ТЕОДОРА ТОТЕВА
Стефан Мавродиев, страхотното момче на българската сцена, наскоро навърши 70 години. Маврото, както го наричат приятелите му, е един от емблематичните ни актьори. Завършва ВИТИЗ при Методи Андонов през 1967 г. Играе в Пловдивския театър, след това основно в Младежкия, изявява се на сцената на Театър 199, на Сатиричния и в Народния театър. Изиграва над 50 роли в киното, сред които във филми като "Зелените поля", "Петък вечер", "24 часа дъжд", "Мера според мера","Щурец в ухото", "Козият рог", "Опасен чар"... Продължава с пълни сили до днес. Автор е и на няколко поетични сборника. В четвъртък стана известно, че Съюзът на българските актьори му присъжда наградата "Икар" за изключителен принос в театралното изкуство.
Посреща ни в дома си след цял ден репетиции. Атмосферата е артистична - навсякъде книги, картини. Разговорът тръгва от миналото към бъдещето.
- Г-н Мавродиев, защо ви се говори повече за миналото?
- Обичам миналото, защото то е дете на бъдещето. Бъдещето произвежда миналото. Ако в Америка има празник на благодарността, по тази логика в България трябва да има празник на неблагодарността и забравата. Такава ни е маята. Тогава да не се чудим много на събитията, които се случват с нашия народ. А културата е онова, което съхранява едновременно миналото и бъдещето в нас.
- Тогава разкажете за първите си роли?
- Попаднах в един много интересен период. Започнах в средата на 60-те години. Първият филм, който снимах, се казва "Понеделник сутрин", режисьори бяха Ирина Акташева и Христо Писков, а другият е "Вечен календар" на Петър Донев. От там нататък съм участвал в много други.
- Каква беше атмосферата на българското кино през тези години?
- Имаше доста стройна организация, много добра материална база. Беше построен огромен киноцентър. Бил съм в пражката киностудия "Барандов". Нашата "Бояна" определено беше много по-добра. Огромно количество ателиета - за декори, за костюми... Като една малка фабрика.
Кинопроизводството по категоричен начин беше подчинено на държавната политика. Киното имаше своя възпитателна цел от гледна точка на тогавашната идеология. Но тази подчиненост на ветровете, които духаха тогава от Москва се проявяваше в един вид цензура. Много строга, понякога.
- Да го разбираме ли в смисъла, че острата сабя не сече преклонената главичка?
- От другата страна стоеше една пълна осигуреност. Държавата, както потискаше
мисленето и поставяше гледната точка в определени позиции, така финансираше и всичко това, което беше необходимо. Положението беше като с тоягата и моркова. А дори първият филм, в който споменах, че съм се снимал, беше спрян от държавата за 20 години, макар всички да казваха, че много е добър, страхотен филм. Но беше спрян.
- С какво се "провини" "Понеделник сутрин"?
- Разказваше за истината. За истините и за лъжите. За лъжите най-вече в обществото. Тоест за лицемерието на официалния соцморал и показваше реалността. Но
голяма част от нашите филми разказваха за българската нравственост и влизаха, без да искат, в конфликт с официалните догми. Тези конфликти, които бяха в киното, всъщност бяха конфликти в живота.
- Участвали ли сте в други спирани филми?
- Имаше една невероятна серия. Наричаше се "Селцето". Тя беше спряна за около 15 години. Чак като дойдоха промените, я пуснаха. Разказваше се за истината при създаването на трудовокооперативните земеделски стопанства - ТКЗС.
- А в момента има ли цензура?
- Днешно време също има конфликт между конюнктурата и истината. Нямам предвид киното, а самия живот. Сега има много самозванци и самодейци 23-годишният преход означава именно това.
- А във времето на вашата младост?
- Онова време си имаше своите стремления, своите постижения. В Европа се чувстваше духовен подем. Тогава се появиха групи като "Бийтълс", "Ролинг стоунс". Един Висоцки се появи! Режисьори като Милош Форман... Това беше време на огромен духовен подем, който се отразяваше и в България. И аз имах щастието да попадна в него.
- В кои филми с ваше участие се отрази този подем?
- Например в "Изпит", "Птици и хрътки","Щурец в ухото", "Среща на силите". "24 часа дъжд", "Мера според мера", "Последни желания". Това беше време на особена надежда, че чрез изкуството може да се влияе на обществото, че може да се създават критерии на нравственост. Един много интересен демократичен период.
Създадоха се 4 филмови колектива, отговарящи на 4 отделни филмови къщи. Вдигнаха общото ниво на българския филм. Пари имаше и те чрез своята конкуренция започнаха да създават качествени продукции.
- Коя е най-любимата ви роля в киното, в театъра?
- Всички. Нямам определена. Както се казва, любими са ми нещата, с които се занимавам в момента.
- Няма ли нещо, което да ви е докоснало по-силно?
- Всички ме докосват "по-силно".
Това, което правя в момента ме докосва най-силно.
- Какво за вас е известността?
- Известността е глупава работа, защото тя идва с натрупването на възрастта. Така че известността не ми я хвалете. (Смее се.)
- Живо ли е българското кино?
- Слава Богу, днес имаме кино. Но то си знае през какви иглени уши мина. И каква борба водихме. Водихме битка за създаването на кинофонд, за да се избегне сривът на киното в първите 15 години на прехода. И още продължава да няма такъв фонд.
- Обнадежден ли сте за младите актьори?
- Да, вярвам в тях. Не се гаси туй, що не гасне, както е казал поетът. Жив е усетът във всяка една област на изкуството, във всяка една! Хората ги има. Но понякога се налага на младите да бъдат малко пенкилер - и актьори, и режисьори, и сценаристи.
- Какво се случва днес в културата?
- Когато говорим за масовата култура, ние подразбираме чалга. Представяме си как българският народ от сутрин до вечер, слушайки радиа и гледайки телевизии,
присъства на една безкрайна сватба с еротични чалга парчета и кючек до заранта.
Върхът, разбира се, са риалити форматите. Като говорим сериозно, въпреки тази чалга обремененост на населението, аз лично се възхищавам на нашата опера, на нашите симфонични оркестри, на световното ниво на изпълнителите. Спомете си пак за филма "Козият рог" на Методи Андонов и Николай Хайтов, шедьовърът на нашето кино, който е включен в една английска класация през 90-те години сред 20-те най-добри кинопроизведения на ХХ век.
Така че, като говорим за културата на България - ще кажа пилците се броят на есен. Същото важи за моите колеги в театъра, киното, пластичните изкуства, живописта, балета... И в заключение: България е най-богата на минерални води земя. И си мисля, че
това се отнася до всеки един талант, който може да бликне от тези земи
И Бог да пази България!
- Защо според вас няма пари за култура?
- Не знам, ще трябва да питате по-високите етажи.
- Чухме, че се подготвя постановката специално за вашия юбилей...
- Това е "Вятърът в тополите" на Жерал Сиблера. Постановката е на Влади Люцканов в Младежкия театър - моя дом. Аз играя Гюстав, ветеран от войните.
- А кога ще бъде премиерата?
- В средата на февруари.
- Вие сте и страхотно момче, и клоун, и дори самият министър Иречек - скачате направо от стриптийза към историята...
- Играя още в "Любов и пари" на Петър Кауков. Тя е нова английска пиеса, на много силна тема. Любов и пари! "Деца на света" на Стефан Цанев, също страхотна тема за това как поколенията са осъдени и изплащат цената. Играя в "Летище", "Страхотни момчета", "Господин Балкански", "Търси се стар клоун".
- Бяхте номиниран с колегите си Марин Янев и Илия Добрев за "Аскеер" за "Търси се стар клоун". Какво е да си клоун? На сцената, в живота...
- Трима клоуни водят неистова борба помежду си кой да влезе първи през една врата, зад която стои комисия. Каква е тая комисия, никой до края не разбира. Клоуните помежду си са страхотни врагове. Застават един срещу друг, но и един без друг не могат. Ако единия от тримата го няма, се обезсмисля цялата тази битка. Защото другият е потвърждение, че теб те има. Това е животът! В пиесата условността е, че те са клоуни, които са на кастинг за работа. А иначе е метафора за целия човешки живот. Режисьор на постановката е Ивайло Христов.
- Все още ли животът е продънена каца - цитираме заглавие на ваша стихосбирка?
- Обещавам следващата книга да се казва "Животът, тази задънена каца". И ще обърна всичките си чекмеджета с хастара навън, за да намеря потвърждение за това.
- Написахте в едно свое стихотворение:
Познавам те, любов,
Ах, цялата,
И гледам да съм разказвач без страсти.
На тъжното и веселото казвам "Здрасти"
На влюбените пожелавам щастие.
На себе си - тава със пасти. Кой изяде пастите?
- Аз пасти не ям.
- С какво ще римувате 70?
- 70-те. А мене все ми се... (Смее се.)
- Шеговито ли ви е, или ви е тъжно?
- Шегите ми са тъжни, а тъгата ми - шега.
- Чувствате ли се страхотно момче?
- Права сте. Аз съм едно момче, което се чувства страхотно!