.
- Както виждам, сте кален в битките и доста често ви се е налагало да бъдете в критични ситуации, както вероятно ще се налага в следващите 2 месеца на сина ви Марин. Какви съвети бихте му дали?
- Не бих си позволил да му давам съвети. Той е толкова обременен - не само е премиер, но и външен министър. Така че за никакви съвети от моя страна не може да става и дума. Той има своя път на развитие - в други времена поема една отговорна мисия. Аз съм бил в друго време. Откакто съм се пенсионирал, вече съм откъснат от държавното управление и не ми подхожда да си позволявам да давам съвети на сина си. В никакъв случай! Аз вярвам в неговите възможности, в неговите способности, в неговата решителност да направи максималното, което е възможно при създадените условия.
- Достатъчни ли са само 2 месеца, за да покаже човек качествата, които притежава?
- Качествата, които Марин притежава, ги е показал досега. В цялата си дейност още, когато президент на Македония беше Трайковски, а министър-председател Георгиевски, знаете неговата роля. Така че той има достатъчен опит, не се нуждае от съветите на един пенсионер.
През 1990 г., когато се пенсионирах, се чудех какво да правя. Не крия, че съм бил член на партията, но съм бил в спор с тези, които след Тодор Живков поеха кормилото на държавата. Не очаквах от тях да ме ангажират на обществени начала и затова реших да пиша мемоари. Тези 5-6 книги, които написах оттогава, са един скромен принос към нашата историческа памет. Вече съм на 87 години, нямам живи връстници, но продължавам да пиша. Това може би ще бъде последната ми книга в живота.
- Важно ли е човек, който застава начело на една държава, както е в момента синът ви Марин, да има такова семейство, да се е учил пряко или косвено от някого като вас, а не просто да идва от нищото?
- Мисля, че да. Но и той има много опит. И преди, и след като стана зам.-министър, е изпращан в различни държави и има широк поглед и умения да води съдържателен диалог със своите партньори. Той наистина има тази способност и аз вярвам в него и в това му качество. Майка му - също. Моята съпруга е автор на десетки книги. Така че ние, като родители, му желаем успех и здраве. Не може да има непремерени очаквания какво ще направи един служебен кабинет в един кратък период от време. Много е лесно да се критикува. От 10 ноември насам колко правителства е имало - знаем какво са постигнали.