Когато арестуват баща му през ноември 1973 г., синът му Юли Шпетер е на 19 години.
Двамата не се виждат близо 3 години след това, но синът помни ясно ада, през който е преминало семейството му.
След като през май 1974 г. Софийският градски съд осъжда баща му на смърт, синът Юли е пратен трудовак. “Само аз си знам какво съм преживял и как съм оцелял”, казва Шпетер-младши.
От 29 г. той живее в Торонто, където има собствена консултантска компания.
Тези дни 59-годишният Шпетер-младши пристигна в София, където е роден. Част от времето си той прекара в читалнята на Комисията по досиетата, където се зарови в делото на баща си.
- Помните ли все още събитията около баща си през 1973-1974 г., г-н Шпетер?
- Помня ги, разбира се. Такова нещо не се забравя лесно. Баща ми бе дамгосан без причина. В ареста допускаха само майка ми. Когато напуснах България през 1976 г., се бях зарекъл да нямам нищо общо с този ужасен режим, който контролираше всеки. Толкова много хора умряха и изчезнаха. Но напоследък съм склонен да преоценявам нещата, защото обичам страната и винаги съм искал да дойда да видя къде съм роден и промените, които са станали с времето.
- Как се чувствахте вие от това, което се случи с баща ви? Имахте ли проблеми в училище? Отрази ли се това на отношенията ви със съучениците?
- Ами как мога да се чувствам? Зле. Малко, след като издадоха смъртната присъда, мен ме взеха трудовак. Как съм изкарал тези 2 години, само аз си знам.
- Разговаряли ли сте с него за случая след това?
- Да, многократно. До края на живота си той бе убеден, че не е извършил престъпление и е жертва на едно ужасно време и една огромна пропагандна машина.
Него го изкараха шпионин. Баща ми обичаше България. Той се върна от Ню Йорк и Виена, където бе изпратен да работи в ЮНИДО и остана общо около 6 години. Говореше отлично английски и можеше да остане там, но се върна, защото искаше да живее в България.
- От спомените му става ясно, че признанията му са изтръгнати с натиск...
- Той не е бил бит, но от самото му задържане в арест на Държавна сигурност в Лозенец му е оказван психологически натиск.
- В какво се е изразявал този натиск?
- В много интензивни разпити, в които му повтаряно, че ако се признае за виновен, ще го оправдаят. Аз си спомням хората, които водеха разпитите, защото по средата на разследването ме доведоха от Кърджали, където бях пратен като трудовак, и имах среща с тях. Те не бяха груби, а добре възпитани и облечени служители, които бяха на високи позиции.
- Пазите ли онова копие от “Ню Йорк таймс”, в което видни общественици икономисти се изправят в защита на баща ви? Сред тях са Джон Кенет Гълбрайт, Бруно Крайски, Улоф Палме...
- Да, пазя го някъде.
- По онова време вие знаехте ли за световната подкрепа, изразена за баща ви?
- Знаех, но не в онази степен, за която разбрах по-късно. Тогава получавахме минимум информация.
- Как и кога успяхте да напуснете България?
- Той напусна Бъллгария преди нас, а аз останах тук да отбия военната си служба. Когато заминах, бях на 22 г. Бяхме принудени да се откажем от българското си гражданство.
- С какво се занимаваше баща ви, след като замина за Израел?
- Продължи да бъде икономист. Известно време работи в частна компания. Пишеше статии за израелски медии, сътрудничеше на българската секция на Би Би Си.
- Следеше ли какво се случва в България?
- О, да, винаги следеше. Той обичаше България.
- Мислел ли е баща ви някога да напише книга за онова, което му се случи?
- Преди време написа кратки мемоарни бележки, които не са издавани.
- През 1992 г. той обжалва смъртната си присъда във Върховния съд в България, но съдът отхвърли жалбата. Как се почувства баща ви от това?
- Зле - беше много разочарован, защото винаги е мислел, че процесът срещу него е скалъпен. Той никога не е бил шпионин.
- Той искал ли е да се върне някога в България?
- Да, искаше да се върне, но се страхуваше, защото не знаеше какво ще му направят. Но до края на живота си четеше и се интересуваше какво става в България. Ние двамата си говорехме на български, той се чувстваше българин и страдаше, че така са се отнесли към него.
- Опитвали ли сте някога да видите материалите, събирани от Държавна сигурност за баща ви, и делото за шпионаж, водено срещу него?
- Досега не, но ето сега почти една седмица бях в София и ми се отдаде тази възможност.
- Вие идвали ли сте друг път в България, след като я напуснахте в средата на 70-те години?
- Да, веднъж. Не мразя никого. Поддържам контакт с някои приятели от младежките години.
- Как преживя майка ви всичко това, което се случи с баща ви?
- Тежко. Тя почина няколко години след делото срещу него.
- А какво бе вашето усещане, докато прелиствахте страниците в архива?
- Докато четях, си мислех, че трябва да погребем миналото, да не виждаме това да се случва никога повече и да гледаме с оптимизъм в бъдещето. Човек прощава, но не забравя.
Още по темата:
Българин, осъден на смърт, докрай вярвал, че е невинен