Гинка Загорчева: За световната титла премията беше само $ 400

https://www.24chasa.bg/Article/2145079 www.24chasa.bg

Гинка Загорчева - Бойчева е родена на 12 април 1958 г. в град Раковски.

Завършва Спортното училище в Пловдив през 1976 г. и става състезател на столичния “Левски-Спартак”.

Загорчева е една от най-добрите в историята на леката атлетика.

Най-успешната й година е 1987 година. Тогава тя печели титлата от световното първенство в Рим, а в Драма на 8 август поставя и световен рекорд на 100 метра с препятствия от 12,25 сек. Постижението е подобрено от Йорданка Донкова година по-късно в Стара Загора с 4 стотни. Българките още са начело във вечната ранглиста на дисциплината и до днес.

Рекордът на шампионатите на Загорчева от Рим - 12,34 сек, бе подобрен едва след 24 години от австралийката Сали Пиърсън на първенството в Дегу (Южна Корея).

Има още бронз от световното на открито в Хелзинки през 1983 година и от това на закрито в същия град 4 години по-късно. Със сребро и бронз от континентални първенства в зала. 5-кратна републиканска шампионка в дисциплината в невероятна битка с Донкова.

Завършва ВИФ, треньорски профил, но след края на спортната си кариера остава на работа в МВР. Съпругът й Иван Бойчев е бивш състезател в скок на височина. Имат дъщеря Ани, родена през 1981 година, която е адвокат.

- Вие повече от 20 г. сте извън активна състезателна дейност, следите ли какво става в българския спорт?

- Абсолютно! Следя всички състезания, особено в леката атлетика. Наблюдавам новите попълнения, резултатите, които се постигат.

- Какво си мислите, като гледате отстрани? Къде са сега българските шампиони, рекордьори, медалисти?

- Не е тайна за никого, че българският спорт вече е на по-задни позиции в сравнение с предишните години. Влияние оказа и преходът в последните 20 г., който се отрази на всички сфери на обществения живот и няма как да не засегне и спорта.

Ядосвам се, че постепенно отстъпваме от световните позиции, които сме заемали. Сега по-малко деца спортуват, по-малко са и спортните училища, мотивацията е намаляла, от което ми става болно.

- Какви са причините според вас? Методиката на подготовката ли е остаряла, финансовият стимул ли е нисък, липса на таланти, треньори, лоша база?

- Причините са комплексни. За методиката съм категорична, че е една и съща през всичките години. Топлата вода е открита отдавна. Може само да се допълва и доусъвършенства. Нали България бе много добра в леката атлетика и не само. Това означава, че методиката на подготовка ни е била на ниво. НСА обучава добри кадри. Треньорите от наше време вече са възрастни, а младите са амбициозни, но недостатъчно мотивирани да останат и работят в страната ни. Бягат навън, заради по-високото заплащане и по-добрите условия. Тук е трудно. Виждаме какви добри постижения дават състезателите на българските треньори в чужбина. У нас е много трудно да убедиш един родител да запише детето си да тренира. След първия етап на агитацията идва времето за плащане. Трябват пари за тренировки, за закупуване на екипировка и др. разходи. А хората трудно покриват ежедневните си нужди. Базата от своя страна е занемарена. В последните години има проблясъци. Тук-там се откриват и реновират спортни зали и стадиони, но това не е достатъчно. Съвременният спорт изисква изключително добри терени. Без много пари голям спорт не може да се прави. Необходими са сериозни финансови вложения, но те пък имат голяма възвръщаемост.

- Да ви върна назад в детството. Защо всъщност избрахте спортно училище?

- В рода ми няма спортисти, но в едно малко село, откъдето съм, в дълбоката провинция, можеш да учиш до 8-и клас. След това трябва да отидеш в града. Учителят по физическо ми каза, че в Пловдив откриват спортно училище. Беше първото с паралелки по футбол, гимнастика, волейбол и лека атлетика. Бях доста височка за възрастта си и ме приеха волейбол. След няколко месеца обаче се преместих в леката атлетика. Седях на един чин с Атанас Търев. След като завърших спортното училище, продължих в “Левски-Спартак”. Назначиха ме на работа в МВР, защото трябваше всеки месец да взимаме заплати. Не бяха кой знае колко високи - около 150-200 лв.

- А какви премии получавахте за спечелените медали?

- Не искам да говоря много за това, но все пак - може ли за световен рекорд да ти платят 2000 лв., от които като ти удържат данъците, остават 1700? 400 долара бе наградата за световна шампионка! Сега спортистите получават големи премии и те са напълно заслужени, защото се полагат много усилия.

- Нямало ли е по ваше време някакви бунтове за по-високи премии?

- Никога парите не са се коментирали. Не е имало сръдни и караници за финансовите стимули. В онези години бе важно да тренираш така, че да те канят на състезания в чужбина. Бях една от първите, които участваха в турнирите от веригата Гран при. Стимулът ни бе да сме на европейско и световно ниво.

- Вероятно сте имали и някакви привилегии?

- Може би да получиш жителство или да си купиш апартамент с предимство. Това обаче не ставаше ей така, а само ако си постигнал определени резултати.

- Казахте резултати, разкажете за поставения от вас световен рекорд на 100 м.

- Световният рекорд не се планира никога. Той е силно желан от всеки състезател. За да се получи, трябва да съвпаднат един с друг много фактори. Първо - много труд, тренировки, мотивация. После - високи показатели в елементите на дисциплината. За мен беше важно да имам перфектна техника, скорост, издръжливост, стартова реакция. Атмосферните условия също са важни. За мускулите е важно да е топло времето. И най-мотивиращото е конкуренцията. Без силна конкуренция няма как да се постигат върхови резултати. Трябва колежките да ти дишат във врата. Над препятствието - да ги виждаш с периферното зрение и да си на сантиметър преди тях. Когато поставих световния рекорд на международно състезание в Гърция, през деня температурата бе 43 градуса. Убийствена жега! На старта в 18,30 ч бе паднала до 39. Бях отслабнала много, но имах силна мотивация. Бях на 29 г., пределна възраст за лекоатлет. Умората с годините се натрупва. Човешкият организъм не е машина, на която да налееш масло и да я смажеш. Непрекъснатите тренировки на високи обороти и пределно натоварване изтощават. Бях мотивирана и така се стигна до рекорда.

- Година по-късно Йорданка Донкова го подобри. Тежко ли ви беше?

- Няма правило колко години да държи един световен рекорд. Не съм го приела драматично или трагично. Хубавото е, че толкова години българският рекорд стои недосегаем. Гордея се с това. Можете ли да си представите в ония години България да се сравнява с Германия, СССР, САЩ!

Знаете ли какъв финансов ресурс хвърляха тези държави за спорта! И въпреки това ние бяхме сред елита. Чак сега се появяват проблясъци, че нашият рекорд може да бъде подобрен.

- Разкажете ни за срещата си с папата преди световната титла в Рим.

- Световния рекорд поставих на 8 август 1987 г., а на 4 септември беше световното в Рим. За по-малко от месец трябваше да се концентрирам, да се “събера” и да се представя достойно. Отидох в Рим амбицирана и почнах тренировките. Стартовете ми бяха на 3 и 4 септември. Разбрах, че папата кани делегация от около 500 състезатели, треньори, ръководители на световната лека атлетика на аудиенция. За българската делегация имаше 5 покани. Попитах един от нашите шефове - Грую Юруков, дали мога и аз да отида, защото съм католичка.

Той ми отстъпи своята покана и така на 2 септември се срещнах с папата. Поздрави ни на няколко езика, след това той слезе от подиума и тръгна сред нас. Аз бях почти най-отзад в залата.

Дойде до мен, спря и близо минута ме гледаше втренчено. Наведох се и му целунах пръстена на ръката. Попита ме откъде съм и му казах, че съм от България, от София. Усмихна се и ме погали по главата. Каза ми “Благославям те, благословена бъди”. Краката ми омекнаха от вълнение. Не очаквах, че от 500 души точно мен ще благослови.

- Помогна ли папската благословия на старта?

- За мен това бе огромно психическо натоварване ден преди стартовете. Цялата наша делегация ме разпитваше какво точно се случи. В българския лагер непрекъснато говореха за това. Чувствах още по-голяма отговорност.

- Как се разви после състезанието?

- В Рим не беше валял дъжд от 6 месеца, но за полуфинала се изсипа като из ведро. Започна да вали от 14 ч довечерта. С някакви огромни машини домакините непрекъснато изтласкваха водата от пистата. Бягах полуфинала във вода до глезените. На световното първенство бях пристигнала с едни шпайкове, едни гащета и една фланелка. Цялата бях вир вода. Нямах резервни. До финала ми оставаха 40 минути и ако събуех шпайковете, нямаше да мога да ги обуя пак. Така си изчаках мокра до кости. Тогава обаче си казах: “Господи, ако наистина си ме благословил, спри дъжда.

На пистата имам 10 препятствия, дъждът ми е 11-отото. Поне него ми спести”. Не знам дали има господ, но действително за финала дъждът спря. Концентрирах се и взех световната титла. След финала изпаднах в неистова радост, незнаех накъде да тръгна. Ако не беше мокро, можех да поставя нов световен рекорд, бях на сантиметър от него.

- Имахте ли вътрешно усещане, че ще успеете?

- Конкуренцията бе невероятно силна. И досега не е имало друг световен шампионат с толкова изравнени сили на състезателките и толкова близки резултати. После разбрах, че преди финала журналистите са си правили свои прогнози за челната тройка. Нито един от десетте български журналисти не ме беше поставил в нея. Конкуренцията между германките, рускините, американките бе убийствена тогава, разбира се, в групата слагам и Йорданка Донкова. Вярващ човек съм и смятам, че всеки носи господ в себе си и го разбира по различен начин. Господ обаче не ме е направил шампион, а само тежък труд и много лишения.

- По това време вече сте били омъжена, с момиченце на 6 г.

- Да, благодарна съм много на съпруга си Иван Бойчев, състезател на висок скок. Познаваме се от деца, когато сме ходили на лагери и състезания. С течение на времето станахме приятели и се оженихме. Родих дъщеря си Ани, когато бях на 22 г. Съпругът ми е главният виновник да имам тези постижения. Няколко пъти исках да се откажа напълно, но той ме спираше. Първият път бе през 1984 г., когато бойкотирахме Олимпиадата. Тогава бях отлично подготвена и ми стана тъжно. После пък получих много травми, но той ме окуражаваше. През 1986 г. останах 3-4 месеца вкъщи. Тогава един ден той дойде и ми каза, че на стадиона вече никой не пита за мен и са ме забравили. Това ме амбицира. Как така са ме забравили, си казах. Ще се появя с гръм и трясък! Зарекох се и го направих.

- Разкажете за отношението на Тодор Живков към спортистите ни в онези години.

- Имала съм няколко срещи с него. Той искрено се гордееше с нас. Казваше ни, че ние сме хората, които развяваме флага на България и заради нас всеки по света знае къде е страната ни. Казваше, че спортът е лицето на нацията.

- Иска ли ви се да се върнете в леката атлетика със знанията, които имате?

- Искало ми се е, въпреки че продължих в друга сфера. Често се питам защо не останах в спорта. Знам много неща как могат да се направят, но пътят ми е друг. Много хора, които знаеха и можеха, си отидоха от спорта в последните 20 г. Мога обаче да кажа на младите, че няма начин да искаш да постигнеш нещо и да не можеш да го направиш. Няма невъзнаграден труд.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

25 години ще лежи в затвора циганинът Тунджай Киров, който преди година и половина уби с юмруци и ритници жена, за да я ограби. Присъдата обяви съдия Петър Сантиров от Софийския градски съд във вторник. Тунджай се призна за виновен и делото се гледа по съкратената процедура. Рецидивистът, който има 6 предишни присъди,

Бившата порнозвезда Фара Абрахам се замеси в грандиозен скандал. Тя отказа благотворителния боксов мач с Никол Алекзандър. Абрахам първоначално каза "да" на битка с бившата на Шакил О'Нийл, но в последния момент размисли. Като причина агентът й изтъкна отказа на промоутърите да платят самолетния й билет и хотелската й стая.

Нападателят на "Ювентус" Пауло Дибала и Антонела Кавалери не са заедно вече няколко месеца. Въпреки това бившата футболна половинка продължава да тъжи за загубeната любов. Тя се чувства предадена от играча на "Старата госпожа". "Популярността и момичетата, които го наобиколиха, разрушиха нашата връзка - изплака болката си аржентинката.