Да покажем на сирийците отношението, което искаме за емигрантите ни

https://www.24chasa.bg/Article/2318744 www.24chasa.bg

МАРГАРИТА ПЕТКОВА, поетеса 

Cветът е малък. Всичко, което се случва в което и да е негово кътче, неизбежно рефлектира и при нас. Мигновено като информация и почти моментално като последствия. Няма какво да се лъжем. Обикновено рефлексиите не са приятни. Но за сметка на това са неизбежни.

Думата ми е за кипящите в момента страсти във връзка със сирийските бежанци. Много хлъзгава тема, много удобна за биене в гърдите колко сме хуманни и в същото време - тайно нелицеприятна по смисъла на "Абе нямам нищо против, ама да не са в наше село". А светът, както отдавна сме се разбрали, не е нищо повече от едно голямо село с различни махали.

Не се нагърбвам с ролята на политически анализатор - простирам се според чергата си. Знайно е, дето в България от политика и футбол разбират всички. Аз съм от изключенията. Сиреч имам си мнение, но не претендирам, че то е професионално. Но че е човешко - имам претенции. Ето защо.

Ще говоря само за времето, което помня. Сръбските емигранти. Смътно, но помня, че ги имаше. Чичо Слободан ни водеше в пилотската кабина и ни подаряваше значки ТАБСО, колкото пъти се случваше да летим с "неговия" Ил-14. Помня корейските дечица, които бяха приети в България, за да се спасят от войната. Имам много съученици, състуденти и приятели от гръцката политемигрантска вълна. Никога не сме се делили на ние и вие. Нормално. Сега приемаме сирийските граждани, които бягат от режима, от бунтовниците, от надвисналата война. Настаняваме ги в набързо обособени бежански лагери. Мъчим се да им осигурим покрив и парче хляб. Съчувстваме им. Жалим ги. Човещина. А ние сме човечно племе. Нали? Само че - от София и Враца им съчувстваме, когато са настанени
в Харманли.


В Хасково съчувствието е доста по-размито. И по-настръхнало. В самото Харманли... Преди няколко дни бях в Стрелча. Там били настанени група бежанци, те предизвикали доста притеснения сред местното население, та през нощта ги бяха прехвърлили в София, в кв. "Овча купел" и смъртта на възрастна сирийка там разбуни духовете.
Везните на една хуманитарна мисия се накланят все по-неконтролирано ту в едната, ту в другата посока.

"За" и "против" възбуждат ту милосърдие и състрадание, ту скепсис и къде неоснователна, къде основателна параноя. И това е нормално. На принципа "Разни хора, разни идеали". Нали помните, че разглеждаме проблема от чисто човешка гледна точка? Хората са в беда, трябва да им се помогне.

Дотук добре. ОБАЧЕ. Всички ли са с наистина чисти помисли и с надвиснала над тях заплаха за живота? Няма ли между тях терористи? Доста голяма част са с болести, които са много по-опасни от хремата и дизентерията, няма ли да плъзне пандемия по земите български? Бленуваната и едва достигната Европа ще отпусне ли средства за обгрижването на тези страдалци? Недоверчив човек е нашего брата. Много са го лъгали, много са му хвърляли прах в очите, през много страдания и унижения е минал сам, та не че търси под вола теле, ама все пак да погледне, не пречи. И не обвинявам никого. Винаги съм се смятала за човек, у когото грам расизъм не можеш намери, но когато в родилния дом ми донесоха големия син в една клетка с виетнамско новородено, някак си отвътре ми изскочи "Защо сте ги сложили заедно?". Поправих се моментално, но си го нося като обица на ухото. 27 години. Това - за да не ме обвините, че морализаторствам или се правя на света вода ненапита.

Казах, че се опитвам да разгледам нещата откъм чисто човешката им страна. И да попитам тези, които надигнаха вече глас против това да даваме политическо убежище на вълната сирийски емигранти: братя и сестри, не сте ли със същото настървение против опитите на Англия и Франция да не допускат българи в техните злачни и
упокойни територии?



Българи, които са тръгнали на гурбет далечен, за да изкарат някое и друго евро в повече - за децата си, за родителите си, за бедната ни татковина, в която няма работни места и се оказва, че е земен рай само на думи? Аз мисля, дето е същото. Едните са политически, другите икономически, но все хора в нужда, все търсещи спасение
Ама, ще кажете, тероризъм, болести, заплаха от битови и не само набези... Ами, ще кажа, роми, проститутки, мрежи за обиране на банкомати и още, и още...

Ако и ние като вечния Албион и част от добрата стара Европа сложим всички под един знаменател, значи няма защо да се възмущаваме, че и нас са ни тикнали под общия.
Замислете се, преди да ми наскочите с аргументи, че не съм права. Права съм. Може да ми се иска да не съм, но фактите ме опровергават. Гласовете ви чувам - вземи си ги дома тогава, като си толкова разбираща и изтъкана от човещина! Адски ми се иска да ви отговоря - пращайте, едно семейство все ще прибера, ще се посбутаме, ще им сипвам в паниците точно толкоз, колкото и на децата си, ще...

Страх ме е, че ще им мия отделно приборите и ще заливам банята с белина. Сериозно. С ръка на сърце. Мога да се направя и на мноооого широко скроена и да ям от една чиния с тези хора. Християни сме, човеци сме, ще се радваме на труда си и ще се обичаме като братя. Може и да ми се получи. Но бая усилие ще трябва да положа, бая инат, мотивация, за да потисна спонтанното "Моят дом е моята крепост!".

Нашият общ дом е светът. Целият. От Япония до Холивуд и обратно. От Владивосток до нос Хорн и обратно. И това не е популизъм. Понякога е по-лесно да си дадеш целия залък, отколкото да го поделиш с някого. Защото поделянето е нещо сакрално, то е акт на безрезервно приемане и споделяне на чуждата съдба. Затова е толкова трудно.
А би могло да бъде по-лесно. Просто да погледнеш от чуждата камбанария, да се поставиш на чуждото място. Когато у теб се надигне ропот срещу не самите бежанци, а срещу последствията от тяхното приемане, да си спомниш за майка си, която се грижи
за някоя баба  в Гърция, за мъжа си, който бере лук в Англия, за децата си, които мият чиниите и автомобилите на отвъдшенгенска Европа. Които са трън в очите , нарочени като крадливо и неблагодарно племе. А всички ние знаем, че НЕ СА такива. Да не се извиняваме с това, че покрай сухото гори и суровото. Да бъдем най-трудното на този свят - човеци. Поне това зависи само и единствено от нас самите.

Светът е толкова малък, че не знаеш кой и защо е застанал на прага ти. И кога ти ще застанеш пред нечий праг. И дали всъщност вече не стоиш - за да избършеш праха в стаята, а не за да те сритат като просяк. Не отблъсквай протегнатата ръка - утре ще се окаже, че точно тя може да те задържи, когато политаш в бездната.

  • КАТ дигитален, но наполовина

    Пътна полиция се въоръжи с таблети и прескочи в дигиталната епоха. Така на пътя, като те спрат катаджиите, проверяват за невръчени фишове и неплатени глоби. И ако имаш просрочено задължение, вземат ти книжката и спират колата от движение. Всичко вече става много бързо. Тази дигитална трансформация на пътните полицаи наистина кара шофьорите да
  • Древните находки ли да се преместят, или да завие магистралата

    Ами ако се препроектира трасето на “Струма” и пак достигне до древно селище? ДЕСЕТИНА древни селища попаднаха под готовите лотове на магистрала “Струма” от София до Кулата. Всъщност, ако финансирането за изграждането на аутобана не беше осигурено, държавата едва ли щеше да намери средства за такива мащабни археологически разкопки.