Асен Игнатов реабилитира философията като наука

https://www.24chasa.bg/Article/2235192 www.24chasa.bg
Димитър Бочев

ДИМИТЪР БОЧЕВ

"Чистата философия се намира в тайна любовна връзка с нечистата. И така ще бъде винаги."

Георг Лихтенберг, "Афоризми"

Всичко, което трябва да знаете за:

Срещат се хора (всъщност те не просто се срещат - те са огромното мнозинство), чието присъствие прилича на тяхното отсъствие. Отсъствието им пък на присъствието им прилича. Когато ги има, все едно, че ги няма, а когато ги няма, все едно, че ги има.

Хора, които не блестят нито с наличието, нито с липсата на особени качества, непотребни, празни хора, хора без собствени черти, които ние наричаме сиви мишки, а Чехов ги нарече хора в калъф. Те не са бездарни, но и талантливи не са - елементарни, посредствени, едноизмерни хора, на чиято масовост се крепят всички човешки общности и преди всичко доктринерските общества.

Един легендарен американски президент забеляза, че хората, които нямат никакви пороци, нямат и особени качества.

Синтезът между тяхната непорочност и тяхното безличие изгражда онази диктатура на посредствеността, която е мечта за всеки едноличен владетел.

Като противодействие на всеобщото ни нивелиране съществуват, макар и като рядко изключение, и други хора, които са техни антиподи. Бихме могли с чиста съвест да ги наречем самотни рицари на духа. Тяхната творческа индивидуалност се превръща в наша единствена защита от всеобщото оскотяване, към което с бодра стъпка и песен на уста десетилетия наред ни водеха официалните тези. Един от тях бе Асен Игнатов.

Когато нейде през средата на 60-те години на ХХ век попаднах във Философско-историческия факултет на Софийския университет, партията ръководителка гледаше на факултета не като на Перипатетическата школа, а като на школа по идеологическо възпитание - философска мъдрост ни преподаваха убоги апаратчици, които бяха така далеч от науката, както здравето от болестта. Цялото си оскъдно знание за Бога и света те черпеха от учебниците по история на КПСС и история на БКП, интимничеха с Ленин, наричайки го ласкаво Илич, и считаха Тодор Павлов за връх на академизма.

Докато колегите им по широкия и пъстър свят нищеха принципите на екзистенциализма и разгадаваха драмата на отчуждението, героите на нашето време считаха психоанализата за буржоазен предразсъдък, гледаха на интелигенцията със скрито подозрение и съвсем сериозно вярваха, че Ницше е идейният основоположник на нацизма. През втората половина на ХХ век, когато човек стъпваше на Луната, в аудиториите на Софийския университет на дневен ред беше онова наукообразно невежество, което още в дебрите на Средновековието саркастично иронизираше гениалният схоластик Николай от Куза. Като философите на Лихтенберг нашите наукообразни професори търгуваха с чужди мнения.

За разлика от философите на Лихтенберг обаче, това бяха мнения не на античните класици, а на закостенялата партийна комисарщина. В този спретнат свят, напомнящ по-скоро католически лицей от романите на Стендал, отколкото европейски академичен форум, фигурата на асистента по формална логика Асен Игнатов се открояваше с особена отчетливост.

Открояваше се с шекспировото си остроумие, със светския си маниер, с една невероятна афористичност на словото, напомняща любимия му Оскар Уайлд, с една енциклопедична ерудираност, която нямаше равна на себе си в цялата ни интелектуална общност.

Пръв от катедрата на Алма матер Асен Игнатов реабилитира философията като наука, измъкна я от четвъртите килии на партийната догматика и я върна към изконния академизъм.

И нещо много повече: Асен очовечи, психологизира философията, направи я съизмерима, съвместима  с нас самите, разкри с живописния си език, че в хуманитарната сфера господства не принципът, а вълнението, че философията е не, както ни учеха десетилетия наред недоучили апаратчици, депо на непоклатими природни и обществени фактори, на класово-партийни борби и победи, на неумолими обективни закономерности, които в праволинейния си исторически ход мачкат жалките и нищожни хорица като гниди, а арена на нашите собствени болки и тревоги, че и най-величествените максими не струват пукната пара, ако не са адресирани до собствената ни душевност, че конкретното човешко вълнение е по-вълнуващо и от най-монументалните граждански цели, че както установи любимият учител на Асен - Бердяев, не масите и общностите - само индивидът може да бъде носител на духовното.

Съчетавайки дълбочината на научното мислене с богатството на живописния си есеистичен език, дума по дума в десетината си книги и в стотиците си публикации и лекции по най-престижните западноевропейски университети и форуми Асен демитологизира редица водещи обществено-политически митове, демаскира както измамното човеколюбие на тоталитарните идеологии, така и инфантилните илюзии на западните общества за комунизма.

Като политически емигрант, като доктор във Федералния институт за проучване на Източна и Югоизточна Европа, като редактор в българската емисия на "Дойче Веле" като академичен лектор и като сътрудник на водената от мен за радио "Свободна Европа" културна програма "Контакти", Асен ясно осъзнаваше и предано следваше националния си дълг към милионите останали в родината и тънещи в робство свои съотечественици - той има несъмнен собствен принос в детронирането на комунизма и в демократизирането на страната ни - колкото и мъчително и половинчато да се оказа впоследствие то.

Колкото до обстоятелството, че неговите усилия не бяха зачетени и почетени подобаващо, че България не му оказа ни приживе, ни посмъртно признанието, което той несъмнено заслужи, а в Европа неговото име е несравнимо по-познато, отколкото на родна земя, сам по себе си този факт разобличава една вековна легенда: че сме народ, който изконно люби и тачи духовните си будители, че, видите ли, ние, българите, ценим и обичаме с едно едва ли не фолклористично умиление творците и учителите си, че се отнасяме с една свята преданост и към тяхното дело, и към паметта им.

Обстоятелството, че най-значимата ни национална литература - от Вазов до Ботев и Каравелов, от Славейков до Георги Марков и Атанас Славов, е сътворена в изгнание, говори красноречиво. Творческият път на философа и писателя Асен Игнатов стана продължение и илюстрация на тази деструктивна тенденция. А това боли и не преболява...

Авторът на “Психология на комунизма” изгаря своя книга, за да се спаси от ДС

"Беше като детеубийство", така разказвал през сълзи един от най-бележитите български философи Асен Игнатов на своя приятел Димитър Бочев за изгорената си книга “Отчуждението”.

Игнатов изгарял лист по лист готовия за печат ръкопис в квартирата си близо до Военната академия в София, страхувайки се, че ако го намерят хората на Държавна сигурност, присъдата ще бъде най-малко за лагера “Белене”. Никога след това той не успял да възстанови изгорената книга. Това става в края на 60-те години, а през 1972 г. в един августовски ден по ирония на съдбата и Игнатов, и Бочев бягат от България. Игнатов напуска страната като преводач към българска делегация в Брюксел и веднага щом пристигат, той иска политическо убежище и започва работа като научен сътрудник в Католическия университет в Лувен, Белгия.

Асен Игнатов е роден на 9 април 1935 г. в Шумен. Учи философия в Софийския университет, където става асистент по формална логика. През 1968 г. публикува книгата си с есета “Тъга и порив на епохата”, заради която е изключен от БКП и преместен в Института по философия към БАН, като му е забранено да публикува.
След работата му в Белгия Асен Игнатов заминава за Германия, където защитава докторат по философия - “Хайдегер и философската антропология” (1979).
По-късно става редактор в българския отдел на “Дойче веле”, сътрудничи и за културната програма на радио “Свободна Европа”, която по това време ръководи Димитър Бочев.

Игнатов става научен сътрудник във Федералния институт за източноевропейски и международни изследвания в Кьолн и чете лекции като частен доцент в католическия университет “Академия Густав Зиберт” в Баден-Вюртемберг. През 1997 г. става почетен доктор на Софийския университет, през 2000 г. е удостоен с орден “Стара планина”. Автор е на над 150 публикации, 9 книги - основната част от тях на немски език. Умира през 2003 г. в Германия.

Публикува изследванията си “Апории на марксическото учение за идеологията” (1984) и “Психология на комунизма” (1985). Блестящият му труд “Психология на комунизма”, който му спечелва и световна слава, излиза на български език едва през 1991 г. Книгата му се определя като безпощадно изследване на онези вътрешни човешки нагласи, илюзии и страхове, в които намира почва и в които най-дълбоко се вкоренява една тоталитарна система. В предговора си към българското издание на тази книга Игнатов пише: “Навсякъде освобождаването от комунизма протича мъчително, но особено мъчително протича то в душевната сфера.”


“Аз искам страната да се оправи, но не съм сигурен дали ще се оправи. Теоретично изход има, но трябва да настъпи някаква вътрешна мутация на хората, трябва цялата нация да реши и да премине към действие. Зная, че това са компрометирани фрази в България, защото в продължение на десетилетия комунистите зовяха народа да се напрегне. Но няма друг изход.” Тези думи на Игнатов, казани в началото на българския преход, звучат и днес като казани от наш съвременник.

По повод тв предавания като Big Brother Игнатов коментира преди 20 г., че “започва едно духовно нивелиране, при което изчезва всякаква йерархия в ценностите и това е основният принцип на постмодерното – че всички дискурси са равностойни и следователно нямаме основание да отхвърлим нито кича, нито безвкусицата. Тези неща са опасни. Виждам да се задава една пустош, макар че в световен мащаб не съм пълен песимист, защото развитието на ценностите е нещо като махало на часовник, след което идват и периоди на подем.”

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Само един на съд за хулиганство?!

    Целият футболен свят не спира да сочи с пръст България заради една група лумпени, попаднали НЕслучайно на мача между България и Англия. Заради срамните им нацистки жестове и скандирания хейтът срещу българите като народ и България като държава расте и набира скорост като огромна снежна топка. И вместо органите на реда да ударят с цялата строгост
  • Дали наистина тротинетките не могат да се движат по пътищата?

    Регистрационният им режим е като при мотопедите НАИСТИНА ли тротинетките не могат да се движат по пътищата? Всъщност могат! Но регистрационният им режим е като при мотопедите. Иначе законът е категоричен, че по пътищата се движат именно пътни превозни средства. Законът много ясно е казал, че “пътно превозно средство” е съоръжение,