Гинка Загорчева: За световната титла премията беше само $ 400

https://www.24chasa.bg/Article/2145079 www.24chasa.bg

Гинка Загорчева - Бойчева е родена на 12 април 1958 г. в град Раковски.

Завършва Спортното училище в Пловдив през 1976 г. и става състезател на столичния “Левски-Спартак”.

Загорчева е една от най-добрите в историята на леката атлетика.

Най-успешната й година е 1987 година. Тогава тя печели титлата от световното първенство в Рим, а в Драма на 8 август поставя и световен рекорд на 100 метра с препятствия от 12,25 сек. Постижението е подобрено от Йорданка Донкова година по-късно в Стара Загора с 4 стотни. Българките още са начело във вечната ранглиста на дисциплината и до днес.

Рекордът на шампионатите на Загорчева от Рим - 12,34 сек, бе подобрен едва след 24 години от австралийката Сали Пиърсън на първенството в Дегу (Южна Корея).

Има още бронз от световното на открито в Хелзинки през 1983 година и от това на закрито в същия град 4 години по-късно. Със сребро и бронз от континентални първенства в зала. 5-кратна републиканска шампионка в дисциплината в невероятна битка с Донкова.

Завършва ВИФ, треньорски профил, но след края на спортната си кариера остава на работа в МВР. Съпругът й Иван Бойчев е бивш състезател в скок на височина. Имат дъщеря Ани, родена през 1981 година, която е адвокат.

- Вие повече от 20 г. сте извън активна състезателна дейност, следите ли какво става в българския спорт?

- Абсолютно! Следя всички състезания, особено в леката атлетика. Наблюдавам новите попълнения, резултатите, които се постигат.

- Какво си мислите, като гледате отстрани? Къде са сега българските шампиони, рекордьори, медалисти?

- Не е тайна за никого, че българският спорт вече е на по-задни позиции в сравнение с предишните години. Влияние оказа и преходът в последните 20 г., който се отрази на всички сфери на обществения живот и няма как да не засегне и спорта.

Ядосвам се, че постепенно отстъпваме от световните позиции, които сме заемали. Сега по-малко деца спортуват, по-малко са и спортните училища, мотивацията е намаляла, от което ми става болно.

- Какви са причините според вас? Методиката на подготовката ли е остаряла, финансовият стимул ли е нисък, липса на таланти, треньори, лоша база?

- Причините са комплексни. За методиката съм категорична, че е една и съща през всичките години. Топлата вода е открита отдавна. Може само да се допълва и доусъвършенства. Нали България бе много добра в леката атлетика и не само. Това означава, че методиката на подготовка ни е била на ниво. НСА обучава добри кадри. Треньорите от наше време вече са възрастни, а младите са амбициозни, но недостатъчно мотивирани да останат и работят в страната ни. Бягат навън, заради по-високото заплащане и по-добрите условия. Тук е трудно. Виждаме какви добри постижения дават състезателите на българските треньори в чужбина. У нас е много трудно да убедиш един родител да запише детето си да тренира. След първия етап на агитацията идва времето за плащане. Трябват пари за тренировки, за закупуване на екипировка и др. разходи. А хората трудно покриват ежедневните си нужди. Базата от своя страна е занемарена. В последните години има проблясъци. Тук-там се откриват и реновират спортни зали и стадиони, но това не е достатъчно. Съвременният спорт изисква изключително добри терени. Без много пари голям спорт не може да се прави. Необходими са сериозни финансови вложения, но те пък имат голяма възвръщаемост.

- Да ви върна назад в детството. Защо всъщност избрахте спортно училище?

- В рода ми няма спортисти, но в едно малко село, откъдето съм, в дълбоката провинция, можеш да учиш до 8-и клас. След това трябва да отидеш в града. Учителят по физическо ми каза, че в Пловдив откриват спортно училище. Беше първото с паралелки по футбол, гимнастика, волейбол и лека атлетика. Бях доста височка за възрастта си и ме приеха волейбол. След няколко месеца обаче се преместих в леката атлетика. Седях на един чин с Атанас Търев. След като завърших спортното училище, продължих в “Левски-Спартак”. Назначиха ме на работа в МВР, защото трябваше всеки месец да взимаме заплати. Не бяха кой знае колко високи - около 150-200 лв.

- А какви премии получавахте за спечелените медали?

- Не искам да говоря много за това, но все пак - може ли за световен рекорд да ти платят 2000 лв., от които като ти удържат данъците, остават 1700? 400 долара бе наградата за световна шампионка! Сега спортистите получават големи премии и те са напълно заслужени, защото се полагат много усилия.

- Нямало ли е по ваше време някакви бунтове за по-високи премии?

- Никога парите не са се коментирали. Не е имало сръдни и караници за финансовите стимули. В онези години бе важно да тренираш така, че да те канят на състезания в чужбина. Бях една от първите, които участваха в турнирите от веригата Гран при. Стимулът ни бе да сме на европейско и световно ниво.

- Вероятно сте имали и някакви привилегии?

- Може би да получиш жителство или да си купиш апартамент с предимство. Това обаче не ставаше ей така, а само ако си постигнал определени резултати.

- Казахте резултати, разкажете за поставения от вас световен рекорд на 100 м.

- Световният рекорд не се планира никога. Той е силно желан от всеки състезател. За да се получи, трябва да съвпаднат един с друг много фактори. Първо - много труд, тренировки, мотивация. После - високи показатели в елементите на дисциплината. За мен беше важно да имам перфектна техника, скорост, издръжливост, стартова реакция. Атмосферните условия също са важни. За мускулите е важно да е топло времето. И най-мотивиращото е конкуренцията. Без силна конкуренция няма как да се постигат върхови резултати. Трябва колежките да ти дишат във врата. Над препятствието - да ги виждаш с периферното зрение и да си на сантиметър преди тях. Когато поставих световния рекорд на международно състезание в Гърция, през деня температурата бе 43 градуса. Убийствена жега! На старта в 18,30 ч бе паднала до 39. Бях отслабнала много, но имах силна мотивация. Бях на 29 г., пределна възраст за лекоатлет. Умората с годините се натрупва. Човешкият организъм не е машина, на която да налееш масло и да я смажеш. Непрекъснатите тренировки на високи обороти и пределно натоварване изтощават. Бях мотивирана и така се стигна до рекорда.

- Година по-късно Йорданка Донкова го подобри. Тежко ли ви беше?

- Няма правило колко години да държи един световен рекорд. Не съм го приела драматично или трагично. Хубавото е, че толкова години българският рекорд стои недосегаем. Гордея се с това. Можете ли да си представите в ония години България да се сравнява с Германия, СССР, САЩ!

Знаете ли какъв финансов ресурс хвърляха тези държави за спорта! И въпреки това ние бяхме сред елита. Чак сега се появяват проблясъци, че нашият рекорд може да бъде подобрен.

- Разкажете ни за срещата си с папата преди световната титла в Рим.

- Световния рекорд поставих на 8 август 1987 г., а на 4 септември беше световното в Рим. За по-малко от месец трябваше да се концентрирам, да се “събера” и да се представя достойно. Отидох в Рим амбицирана и почнах тренировките. Стартовете ми бяха на 3 и 4 септември. Разбрах, че папата кани делегация от около 500 състезатели, треньори, ръководители на световната лека атлетика на аудиенция. За българската делегация имаше 5 покани. Попитах един от нашите шефове - Грую Юруков, дали мога и аз да отида, защото съм католичка.

Той ми отстъпи своята покана и така на 2 септември се срещнах с папата. Поздрави ни на няколко езика, след това той слезе от подиума и тръгна сред нас. Аз бях почти най-отзад в залата.

Дойде до мен, спря и близо минута ме гледаше втренчено. Наведох се и му целунах пръстена на ръката. Попита ме откъде съм и му казах, че съм от България, от София. Усмихна се и ме погали по главата. Каза ми “Благославям те, благословена бъди”. Краката ми омекнаха от вълнение. Не очаквах, че от 500 души точно мен ще благослови.

- Помогна ли папската благословия на старта?

- За мен това бе огромно психическо натоварване ден преди стартовете. Цялата наша делегация ме разпитваше какво точно се случи. В българския лагер непрекъснато говореха за това. Чувствах още по-голяма отговорност.

- Как се разви после състезанието?

- В Рим не беше валял дъжд от 6 месеца, но за полуфинала се изсипа като из ведро. Започна да вали от 14 ч довечерта. С някакви огромни машини домакините непрекъснато изтласкваха водата от пистата. Бягах полуфинала във вода до глезените. На световното първенство бях пристигнала с едни шпайкове, едни гащета и една фланелка. Цялата бях вир вода. Нямах резервни. До финала ми оставаха 40 минути и ако събуех шпайковете, нямаше да мога да ги обуя пак. Така си изчаках мокра до кости. Тогава обаче си казах: “Господи, ако наистина си ме благословил, спри дъжда.

На пистата имам 10 препятствия, дъждът ми е 11-отото. Поне него ми спести”. Не знам дали има господ, но действително за финала дъждът спря. Концентрирах се и взех световната титла. След финала изпаднах в неистова радост, незнаех накъде да тръгна. Ако не беше мокро, можех да поставя нов световен рекорд, бях на сантиметър от него.

- Имахте ли вътрешно усещане, че ще успеете?

- Конкуренцията бе невероятно силна. И досега не е имало друг световен шампионат с толкова изравнени сили на състезателките и толкова близки резултати. После разбрах, че преди финала журналистите са си правили свои прогнози за челната тройка. Нито един от десетте български журналисти не ме беше поставил в нея. Конкуренцията между германките, рускините, американките бе убийствена тогава, разбира се, в групата слагам и Йорданка Донкова. Вярващ човек съм и смятам, че всеки носи господ в себе си и го разбира по различен начин. Господ обаче не ме е направил шампион, а само тежък труд и много лишения.

- По това време вече сте били омъжена, с момиченце на 6 г.

- Да, благодарна съм много на съпруга си Иван Бойчев, състезател на висок скок. Познаваме се от деца, когато сме ходили на лагери и състезания. С течение на времето станахме приятели и се оженихме. Родих дъщеря си Ани, когато бях на 22 г. Съпругът ми е главният виновник да имам тези постижения. Няколко пъти исках да се откажа напълно, но той ме спираше. Първият път бе през 1984 г., когато бойкотирахме Олимпиадата. Тогава бях отлично подготвена и ми стана тъжно. После пък получих много травми, но той ме окуражаваше. През 1986 г. останах 3-4 месеца вкъщи. Тогава един ден той дойде и ми каза, че на стадиона вече никой не пита за мен и са ме забравили. Това ме амбицира. Как така са ме забравили, си казах. Ще се появя с гръм и трясък! Зарекох се и го направих.

- Разкажете за отношението на Тодор Живков към спортистите ни в онези години.

- Имала съм няколко срещи с него. Той искрено се гордееше с нас. Казваше ни, че ние сме хората, които развяваме флага на България и заради нас всеки по света знае къде е страната ни. Казваше, че спортът е лицето на нацията.

- Иска ли ви се да се върнете в леката атлетика със знанията, които имате?

- Искало ми се е, въпреки че продължих в друга сфера. Често се питам защо не останах в спорта. Знам много неща как могат да се направят, но пътят ми е друг. Много хора, които знаеха и можеха, си отидоха от спорта в последните 20 г. Мога обаче да кажа на младите, че няма начин да искаш да постигнеш нещо и да не можеш да го направиш. Няма невъзнаграден труд.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

Рекордната покупка на "Кардиф" Емилиано Сала струва 15,5 милиона паунда Шокираща новина потресе футболния свят. Ново попълнение във Висшата лига на Англия изчезна във въздуха, като най-вероятно самолетът му се е разбил. Става въпрос за аржентинския нападател Емилиано Сала, който бе рекордната покупка на "Кардиф".

Антон Станоев - Средната Бирма, обвинен за аферата "Бирмите" за производство и разпространение на цигари менте, вече е на свобода срещу 10 бона гаранция, научи "България Днес". Преди броени дни 2-ри въззивен състав на апелативния спецсъд реши да пусне от ареста Средната Бирма, съобщиха от съда. След акцията срещу нелегалните цигарени фабрики в

Грип тръшна естрадния певец Васко Кеца. Това е най-логичната причина импресариото му Ивайло Манолов да обикаля като луд аптеките в София, видяха топпапараците на "България Днес". Ивайло използва почивните дни, не за да отмаря, а за да отметне някои неотложни домакински задачи. След като обиколи всички магазини и напазарува,