Предраг Пажин: Влязох в казармата и се озовах на война, във футбола ме кръстиха Стената

https://www.24chasa.bg/Article/2272081 www.24chasa.bg
Пажин с култовата си прическа за мач на "Левски" срещу ЦСКА преди 13 години. Снимки: "24 часа"

Предраг Пажин е роден на 14 март 1973 г. в Югославия в град Невесине (днешна Босна). На старта на професионалната му футболна кариера му се налага да се бие във войната в родината си. Защитникът е бил снайперист. Шампион е по футбол на Югославия с “Партизан”, на България с “Левски” и на Китай с “Шандон”. Взема български паспорт и заиграва за националния ни отбор. С тима, воден от Пламен Марков, се класира на Евро 2004. Учи за треньор, работи и живее в България, Предраг Пажин даде изключително откровено интервю за “24 часа”. 

- Предраг, как си, с какво се занимаваш днес, малко се отдалечи от футбола, макар че имаш лиценз за треньор?

- Отдалечих се по неволя, защото не се е появил отбор, който да ме поиска да работя. От година и нещо имам лиценз “А”, но съм ограничен, защото не мога да съм старши треньор в “А” група. Но и аз искам постепенно да се развивам като треньор. Да се надявам, че до края на годината ще се получи нещо. Иначе работя ежедневно - от 9 сутринта до 6 вечерта. Съдружник съм в една италианска фирма за бои и мазилки. Сега направихме един отбор - “Сан Марко”, с който ще играем в столична аматьорска лига по футбол. Иначе от спорта не мога да избягам - направихме си и нещо като спортно дружество - футбол, тенис на маса, билярд... 4-5 вида спорт.

Всичко, което трябва да знаете за:

- Игра 4 години за сръбския гранд “Партизан”, преди да дойдеш в “Левски”. Покрай мача на “Лудогорец” в Белград на ЮНА видях, че сръбски фен беше на мача с твоя фланелка...

- В почти всеки отбор, през който съм минал, все още носят мои фланелки. Значи съм оставил хубаво впечатление. Но това в Белград малко учуди и мен. Дойдох в “Левски” през 1999 г. А видях екипа - той беше отпреди 16 г. Хубаво е, че хората не са ме забравили.

- Кой е най-интересният човек, с когото си работил в “Партизан” и въобще във футбола?

- Сигурно Любиша Тумбакович, с когото работих общо 7 години - четири години ми беше треньор в “Партизан” и после 3 в Китай. Най-големите ми успехи са с него - три пъти станахме шампиони на Югославия, два пъти носители на купата. Станахме шампиони и носители на купата и на Китай. 70 процента от футболната ми философия е взета от него - това, което аз ще практикувам като треньор.

- Защо ошамари Матея Кежман на мач на “Партизан”?

- Защото ме напсува. Беше последна минута, направихме контраатака и останахме трима на един. Той не подаде топката. И аз като по-стар футболист му направих забележка, казах му, че е длъжен да подаде. Той започна да ме псува, да не казвам какви ги говореше. Надвеси ми се до лицето и аз набързо го ударих. Дори никой не разбра. Но той отишъл на резервната скамейка и се оплакал. После го видяха на видеозаписа. След това той отиде в ПСВ, аз останах. Идваше да се сдобрим. Казах му да стои по-далече от мен.

- Чувал ли си историята, че Кежман е бил на проби в “Локо” (Сф), ама не са го одобрили?

- Да, още като 16-17-годишен. Но такива неща стават. И Деян Станкович, преди да стане футболист на “Цървена звезда”, беше на проби в “Партизан”, а не го одобриха. Видяхме после каква кариера направи - “Лацио”, “Интер”, капитан на националния отбор.

- Твърдеше се, че шамарът на Кежман е довел до напрежение, което впоследствие е довело до напускането ти в посока “Левски”...

- Няма такова нещо. Кежман беше млад футболист и го продадоха в ПСВ. Аз останах. Бях на 26 години и договорът ми изтичаше. След като изтече, дори бях 10 дни на проби във “Вердер” (Бремен). Но тогава в Сърбия имаше някакъв странен закон, че ако до 7 дни след изтичането на договора си намериш отбор, отиваш като свободен агент. А след 7 дни клубът има право на някакви проценти. Тогава ме изиграха хитро. Германците са много стриктни. И макар да бях с изтекъл договор, те потърсиха разрешение от “Партизан”, че мога да играя в контрола. Факсът с разрешението дойде на осмия ден. В този ден играх, но после поискаха огромни пари за мен. И всичко се провали. Това става през 1999 г., когато бяха бомбардировките на Сърбия в периода от март до юни. После бях малко обиден, че не подписах. Нямах нищо против България, но бях разочарован, че ми предлагаха да дойда тук вместо в Германия. Тогава един мой близък човек, който вече не е жив, ме помоли да дойда заради Люпко Петрович, понеже бяха приятели. Каза - ако не ти харесва, недей да подписваш, но отиди заради него. И така дойдох, запознах се с Владимир Грашнов, лека му пръст, и започна моята история на левскар.

- Тоест Люпко е причината да си левскар?

- Да. Той ме искаше и в “Цървена звезда” през 1993 година, преди да ида в “Партизан”. Но тогава правех много картони и се отказаха от мен. После Люпко ми беше треньор и в Пекин.

- Остана на “Герена” кратко, но още минаваш за “син” идол, как се печели любовта на феновете?

- Без значение кой е моят отбор, аз се раздавам 200, не 100 процента. В “Левски” ме уважаваха, както във всички отбори. Малко време останах в “Левски”, въпреки че имах договор. Аз не исках да си ходя, но трябваше. Беше ми казано, че не мога да се върна в “Левски”. Бях продаден насила в “Коджаели”. Първо, това не беше отбор от моето ниво, защото аз бях национален състезател. Със Здравко Лазаров отидохме. И така изкарах едни ужасни 7 месеца, които искам да забравя.

- Кой е най-ценният трофей, който си спечелил от футбола?

- Казах ти за трите шампионски титли на Югославия и двете купи. Но не че сега живея в България - наистина смятам, че постигнатото в “Левски” е уникално за живота ми. Защото за една година спечелихме шампионската титла, взехме купата на България, избраха ме за най-добър чужденец, взех паспорт и започнах да играя за националния отбор на България. Това е моята най-най-хубава година във футбола.

- Защо реши да си боядисаш косата в синьо, тогава нямаше такава мода?

- Просто с един мой приятел, който дойде за малко да играе тук, се чудехме каква щуротия да направим. Аз първо си сложих обеци заради него. После решихме да се боядисаме в синьо и да сложим буквата “Л” на главата. Може и затова да са ме заобичали повече левскарите.

- Участието в мача с кървавия гол на Гонзо или друга среща на “Левски” ще помниш винаги?

- Уф, този мач ми скъси, с 10 години живота. С измислицата на ЦСКА и Игор Марковски, че съм бил хванат. Нелепа интрига. В крайна сметка болните мозъци стигнаха дотам, че Бербатов не е искал да вкарва, а аз съм му подавал да вкарва. Което е абсурдно. И измислиха някаква сума от 15 000 марки. Че аз имах много по-голяма премия за спечелената титла! Съчиниха си, че са ми пращали нощни мадами, а после мадамата ме била записвала с химикалка. И като стана въпрос да се покаже касетата, всичко спря. Защото такава касета нямаше. Но явно беше минал мачът, загубиха и нямаше смисъл. Господ ги наказа. Гонзо вкара в 90-ата мин. Онзи ден точно гледах този гол. Аз често си влизам в интернет и гледам стари голове. Та онази история беше опит за психологическа война, започнала три дни преди мача. Защото в него се решаваше титлата, залогът бе огромен.

- Още в онзи мач си пролича, че Бербатов ще става труден за опазване - това ли ти беше първият допир до него? Какво е мнението ти за Бербатов - тогава и сега?

- Тогава много си говорихме с него. Призна ми, че са му били инжекции, за да играе. Имаше болезнена контузия на глезена. И се оплакваше, че не може да издържа от болката. Още тогава си личеше, че ще става голям футболист. Въпреки че като имаш контузия и болка, не можеш да дадеш всичко. Тогава той нямаше късмет. Аз му подарих една топка, стъпих на нея, не я прецених добре. Но той пък се подхлъзна и не можа да вкара. Случва се.

- Сега да те върна към 7-те кошмарни месеца в “Коджаели”, кое беше най-странното нещо, което ти се случи там?

- Най-странното беше, че отидох изобщо там. Защото днес сме играли с ЦСКА, аз се прибирам и заспивам. Звъни ми телефонът в 7 сутринта - ставай бързо, приготвяй багажа, тръгваме за Турция. Знаех, че съм нежелан. Пишеха, че Люпко не ме иска, пък той после пак ме взе при него в Китай. Тоест е била друга причината. Пътуваме, пътуваме, на всеки час спираме. Тръгнахме в 8 сутринта, стигнахме 9 вечерта. Бяхме минали Истанбул, не знаех къде сме. Журналистите ни чакат. Разбирам, че сме в Измит, Коджаели. Почнаха преговори. Тогава ми казаха, че не мога да се върна в “Левски” и това е. Отидохме със Здравко Лазаров, Кривия дойде по-късно. Треньор на “Коджаели” беше Расим Кара. Даде на мен и Здравко картбланш - преки свободни удари, свобода. В първите 5 мача май вкарах 4 гола. После смениха Кара. Дойде Хикмет Караман и оттам почнаха проблемите. Доведе един словак - Тимко, и го сложи на моето място. Аз ако не играя, се ядосвам. Влизам в съблекалнята и по пътя ми едно шише. Изритах го от ярост,
то рикошира в стената и удари президента по главата. Глобиха ме 50 000 долара. След случката Караман обяви по вестниците, че съм темпераментен, но съм от най-добрите в Европа. Почнах да играя редовно. Идва един мач с “Анкараспор”. Има пряк свободен удар за тях и аз съм първи човек в стената. Този човек се обръща към вратаря и построява спрямо искането на вратаря. До мен беше Фарук. Аз го дърпам навън, той ме дърпа мен. Дръпнах го, както искаше вратарят, а той ми удари шамар. Караман е видял, че ме удари, но ме сменя мен. Едно от децата, които връщаха топките, ми поиска фланелката. Аз я хвърлих към него, но фланелката падна на земята пред него. На другия ден на базата ме чака писмо - хвърлил си фланелката с турското знаме на земята, глоба 50 000 долара. Тогава разбрах, че нямам място там. После се сбих с един египтянин. По време на квадрат той ме удари с лакът в лицето. Но Караман ме беше нарочил за виновник за всичко и затова. Разтрогнах във ФИФА и се махнах.

- Знаеха ли съотборниците ти - още в “Партизан”, после в “Левски” и другите ти клубове, че си бил снайперист по време на войната в Югославия? Плашеха ли се от теб?

- Поведението ми извън футбола е съвсем различно. Така че нямаше от какво да се страхуват. Те знаеха, че играя мъжки, на ръба на позволеното, но ме познаваха и като човек. Знаеха, че няма да ги подведа никога. Уважение към мен имаше, но не и страх. Като бях в “Партизан”, измислиха една песен за нас. Бяхме станали шампиони и играехме с “Рад”. Пееха за Саша Илич, Иван Томич, за мен. Кой е нашият капитан, кой е най-добрият ни футболист и накрая - кой е най-силният от нас, и скандираха моето име. Там прякорът ми беше Стената.

- Вече на 40 г. успя ли да се отърсиш от участието си във войната?

- След войната през 1992 г. имах травми две-три години. Не пожелавам на никого да почувства това нещо. Все пак си рискуваш живота. Аз имах ситуация и впоследствие, през 1999-а. Да ти хвърлят бомби върху главата, пак си е война. Но от 1992 г. вече минаха над 20 години. На мен ми мина. Но там не се е забравило, все още има напрежение между народите - Босна, Хърватия... Хората тук трудно го разбират, трудно е да им го обясниш. Различно е от Турското робство. Това беше война между свои. Всеки обвинява другия. А кой е виновен? Не е виновен народът, виновно е правителството. Всичко беше нагласено. Падна Берлинската стена, разпадна се Съветският съюз и дойде войната в Босна, защото Югославия стана най-силната държава в Европа. Дори Германия не беше толкова силна. Защото имаше всичко собствено производство, заводи за оръжие. Югославия стана голяма опасност. Ето и по-новата случка - с Косово. Косово е един от най-богатите райони в цяла Европа - с ресурси, злато... Ядосвам се, като се сетя, защото разбиха страхотна държава. Бяхме 23 милиона, всичко беше вътрешно производство. Бяхме с едни червени паспорти, ходехме в Щатите без виза. Баща ми, лека му пръст, беше полицай. Вземаше такава заплата, че можехме да ходим по 3-4 пъти на море, да си живеем и да се храним добре. След като Тито почина през 1980 г., аз бях на 7, започнах да разбирам, че има католици, има и мюсюлмани. Дотогава не знаех. Ходех и питах: Мамо, какво е мюсюлманин? После почна напрежение. Смениха и историята. Ние сме учили, че по време на Втората световна война партизаните са били наши, сега учат децата, че те са враговете.

- По принуда ли стана снайперист и влезе в боя през 1992-а?

- През януари влязох в казармата, а войната започна в края на март. Тогава беше разбъркване - аз съм от Босна, отивам в Босна, който е от Черна гора - отива там. Понеже по време на война един ден се брои за два отслужени, аз свърших казармата в края на октомври.

- Имало ли е футболни мачове, които би сравнил с истинска война?

- Спомням си много добре, но беше в юношите. През 1989 г. Играхме републиканска лига, нещо като “В” група в България. Играхме в град на 50-60 км от Мостар. Политическата обстановка вече беше страшна. На домакините им трябваше победа. Играехме и без десен бек, и без десен халф, защото в тази зона феновете постоянно хвърляха бомби и камъни. Паднахме 15:0, едвам се отървахме. Но вече беше напрежението преди войната. Като дойдоха те, целият град се събра, 5000-6000 души. Не че сме ги ритали три пъти повече, но ги бихме 14:0. И двата мача бяха всичко друго, но не и футбол.

- Беше свидетел на началото на финансовия и футболен възход на “Шахтьор” (Донецк) през 2003 г. Наистина ли Ринат Ахметов те възприемаше като една от първите големи звезди в отбора му?

- Невио Скала беше треньор през 2002 г. и оттам се започна. Аз съм един от първите чужденци, с които започна да се прави големият “Шахтьор”.

- С какво те глезеше - къщи, премии?

- Като дойдох, ми дадоха къща, за която плащаха 6000 долара наем. Не че не ми е удобно, ама нямаше какво да правя в 3-етажна къща с 12 стаи. В същия двор същият собственик имаше едноетажна, двустайна къща. И поисках да се разменим. Ако бием в събота, в неделя преди тренировка вземахме премии. На базата имахме закуска, обяд, вечеря. Черният хайвер първо качество е много скъп. Тогава ни даваха за закуска, но аз не бях ял много риба и рибни деликатеси, затова нямаше как да го оценя. И го оставях или давах на други. Мина време, отидах в един магазин, и като видях, че 1 килограм струва към 5000 долара, щях да припадна. Майтапех се - да си бях събирал по 50 грама всеки ден (Смее се.). Беше уникално. Центрове за възстановяване. Училище, където чужденците учеха език. Идваха професори. Имаше почти цял медицински център. Имаше бар с всичко за нас - шоколадчета, тенис на маса, снукър, видеоигри. как да не играеш, като имаш всичко?

- В Украйна ли е най-голямата премия от футбол, която си получавал?

- Най-голямата премия, която съм получавал, е от националния отбор, когато се класирахме на европейското през 2004 г. Малко ни прецаха и тогава, де - уговорихме се за нето, ние получихме бруто и трябваше да плащаме данъци. Но здраве да е. Не се сърдя на никого. Хубава премия взех и при успехите с “Левски”. Тогава си купих апартамент в Сърбия.

- С какво свързваш престоя си в китайския “Шандон” - имаше и грандиозен успех, завърши със скандал и наказание?

- Там наистина се почувствах звезда. Единственото име, което скандираха на стадиона, беше моето. Познаваха ме дори и в Хонконг. Отивах на 1000 километра и ме знаеха. Просто ми провървя. Отидох в точното време, 32-годишен, в пълна сила. Бях подготвен за Китай, защото преди това бях в Пекин. Знаех как да се държа с китайците, те са много възпитани. Не трябва да се отличаваш от тях, не трябва да се правиш на някакъв - ти си с оризови, дръпнати очи, аз съм европеец. Те са хубави хора. Ние пък бяхме освен с Тумбакович, още с двама треньори и трима играчи от Сърбия. Живеехме в един блок от първи до пети етаж, бяхме като малка сръбска колония. Нямаше как да не почувстваш тежест. Скандалът стана в азиатската Шампионска лига. Играхме с “Ал Итихад”, в първия мач 1:1. В реванша почна да ги бута. Изгони ни и човек. Аз бях от едната страна на центъра и се изплюх към него - като изблик на ярост. Той беше от другата, но после ме обвини, че съм го наплюл. Е, аз тогава съм световен рекордьор, мога да плюя 17 метра. Това беше смешното в защитата им при гледането на случая. И затова ме наказаха само за Шампионската лига. Иначе ми бяха спрели правата. Но “Ал Итихад” бяха много богати. Заради съдията паднахме 2:7.

- Какво си спомняш от последния си престой в професионалния футбол - в “Локомотив” (Мездра) - много ли пари загуби, разочарова ли се от футбола?

- Над 80 000 лева не ми дадоха. Освен че похарчих много други. 12-13 месеца не вземах заплата, освен че пътувах от София на мои разноски. Някои от момчетата ме молиха за 10-20 лева да се приберат вкъщи, че нямат с какво. Смешна история. А всичко тръгна хубаво...

- Все още си чужденецът с най-много мачове за националния отбор на България...

- Така ли е? А и сигурно съм пропуснал поне 15, докато бях в Китай, защото нямаше как да пътувам.

- Чувстваш ли се българин освен по паспорт?

- Как да не се чувствам българин, 15 години живея тук. Жена ми е българка, детето ми е българче. Освен мен май няма друг, който да остана за постоянно да живее в България. Саша Симонович само стоя дълго. Аз никога не се правя на по-голям българин от българите, гледам да съм 50 на 50.

- Докато беше в “Левски”, те каниха за мачове за Югославия, но неофициално... Защо впоследствие избра България?

- Преди Евро 2000 ми намекнаха, че искат да ме вземат. Но от уважение играх за Югославия. Отидох и им казах, че ме искат. Питах ги ще разчитат ли на мен. Един човек, няма значение кой е, ми каза: “Може, но като идеш някъде, ще трябва да даваш процент от парите.” Викам: Това не е за мен. В България ме искат, ще играя за България.

- Кой е най-хубавият ти спомен с националния, може би класирането в Португалия?

- Класирането, да. Обаче най-хубавият ми спомен е мачът с Хърватия в София - 2:0. Уникално - и атмосферата на стадиона, и колко бяхме силни. Трябваше да им вкараме 6 гола, не 2.

- Това лято е много щастливо за теб извън терена, разкажи са сватбата си с Катрин и за скорошното ново попълнение в семейството ви?

- След грешките, които съм правил, най-после открих точния човек за мен и истинската любов. С Катрин се познаваме от 5 години. Оженихме се на 6 юли. Много сме щастливи. Дъщеря ни се роди на 14 август. Казва се Кристина Предраг Пажин. Мислех, че ще е с две имена, но е с три. Предрагова не звучи добре и затова. На сватбата нямаше 100 литра дюлева ракия и чевермета, както писаха жълти вестници. Бяхме 30 човека, най-близки приятели, на семейната вила на жена ми в Говедарци. Имахме малшанс с тока - спря от 5 до 10. Но пък имахме и супер школа от певци - пяхме през цялото време.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Само един на съд за хулиганство?!

    Целият футболен свят не спира да сочи с пръст България заради една група лумпени, попаднали НЕслучайно на мача между България и Англия. Заради срамните им нацистки жестове и скандирания хейтът срещу българите като народ и България като държава расте и набира скорост като огромна снежна топка. И вместо органите на реда да ударят с цялата строгост
  • Дали наистина тротинетките не могат да се движат по пътищата?

    Регистрационният им режим е като при мотопедите НАИСТИНА ли тротинетките не могат да се движат по пътищата? Всъщност могат! Но регистрационният им режим е като при мотопедите. Иначе законът е категоричен, че по пътищата се движат именно пътни превозни средства. Законът много ясно е казал, че “пътно превозно средство” е съоръжение,