Българинът Спас Марев, жена му Иванка и малката им дъщеричка престояли пред сградата на Държавния департамент в САЩ повече от 130 дни от 12 август 1976 г., за да успеят да вземат другите 2 деца на семейството - Румяна и Йорданка, които не били виждали 9 години.
Това става ясно от десетина грами от архива на американския държавен секретар Хенри Кисинджър, разсекретени тези дни от “Уикилийкс”.
Трагедията на Мареви не е единствената на разделени български семейства, показват грамите на Държавния департамент. По онова време в американската дипломатическа институция имало около 40 подобни случая на наши сънародници.
Драмата на Мареви обаче е една от най-продължителните - тя се проточва повече от 9 г. Битката за децата слага отпечатък на здравето на бащата Спас, който умира само на 56 г.
Първият опит на Спас Марев да напусне България е през 1952 г., когато е само на 16 г., става ясно от грама, писана на 17 декември 1976 г. от държавния секретар Кисинджър.
През 1955-1956 г. българинът излежава 1,5 г. за нов опит да избяга от родината. През 1967 г. Марев, вече женен, заминава на тридневна екскурзия в Турция. Малко преди това е бил в Югославия и се е запознал с турски туристи, които са му казали, че в Турция не връщат избягалите. По онова време съпрругата му не била информирана за намерението му да бяга, но след като останали няколко дни в Турция, той успял да я убеди. В България двамата оставят дъщерите си Румяна, на 3 г., и Йорданка - на 1 г.
9 години продължава битката на Мареви за децата им. Според грама на Кисинджър от
17 август 1976 г.
голямото дете на
Мареви се намирало
в сиропиталище
в Провадия
След като успяват да избягат, съпрузите писали няколко писма до българското правителство. Според една от грамите таткото 4 пъти се е свързвал с хора от ъндърграунда, за да намери някого, който да изведе децата му нелегално от България. Той е убеден, че тъкмо това разгневило правителството, което по-късно му създало проблеми с вземането на децата. Затова Марев бил убеден, че ако се върне в България да си вземе децата, както му предлагали, ще бъде арестуван.
В битка за децата си и след като многократно е правил опити да разбере истината за тях, той се решава на отчаяната стъпка с бдението пред департамента. Взема отпуск от чикагския завод, в който работи, и заминава за Вашингтон. Там
на 12 август 1976 г.
развява
американското знаме
и опъва плакат,
който изразява исканията му. На 3-ия месец от бдението на Марев дипломатите започват все по-активни совалки за решаване на случая.
На 7 декември 1976 г. американското посолство в София научава от свои канали в МВнР, че на децата отново са отказани разрешения за напускане на България с 3 аргумента - първо, че родителите са напуснали страната нелегално, второ, че за децата се грижи добре българското правителство, и трето, че постъпките на родителите във Вашингтон показвали, че те като българи не се отнасяли с респект към родината си.
В тази посока била и инструкцията, която получило посолството на България във Вашингтон - да се придържа към горните 3 аргумента, когато говори с майката на децата.
“Въпреки че се надявахме да избегнем политическата конфронтация по този случай и да го разглеждаме като рутинен консулски въпрос, това вече не е възможно”, пише тогавашният американски посланик в България Мартин Херц на 8 декември 1976 г. до държавния секретар. Той обещава, че ще търси възможност да повдигне въпроса на високо политическо ниво.
На 10 декември 1976 г. представител на Държавния департамент одобрява предложението и окуражава посланика да съобщи на българското правителство, че към случая са проявили интерес и сенаторите Джаксън, Кранстън, Игълтън.
Междувременно служител на Държавния департамент съобщава, че на 9 декември 1976 г. се навършват 118 дни, откакто бащата стои на бдение пред департамента и се интересува какво мисли посолството за евентуалното издаване на виза на единия от родителите, за да иде до България, за да се срещне с децата си.
В тази посока е и решението на българските власти, съобщено на 14 декември на американския консул в България от зам.-директора на консулската служба в МВнР Николай Ковачев. Те разрешили на Мареви да се върнат в България и да се присъединят към децата си и ако те решат да го направят трябва да кандидатстват в българското посолство във Вашингтон за паспорти и амнистия. Консулът
предупреждава, че
Мареви трябва да се
върнат преди
15 януари 1977 г.,
защото тогава изтичала дадената им възможност. Той съобщава, че Мареви все още са български граждани и затова трябва да се обръщат не към американските, а към българските власти, за да решат проблема си.
На 18 декември 1976 г. високопоставеният американски дипломат Армитидж се среща с българския посланик във Вашингтон Попов. Той припомня на посланика за едно изказване на Живков в началото на годината - че случаите на разделени семейства са сравнително малко и трябва да бъдат разрешавани бързо и задоволително. Затова той се надявал и случаят на Марев да бъде разгледан в този контектс.
Армитидж напомнил
на Попов, че Живков
е подписал
Хелзинкския акт,
в който има точка за разделени семейства. Най-накрая казал на Попов, че семейството е твърдо решено да си вземе децата, че продължава бдението вече 126 дни и, ако случаят продължи, ще предизвика и широка реакция и огромно съчувствие, включително интерес от конгресмени и широката публика. Ако случаят бъде решен позитивно, това ще направи добро впечатление, но ако това не стане, ще създаде проблем в американско-българските отношения.
Попов отговорил, че се е обръщал 2-3 пъти към София по случая и винаги е получавал неясен отговор. Казал, че децата са в пансион и за тях се полагат всички грижи, че според българските закони бащата носи наказателна отговорност, защото е оставил децата си без някой да се грижи за тях.