Чака ли ни десетилетие измъкване от първородния грях на прехода

https://www.24chasa.bg/Article/2085825 www.24chasa.bg

БОЯН ЗАХАРИЕВ, ИНСТИТУТ "ОТВОРЕНО ОБЩЕСТВО"

България отново е място на мащабни граждански протести, които изразяват обща нетърпимост към ситуацията в страната.

Въпросът е дали това е:

- момент на нов преход в като цяло правилното ни постъпателно развитие

- или момент на равносметка, който изисква да поправим съществени грешки, надявайки се, разбира се, че те са поправими.

Според мен обобщената липса на доверие към политическия елит и управляваните от него институции навежда на мисълта, че по-скоро става дума за момент на болезнена равносметка, отколкото за преход към ново, по-добро състояние.

При голяма част от мненията на различни анализатори се открива същият мотив, като всеки поставя началото на лошия път, по който сме тръгнали на различно място, според ценностите и политическите пристрастия, които споделя.

Други привиждат в протестите обещание за реализация на нови политически и икономически проекти, които подкрепят. Виждаме рециклирани или дори радикализирани версии на вече осъществяваните в страната ни проекти. А основният проблем на нашето общество е острият дефицит на справедливост в най-широкия смисъл на това понятие.

Ние сме изправени пред изчерпания ресурс на досегашния ни икономически модел на развитие, който може би неслучайно съвпадна с изчерпването на политическия ресурс за управление на страната.

От диагнозата на ситуацията не може да се премине направо към въпроса какво да се прави. Трябва да се запитаме и защо се е стигнало до нея. В крайна сметка нали твърдим, че в България има работеща демокрация и пазарна икономика - в комбинация това трябва да са най-добрите механизми за създаване на справедливост. Развитата част от света се съгласи с нас, като ни допусна в международни организации, които са отворени само за такива страни.

Забелязвам изкушение у определени коментатори да представят предишните протести, които свалиха правителството на Бойко Борисов, за по-примитивни, защото ставаше дума за доходите и благосъстоянието, а сегашните - за по-просветени, защото искат промяна в начина на управление и в институциите. За мен и двата протеста са част от един и същ проблем, който вече назовах - от липсата на справедливост в нашето общество. Това е дефицит, който пронизва всички сфери, не само сферата на правенето на публични политики.

Даже има широко разбиране, че първоизточникът на проблема е именно в задкулисието на взимане на решения, където действат по-скоро правилата на икономическия пазарлък, отколкото на легитимното взимане на решения, което очакваме от демокрацията. То е цялостен проблем за зараждането и правилата за използване на източниците на икономическото, политическото и общественото влияние в страната ни.

Нашата демокрация и икономика имат своя първороден грях. Има един наивен възглед, според който няма значение как е станало първоначалното раздаване на картите в икономическата игра - след това играта може да продължи и постепенно всичко си идва на мястото. Пренесено в икономиката, това означава, че няма значение как са били разпределени началните активи, след това пазарът влиза в ролята си и всичко започва да работи като добре смазана машина, произвеждаща равни възможности.

Има обаче и друга теория, тръгваща от философа Джон Лок, която се споделя и от много радикални привърженици на свободния пазар. Според нея последваща справедливост в пазарните и обществените отношения може да има само ако първоначалното придобиване на актива е било справедливо. Инак по-нататъшните икономически и социални позиции в обществото са в някакъв смисъл делегитимирани.

Първородният грях на неясното придобиване на активи и обществени позиции се оказа не безобиден и съвсем не толкова лесен за преодоляване. Изначалният дефицит на справедливост намира начин да прониква в оформянето на институциите и законите, в икономиката, в начините, по-които се прави политика, и в обществените отношения като цяло. Така предварително нареденото тесте карти се допълва от въвеждане на правила на играта, които усилват несправедливостта.

Затова много хора хвърлиха картите и излязоха от играта. Други останаха, но загубиха интерес към случващото се. Общото усещане е, че качествата, които се изискваха, за да станеш част от българския икономически и политически елит, може би не са тези, които са морално легитимни.

За разлика от крайните оптимисти аз мисля, че непоправими грешки все пак съществуват. В реалността за разлика от киноиндустрията "хепиендът" не е гарантиран или поне не знаем кога ще се случи. Нека припомним, че вече наближава средата на третото десетилетие от началото на прехода към демокрация и пазарна икономика в България (който нееднократно беше обявяван за приключил).

Ако е приключил, значи живеем във финалното състояние, към което сме се стремили и ще бъде все така. Ако пък не е, тогава трябва да се запитаме защо продължава толкова дълго и защо след всичко, което направихме, не живеем в обществото, към което сме се стремили?

Трябва да се запитаме има ли действащо лице (агент на промяната), което може да промени статуквото? През годините имаше различни теории кой ще промени радикално ситуацията, подплатени със съответните обществени очаквания и избирателна активност.

В списъка попадат нови лица и нови харизматични лидери, успели българи от чужбина. Към тях сега се прибавят новите поколения, образованите градски прослойки и участниците в социалните мрежи. Някои от тези очаквания, след няколко несполучливи опита, вече можем да отметнем като несъстоятелни. За останалите предстои да видим. Но аз съм по-скоро скептичен.

Натрапва се и дали българските протести ни правят част от Европа или част от глобални процеси. Протести има в различни краища на света. В същото време до съвсем скоро България изглеждаше като политически спокойно място. Но политическият процес у нас следваше схемата обещание-разочарование. Голямата част от избирателите на всеки избор търсеха по-мащабна промяна, която не се случваше или се оказваше не това, което се очаква.

Икономическата криза отключи латентните политически кризи, карайки хората да се замислят за въпроси, които избягват да си задават във времена на просперитет. Но проблемите, които изплуват на повърхността във всяка страна, са различни. Нашите идват от много дълбоко. В този смисъл не може да се каже, че сме станали "нормална" страна само поради факта, че и у нас има граждански протести.

Все пак има една позитивна промяна в очакванията на хората. Промяната досега обичайно беше свързана с нови лица или в най-добрия случай - с реални или въображаеми обществени групи. Резултатът от тези експерименти към днешна дата не е удовлетворителен. Сега исканията са свързани с промени в начините, по които функционира демокрацията с коренна промяна в начина на работа на институциите, без обаче да има реалистични идеи как това ще стане и до какво ще доведе.

 

Боя се, че моделите, които пораждат несправедливост у нас, са дълбоко вкоренени и да мислим, че няма да могат отново да излъжат имунната система на обществото ни и да се разпространят в нова среда, е също малко наивно. Институционалната промяна е много бавен и мъчителен процес с неизбежни грешки и без гарантиран резултат.

Едва ли можем например да твърдим, че проблемът е в някакви подробности на избирателния модел, защото моделът, който имаме, се ползва и в много други страни и няма причини да смятаме, че той е сам по себе си недемократичен.

Има опасност да навлезем в ситуацията на играта "Номик", измислена от философа Питър Сюбър, в която след всеки тур участниците имат право да предлагат и гласуват промени на правилата. Играта може да бъде много фрустрираща в психологически (и обществен) план, макар че предоставя на пръв поглед максималната възможна свобода на участниците.

Освен това в България валидността на самия механизъм за промяна на правилата е под въпрос. И след поредица от експерименти, които могат да отнемат поне още десетилетие, може да стигнем до горчивия извод, че проблемът е по-дълбок и от нивата на институциите.

Експериментите, както споменах, вече ще бъдат не с нови лица, а с нови институции и процедури. Макар че и зад очакванията, свързани с новите институции, прозира старата надежда за нови лица. Не че не трябват промени в избирателния закон, само да не натоварваме тези промени с прекалено големи очаквания.

И така - протестите не можаха да формулират изпълними и добре съгласувани помежду си искания в сферата на доходите и комуналните услуги.

Може би няма да успеят да го постигнат и в исканията за институционални промени, включително промени в изборните правила или в основите на българския обществен договор. Част от правилата, които се надяваме да имаме без олигархията и другите тъмни страни на икономическия и политическия живот в страната ни, са може би именно правилата, създали тези тъмни страни.

Но и да се формира относителен консенсус, това няма да доведе до бърза промяна. Очакването, че в нашето общество вече има фактори, готови да създадат нови модели на управление и нови обществени отношения, към момента не е много основателно.

Няма бързи решения за проблемите на обществото ни. Предстои може би дълъг период на силно омерзение от съществуващата ситуация, но без да се появят решения. Изразът на това ще бъдат политическата нестабилност, лишените от доверие институции, но и лишените от доверие политически и икономически елити.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Агитирайте, а не купувайте гласове

    Агитирайте, а не купувайте гласове

    Цели 900 000 избиратели все още не са решили за кого да гласуват на местните избори тази неделя. Това са все хора, които се колебаят кой да стане кмет на техния град или община. Те или не са успели да чуят управленската програма и обещанията на кандидатите в тяхното населено място, или ще импровизират в тъмната стаичка в последния момент
  • Дали наистина тротинетките не могат да се движат по пътищата?

    Дали наистина тротинетките не могат да се движат по пътищата?

    Регистрационният им режим е като при мотопедите НАИСТИНА ли тротинетките не могат да се движат по пътищата? Всъщност могат! Но регистрационният им режим е като при мотопедите. Иначе законът е категоричен, че по пътищата се движат именно пътни превозни средства. Законът много ясно е казал, че “пътно превозно средство” е съоръжение,