Оля Стоянова: Чувството за сигурност е в главата ни, ако не сме във война

На тази улица

има само една къща -

стара

и толкова ниска,

че човек сигурно се покланя,

за да влезе.

(Улица "Щастие")

Имената са орисия. Като уличката в столичния жк Люлин - "Щастие". Наблизо ръмжи огромният булевард "Сливница". Сякаш подвиква на живота, че тече не-модерно и необезпокоявано. Като кучетата, полегнали лениво до металната порта на дом номер 6. Това е единствената къща, точно до училището "Ангел Кънчев" в квартала, където е учила поетесата Оля Стоянова, автор на новата стихосбирка "Улица "Щастие".

Виж тук новите електронни издания в MediaMall - цени от 1,00 до 4 лева    

Улицата тръгва с името си върху стара синя табела на първата къща. И стига само до нея. Деветчленната фамилия на адреса - двама братя, две сестри, порасналите им деца, доведените снахи, дребни внучета, някои чернооки, други светлооки, роми, е щастлива по своемо. Защото децата се смеят и играят, докато кучетата въртят опашки пред прага им. А уличката ли - тя все още не е асфалтирана и прилича на швейцарско сирене, разкрива Гугъл стрийт вю.

Някога целият квартал се е наричал "Щастие". Но едва ли днес някой помни кой и защо му дал името.

Лирическият герой на Оля Стоянова обаче минава отвъд това с впечатляващ маршут: той не влиза в школото, а минава през Централна Азия, през древния Самарканд. Спира се в Прага, Истанбул. Отива до Дрезден. Или до висок планински връх. Идеята е да се завърне у дома, да спре на Лъвов мост или да се утеши с произволен битпазар в София.

Като истински пътешественик и разбирач на човешките сърца Оля Стоянова прави интересни открития - щастието е споделено винаги с близките, то се съпреживява заедно с тях. Поетесата "усеща грапавините на съвместния живот", както се казва в една от творбите й, винаги мислейки за родното с умиление. Където са децата и мъжът, който се гледа в огледалото и се пита дали е добър съпруг, баща на три деца и копие на дядо си - "трупа тъга и отравя вкуса на празниците..." (стихотворението "Възникване на чувството за празник").

Лирическата тъга е съпроводена понякога с умора или тишина.

Умора се промъква,
когато двама души
мълчат дълго време,
а вътрешно водят диалози
и всеки знае репликата на другия.
("Бяло")

Не се стига никога до отчаянието, когато има философски пренос на битието към творческото съзидание. Това е над делничното своеобразен урок по търпение.

Не веднъж поезията на Оля Стоянова е съпроводена с тънка ирония - към дебелата жена например, нейната широка талия, към човека с бръчките и разширените вени. В изпъкването на формите и релефите обаче се крие усмивка. А критиката просто е мека и едва доловима.

В "Улица "Щастие" се усеща състрадателност най-вече към този, който падава ръка, към уличния музикант - към твореца, който сменя ролите в живота си, за да изкара прехраната си, към стареца, който всеки ден пита колко е часът, а той е винаги един и същ - "късно".

На щастието от пътуването и да си с близките хора на сърцето се противопоставя чувството за нещастие. Но при него не се остава задълго. Тъй като лирическият герой пътува и в крайна сметка преоткрива нови неща.

Въпросът е
да дойдеш.
("В чайна на 2500 метра надморска височина")

Само на високото, на върховете на планината човек може да достигне Нирваната на своя живот, пълнотата на вярата, независимо къде я търси - в църквата от християнски тип, в будиския храм или насред чистата природа.

Храмът се пренася във Венеция или Рим, при подвизите на Чингис хан и Тимур, при тунизийци или на френската ревиера, защо не пък в Кан - доказва го, че е възможно стихосбирката на Оля Стоянова.

"В другия край на света" е крайната точка, която носи обобщението на това пътуващият "да слуша лекото дишане до себе си".

Нещо като мантра -
аз съм тук
и тук трябва да бъда.
("Равновесие")

10 години са били нужни на Оля Стоянова, за да събере всички впечатления, откровения, тези малки истории в необикновената зареждаща книжка със знаковото име "Улица "Щастие". Те са твърде кратки за любопитковците. Сродяват се с хайкото. Но казват толкова много, колкото всъщност е скрито между редовете. А може би още повече... Защото: всяко разкрасяване е излишно и като че ли е строго забранено при авторката. Тя обича всичко да се случва с лекота като в драматургията, която също твори, естествено като у дома, без престорености, напъни и фалш.

"Именно при този аскетизъм в подхода към текста се получава най-запомнящото се качество в стиховете на Оля: там всяка дума тежи", споделя писателката Кристин Димитрова.

... И така малката на пръв поглед уличка "Щастие" кара читателя "да се стопли на това голямо слънце". Ако се пренесете там, може да откриете още истини - своите истини, и ги запечатайте в сърцето си.

С Оля Стоянова, писател, поет, драматург, докторант в Софийския университет, разговаря Милена Милева

- Историята, която никога няма да забравиш

- Една детска приказка, която са ми разказвали преди да се науча да чета. За онзи цар, толкова претръпнал към всичко, че обявил награда за онзи, който му разкаже история - едновременно успокояваща и тъжна. Само един човек успял. Казал му: „Всичко минава." Не помня каква беше наградата.

- Маршрутът, който повтаряш всяка година

- Мальовица. Понякога един път не стига.

- Кои са малките жестове, които ти дават сила и знание

- Лични.

- Без кои и без кое не можеш

- Мога без много неща. Хората са ми важни.

- Истинската революция е...

- Може и да бъде невидима. Поне в началото.

- Натъжава те...

- Безсилието. Невъзможността да променим нещо, което е несправедливо.

- Празник е, когато...

- Променим обичайния ход на времето.

- Любим предмет

- Нямам. Но отдавам голямо значение на книгите и фотоапарата. Държа на хубавите планински обувки.

- Твоят цвят

- Светлосин.

- А книга

- С книгите е сложно... Но веднага се сещам за „Първият човек" на Албер Камю.

- Хоби

- Никога не съм събирала салфетки, сухи цветя, не правя кукли, не рисувам. Тези неща ми се струват бавни и толкова спокойни, че човек сигурно може да полудее. Обичам да ходя. По възможност - бързо, по възможност - във високото. Става и със ски.

- Какво би взела, ако утре свърши светът

Няма смисъл нищо да взимам. Когато бях на пет години направих вкъщи наводнение и заедно със сестра ми избягахме боси навън, в тъмното. Оставихме брат ми, който беше бебе, но пък спасих едно празно лимонадено шише. Мисля да не повтарям тази грешка.

- И къде би отишла, ако утре свърши светът

На театър. И дано представлението е добро.

- Най-сигурното място според теб

- Няма сигурни и несигурни места. Чувството за сигурност е в главата ни. Разбира се, ако не живеем в състояние на война.