Исихазмът плъзнал от сърцето на Странджа

https://www.24chasa.bg/Article/212055 www.24chasa.bg
Поглед нагоре от подземните нива на Парорийския манастир СНИМКА: ПИЕР ПЕТРОВ

"По-добре турска чалма, отколкото папска тиара."

Идеологията, на която тази фраза е синтез, улеснява падането на България под османско владичество и завоюването на Балканите от турците през ХIV век, смятат историци.

Как обаче това мислене пробива в българските земи и къде е мястото, от което то се разпространява така, че много бързо се превръща в официална религия, повлияла държавната политика?

ГРИГОРИЙ СИНАИТ
ГРИГОРИЙ СИНАИТ

Още от края на ХIХ век историци, археолози и всякакви изследователи издирват в Странджа един манастир, от който според тях из българските земи плъзва исихазмът - религиозното учение, залегнало в основите на тази идеология.

От двете страни на входа към подземието има гробни ниши. Не е изключено в някоя от тях да е бил положен самият основател на манастира.
СНИМКИ: ПИЕР ПЕТРОВ
От двете страни на входа към подземието има гробни ниши. Не е изключено в някоя от тях да е бил положен самият основател на манастира. СНИМКИ: ПИЕР ПЕТРОВ

Манастирът бил съграден от Григорий Синаит - монах отшелник, който през втората четвърт на ХIV век донася исихазма от Мала Азия. Точно на исихасткото духовенство се приписва фразата за чалмата и папската тиара.

Стръмното стълбище към пещерата под манастира. На най-долното ниво е нишата, в която Григорий Синаит се свивал да медитира.
Стръмното стълбище към пещерата под манастира. На най-долното ниво е нишата, в която Григорий Синаит се свивал да медитира.

Името на манастира е "Света Богородица", известно е от жития на исихастки светци. Манастирът е наричен и Парорийски - от Парория, названието на областта през Средновековието. От писмени извори историците знаят как е изглеждал, какво е представлявала околността, колко и даже поименно кои монаси са живели там. За локализирането му има и един много сигурен маркер - обителта е била построена върху пещера, в която Синаит се усамотявал за дълбока молитва.

Исихазмът плъзнал от сърцето на Странджа

Само че така и не могат да го намерят.

Историкът Атанас Орачев
Историкът Атанас Орачев

Историкът Атанас Орачев обаче смята, че го е открил. Проучил е всички налични източници и сравнявайки данните в тях, го е локализирал в землището на странджанското село Воден, югоизточно от Болярово. Помогнала му и Елена Банчева - фолклорист и етнограф, чийто род е от Воден.

Руините от манастира са проучвани и преди, но досегашните изследователи и дума не отварят, че това може да е обителта на Григорий Синаит. Орачев обаче е категоричен, че той е точно там, защото според него са налице едновременно всички описвани белези на местонахождението. Орачев обяснява:

"Ако има някъде място, което изцяло да отговаря и археологически, и топографски, и демографски на житийните известия за местоположението, изграждането и края на Синаитовия манастир, то това е тъкмо тук, при с. Воден. На практика съвпада всичко, при това с поразителна точност.

Градежът е характерен за ХIV век. Както е писано, манастирът е в район, който по онова време е ничия земя (в тогавашното пограничие между Царство България и Византия). Именно оттук е минавал важният през Късното средновековие път за Цариград. Местните хора и досега го използват, наричат го Друма. Има я пещерата, наричана Месомелска. Наблизо и днес минава река с вирове, за които в едно житие пише, че навремето били богати на риба. В съседство са руините на отбранителна кула, която е много вероятно да е точно описваният пирг (кула), подарен на обителта от цар Иван-Александър. Писано е, че Синаит е построил 3 лаври. Има явни белези, че манастирският комплекс е граден на етапи. Според мен първата лавра е построена върху пещерата, втората е всъщност разширяване на първата, а под третата трябва да се разбира ограждането на манастира.

Единственото, което липсва, е споменът за обителта сред днешното население на района. Обяснявам си го с това, че сегашните жители на с. Воден са преселници, дошли по тези места след загиването на обителта."

Черен път води до останките на манастира. Първото, което се набива на очи, е, че за тях се полага грижа Има стрелки и табели, почистено и подредено е. За местните хора това място открай време е свято.

Манастирът е бил укрепен - ясно личат очертанията на стената, която го е ограждала. Точно срещу входа й е храмът - първоначално изграден като еднокорабна базилика. Църквата е била стенописана. В долната си част стените били украсени с рисуван цокъл, който имитирал мрамор. Някога от двете страни на дромоса са били разположени симетрично 24 колони, сега от тях са останали само основите. Колоните имали овална форма, постигана с иззиждане на тухли, всяка с формата на четвърт пръстен. И долу, и горе били украсени с мраморни капители. Но когато през ХIХ век местните започнали да си строят масивни къщи, разграбили тухлите, а мрамора от капителите пекли за вар.

В дъното на дромоса е входът за пещерата. "Вероятно тя е била обработвана от човешка ръка много преди възникването на манастира - още около III в., и то от население, което е имало рударски умения", смята Орачев.

От двете страни на входа за пещерата в скалата са вдълбани гробни ниши. "Според местните хора през 1926 г. тук са вилнели иманяри начело с някакъв грък. От гробните ниши те вадили кости. Не можем да сме сигурни дали в някоя от тях не са били останките и на самия Григорий Синаит, за когото се знае със сигурност, че е умрял и погребан в манастира", обяснява историкът.

От входа на пещерата вее хлад. До дъното на 14 метра дълбочина се слиза по стълбище с 34 стъпала, прецизно издялани във вулканичната скала - още едно доказателство за каменоделските умения на тогавашното местно население. Около средата на стълбището е второто ниво на пещерата. Една от стените му е иззидана с фин тухлен градеж с хоросан. Според Орачев и той е много по-ранен от манастира, правен през Късната античност.

"На мястото е имало старо тракийско светилище. По спомени на хора, които са присъствали на иманярските разкопки през 1926 г., точно оттук е извадена скулптурна композиция - фигура с копие и лък. Най-вероятно тази композиция е била късноантична, от III-IV в., защото през ХIV в., когато е граден манастирът, я няма традицията на скулптурната композиция. Иманярите обаче взривили мястото и вероятно при този взрив най-долната част на пещерата е била засипана", разказва Атанас Орачев.

Сега каменните отломъци са разчистени и може да се слезе до третото ниво на пещерата. Таванът му е сводест, в основата на стената срещу стълбището е вкопана ниша, голяма колкото в нея да се побере приклекнал човек. Според историка вероятно

Синаит се свивал в пещерната ниша за молитва и медитация. Сигурно и другите монаси са се молили в пещерата.

Вдясно от най-долното стъпало на стълбището започва много тесен и нисък коридор, на чийто вход с фини тухли е иззидана арка. Сега този коридор е недостъпен - след входа му има "кладенец", дълбок към 14 метра. Според пещерняци не било изключено от дъното му да тръгва галерия, която да води извън стените на манастира.

На върха на отсрещния хълм, който местните наричат Малкото кале, археолози разкопават овална кула. Според Орачев е почти сигурно, че тя е въпросният пирг, който Иван-Александър построява, за да пази пътя към манастира. Прави го по молба на Теодосий Търновски, който също бил монах там. Само че и кулата е била издигната върху по-ранен градеж. Орачев е убеден, че структурите в района са свързани и са част от "голям сакрален комплекс, който е функционирал с прекъсвания минимум от III до ХIV век".

Манастирът просъществува кратко - докъм 1350 г., когато го разрушават турците на Умур бег. Той бил поканен от Йоан Кантакузин да му помага в заграбването на византийския престол. Ордите на Умур опустошават района, след набезите им той дълго остава почти безлюден.

При първите сериозни разкопки на манастира в началото на 70-те години край стените на обителта са открити 2 скелета на млади жени.

Тогава изследователите заключават, че те са жертви на кръстоносците от похода им срещу Цариград през 1204 г. Атанас Орачев не е съгасен с това заключение и смята, че то е попречило на правилната датировка на руините. Затова и те не били разпознати като останки на Синаитовата обител. Според историка девойките са жертва точно на османските набези. Монасите в Парорийската обител били предупредени за атаката на Умур и успели да се спасят, но при бягството си се пръснали. Някои отишли в Атон, други - към дунавските земи, а най-много постъпили в новооснования Килифаревски манастир.

Макар да съществувала съвсем катко, Парорийската обител станала средище на исихазма. Сред монашеското братство, което наброявало около 50 ученици на Синаит, били станалият по-късно стожер на българския исихазъм Теодосий Търновски, Ромул Видински, Киприян Цамблак. Ученик на Теодосий Търновски пък е патриарх Евтимий.

Орачев цитира изследователката Елена Коцева, според която около 40 от достигналите до наши дни български ръкописи от ХIV век са "парорийски".

 

Църквата улеснява османското нашествие

Григорий Синаит произхождал от много заможен род, но загърбил богатството и станал монах пустинник. Бил ученик на византийския духовник Григорий Палама, основоположник на исихазма.

Исихазмът е мистично направление в православието, според което с отшелничество, дълбоки молитви и пост може да се постигне единение с бога, който снизхожда и влиза в човека.

Историкът Атанас Орачев обяснява:

"Исихазмът бързо печели привърженици и става официална православна доктрина в България. След средата на ХIV век и византийската, и българската, и сръбската църква са исихастки и исихазмът е официална държавна религия в тези страни. Установява се и в Русия благодарение на българския аристократ Киприян Цамблак - митрополит Киевски, Литовски, Московски и на цяла Русия. Той също е ученик на Синаит, възпитан в Парорийския манастир.

Исихазмът има много силна антикатолическа насоченост, заради която политическото сътрудничество със Запада в навечерието на османското нашествие се оказва невъзможно.

Причината за дълбокия конфликт с католицизма е кръстоносният поход, при който в 1204 г. кръстоносците опустошават Константинопол. По пътя си те унищожават православни манастири и избиват стотици монаси. Не само в Константинополската, а и във всички източни патриаршии се натрупва огромна справедлива омраза заради грабителските действия на кръстоносците.

Когато опасността от мюсюлманско завоевание става очевидна, константинополският елит започва да търси помощта на Запада. Но срещу тези постъпки се изправя исихасткото духовенство. Неговото разбиране е, че католицизмът е такова зло, че е по-добре друга вяра, отколкото политическо сътрудничество с католическите държави.

Това изключително много улеснява турските завоевания.

Но истинският корен на злото е в безчинствата на Балканите, извършвани от кръстоносците, и то най-вече от венецианците и генуезците заради икономическите им интереси в района."