С композитора Стефан Димитров и дъщера му Миряна разговаря Николай Москов
Стефан Димитров е роден на 28 май 1949 г. в София. През 1972 година завършва Теоретичния факултет на Национална музикална академия. Първата му композиция „Пея, защото искам, ако не искате - не слушайте" е създадена по стихове на Блага Димитрова. Има над 200 песни, много от които са станали шлагери. Работи в обединение „Музика" и БНР, бил е директор на БНТ и Нова телевизия, член е на СЕМ. Дъщеря му Миряна е от първия му брак, кръстена е на поетесата Миряна Башева. По-късно Стефан Димитров се оженва за естрадната певица Богдана Карадочева. Миряна Димитрова е родена през 1981 г. Тя е от първия брак на Стефан Димитров с балерината Радостина Найденова. Миряна учи в Първо СОУ, а после завършва драматургия в Лондон. С колеги основава сдружението "Драмаекспорт", което работи по проекти за културната интеграция на България с Европа.
- Баща и дъщеря пред микрофона на истината за общо интервю в "24 часа". Две тотално различни поколения на две различни системи и ценности.
Стефан Димитров: Това поколение прави, което си иска. Не знам колко се опира на наученото от нас, предишните поколения.
- Не е загубено поколение?
Ст. Д.: Не, в никакъв случай, напротив, то е много по-успешно от нашето. Защото са деца на демокрацията. Миряна я посрещна на 8 г. Всички тези неща, от които сме се страхували и които ни набиваха дълбоко в главите - това не трябва, онова не трябва. Живеехме и се възпитавахме общо взето повечето в забрани.
При младите това го няма. Няма табута! Имат страхотна информация от целия свят. Навремето ние се чудехме как стават определени неща, а сега те го виждат вкъщи на компютъра. Разликата е огромна.
Миряна Димитрова: Относно поколенията баща ми е прав, но пък има нещо страшно интересно да си спомниш предишното време. Аз бях много малка, но все пак имах някакъв спомен отпреди демокрацията. Това е полезно, за да оцениш какво е сега.
- Миряна, би ли взела урок от баща си, след като си толкова информирана?
М. Д.: Предполагам, че генетично възприемам негови уроци, тъй като съм наследила черти от него. Но у него има една спонтанност, която се опитвам да култивирам. Примерно аз доста се стресирам от някои неща, докато баща ми съвсем спокойно гледа на тях и това е контрастът между нас. Но се опитвам да го балансирам, тоест търся и аз спонтанност у себе си, която ми се ще да съм наследила от него. А и наследствено не мога да произнасям "р" (смее се).
- Политически обвързана ли си (накъде биеш)?
М. Д.: О, не, имам чисто исторически интерес към събитията.
- Г-н Димитров, защо не сте я направили седесарка?
Ст. Д.: Аз също не съм член на нито една партия, привърженик съм на СДС и на ДСБ, но по принцип никога не съм изповядвал някаква партийна принадлежност. Реших, че след като не съм станал член на БКП на 18 г., то няма смисъл в този живот изобщо да членувам. Вярно, пристрастен съм, защото ракетата носител на това, което се случи, бяха хора с демократично мислене и общо взето изведоха България на предни позиции.
- Защо Миряна? Да не би да има нещо общо с Миряна Башева?
Ст. Д.: Да, носи нейното име. Така реши майка й, тя много харесваше поетесата. Наистина с Башева сме приятели и работим отдавна заедно. В моите песни са залегнали изключително много нейни стихотворения. Мисля, че тя е гениална поетеса. Колкото до името, то не е българско, а сръбско. Миряна означава Християна.
(Джиесемът му звъни. Приятели го питат кога ще им даде покани за концерта на 11 декември в НДК, с който композиторът ще отбележи своята 60-годишнина. Той обещава поканите, затваря телефона и сякаш на себе си казва: За концерта има и билети, и то на цената на две кутии цигари. Всъщност нали да си вземеш билет, е вид уважение към автора.)
- Творческият тандем Стефан Димитров/Миряна Башева създаде едни от най-хубавите песни на България. Имало ли е любов между двама ви?
Ст. Д.: Ние бяхме, а и сега сме много добри приятели. Не знам дали се стигна до любов, защото взехме с "Нека да е лято" втора награда на "Златният Орфей". Беше много весело и безнадеждно. Но аз много я обичам.
- Освен "Нека да е лято" имате и друга песен, почти неизвестна - "Нека да е есен".
Ст. Д.: Да, и за съжаление няма да я изпеем на концерта в НДК на 11 декември. Навремето я изпълни Сашо Гривната от състава "Сребърните гривни". Той записа песента, но от комисията в радиото отсякоха: “Той пее много американски!”
- Същият Сашо Гривната, с когото в СССР продавате найлонови торбички "Марлборо" ли?
Ст. Д.: Да.(Смее се.)Но откъде се знае това?
- Историята я има в интернет. Всичко, каквото сте говорили публично, е там. Публикува ли се интервю, то по правило отива в електронния сайт на изданието, а чрез интернет могат да ви четат навсякъде по света. Колкото 2 кутии цигари струва билетът за юбилейния концерт на Димитров на 11-и в НДК
Ст. Д.: Аз не използвам интернет, верен на поколението си. А може би вече някои използват?
-Миряна, защо не му разкриеш предимствата на интернета?
М. Д.: Казвала съм му ги, но понякога имам чувството, че баща ми не може да оцени какви комуникационни предимства има интернет.
- Преди срещата изписах името на композитора в "Гугъл" и потече лавина от информация за него.
Ст. Д.: Е, това хубаво ли е! Имаш чувството, че си непрекъснато следен и си на показ. Интернетът сигурно е голяма придобивка за човечеството, но минусите са, че през него могат да ти откраднат диска и да го прекопират. Има ли защита срещу това - няма! Могат да напишат за теб каквото си искат, но ти можеш ли да се защитиш? Не! Значи в интернет има огромна възможност за анонимки. Колкото е полезна тази глобална мрежа, толкова е и вредна.
- Сигурно и електронно пиано не подхващате?
Ст. Д.: Напротив, то може да имитира тромпети, щрайх, тромбони, арфи и т.н. като симфонични инструменти или на него да се пусне някакъв ритъм. Това помага много, защото слухово си представяш какво би се получило от музиката, над която работиш.
- Като бивш шеф в две телевизии как гледате на днешната телевизия?
Ст. Д.: Бях директор на Канал 1, на Канал 2 бе Нери Терзиева, а генерален директор бе Асен Агов. После бях изпълнителен директор на Нова тв, след което се върнах в БНТ като генерален директор. Сега съм обикновен телевизиоман - обичам да стоя пред екрана.
- Та днешните риалитита, пошлостта, насилието и безконечните евтини сериали сякаш преливат от екрана.
Ст. Д.: Донякъде е така. Но сериали има навсякъде. Навремето в Нова тв първи пуснахме "Касандра", дори доведохме главната героиня Корайма Торес. Тя бе любимка на всички, затова бяхме обявили конкурс за най-голяма прилика с героинята. Дойдоха от 6-годишни до 66-годишни пред Нова тв на площад “Св. Неделя”. Събрахме ги на едно малко стадионче до днешната метростанция в Борисовата градина и направихме шоу. Един ме пита: "Шефе, какво да правим тази купчина?" Гледам огромна камара от 3 на 5 метра от плетени дрешки и терлички.
Оплели ги за бебето на Касандра български баби, влюбени в сериала. Разказвам на продуцентката вечерта, а тя: “Тук пак е добре, но тя е много популярна в Китай и сега отиваме там. Колко терлички могат да ни чакат там?"
- Какво бихте променили днес в телевизията?
Ст. Д.: Просто ще искам да се спазват нейните основни функции - да информира обективно, без да се влияе политически, да образова, да забавлява в рамките на нормалното и да създава вкус у хората. Това е добрата телевизия. Има известно оправдание, че частните медии в кризата трябва да поддържат вкуса на мнозина.
- Миряна, каква музика слушаш?
М. Д.: Когато си израснал с музиката на баща си, е малко трудно да кажеш, че тя ти е приоритет и не защото не я слушам, а напротив - защото е част от всекидневието ти и няма как да я подминеш. Но иначе слушам доста разнообразна - от класическа до метъл и ню ейдж.
- А таткото каква музика слуша освен тази, която композира?
Ст. Д.: На периоди съм - има моменти, в които не слушам нищо. Сега преди концерта ми на 12 декември не слушам никаква музика, защото трябва да го подредя в главата си. По принцип обичам предкласика, джаз, етномузика, руска класика, особено Дунаевски, както и, разбира се, песните от моето поколение.
- Хората сякаш обичат т. нар. естрадна българска песен не само от носталгия, а защото днес в популярната ни музика нищо не се случва - безизразни, немелодични парчета. Това не са песни.
Ст. Д.: Вярно е. Като че ли е в някаква криза. Но има известна цикличност в създаването на хубава популярна музика. Не случайно в момента се правят много кавъри и това е световно явление. Преди 30-40 години бяха създадени много хубави песни и нашето поколение израсна с тях. Всъщност функциите на една песен е да те върне в спомените за добро или лошо - с мелодията и текста. Чрез тях в рамките на 3 минути трябва да кажеш всичко. И да въздейства. Затова българският народ преживя тези песни и с тях много неща му се случиха - и се влюби, и се ожени, и деца роди, и остаря даже. С тях. Затова тези песни са като историческа памет у хората и те си ги обичат.
- Защо заби в глухи улички популярната ни музика?
Ст. Д.: С шаблон не става. Има кадърни млади хора, но може би тяхната прекалена информация им пречи. Не можеш да пренесеш и натъкмиш чужда музика за нашите хора. Освен техника трябва и душевност, пречупена през нашето време и нашия живот. Трябва да се създава такава музика, която българите харесват. И тя да бъде разпространявана по радиата. Иначе сега е много по-лесно да откраднеш една хармония, една чужда мелодия и да я облечеш в български текст. Това не бива да се прави. То вече е измислено, а и не е нашето светоусещане!
- Миряна, какво си взела от родителите. Свириш ли на нещо? Или танцуваш като майка си?
М. Д.: Майка ми Радостина Найденова е балерина, бивша солистка на балет "Арабеск"; сега работи като преподавател на свободна практика.
Ст. Д.: Радостина бе много добра танцьорка.
М. Д.: Несъмнено съм взела по нещо от двамата. Но при мен се появява желанието на едно дете да излезе от семейната традиция. Учила съм малко пеене, малко пиано, но книгите, литературата и езиците ме влекат повече.
- Къде живееш повече?
М. Д.: В Лондон, там завърших драматургия и след магистратурата се занимавам с изследователска дейност.
Преди година с двама приятели и колеги основахме сдружението "Драмаекспорт". Имаме амбицията да раздвижим културния климат в София и се надяваме да допринесем за интегрирането на България в европейската културна общност.
- Какви небивалици сте слушали за вас?
Ст. Д.: О, по темата можем да говорим дълго. Тиражираха, че съм алкохоликв Суходол, че съм гей заедно с Асен Агов и в телевизията сме имали стаичка, в която сме прослушвали млади журналисти. Че Богдана ми изхвърлила пианото от четвъртия етаж на "Витошка", че тя пък си поръчала специални столове, защото била толкова дебела, че изпочупила всички вкъщи. Какви ли не простотии.
- Казват, че в новия ви компактдиск имало много влакове, че чак съзират някаква връзка с БДЖ. Вие кой влак хванахте в живота си?
Ст. Д.: Успях да се кача на влака, не съм го изпуснал. Имах възможност да се кача и на други по-луксозни и по-бързи. Пътували сме много по света още преди 10 ноември чрез Концертна дирекция, на която давахме 10% от хонорарите.
Веднъж свирихме в пиано бар на Мюнхен. Идваха много хора, но всяка вечер неизменно един човек сядаше и ни слушаше. Накрая дойде при нас, похвали ни, че свирим чудесно, и попита откъде сме. Казах му, че едва ли е чувал за това място, а той се представи за търговски пътник, обиколил няколко пъти света. Тогава отвърнах: Е, добре - от София сме." Той се замисли и изведнъж възкликна: "Оооо, това мръсно тъмно място - знам го! Веднъж кацнах на летището да взема друг самолет. Та вие луди ли сте да се връщате там. Можете да свирите навсякъде по света." Та ето - това беше друг влак, но не се качихме. Бил съм в Щатите половин година, в Скандинавия. Но е много трудно човек да се имплантира в друго общество.
- С кого сте свирили заедно?
Ст. Д.: На концерта на 12-и ще се появи един човек, но е изненада. Иначе се познавам със Стиви Уондър, Марая Кери и нейните музиканти, с които съм работил, с барабаниста на Сантана. Някои ми предлагаха да свиря с тях на турне. Отказах.
- Излиза, че винаги доброволно си се връщал в това мръсно място.
Ст. Д.: За мен то не е мръсно и тъмно - роден съм в София и живея с усещането, че принадлежа на тази страна - на приятелите и на хората. Има някаква съдбовност. Аз тук съм си оттук и мисля, че поне малко помогнах на младата демокрация в началото на прехода с музиката и песните. Виждал съм хора да плачат на огромни митинги, като чуят: "Докога все тъй ще я караме. Господи, дай на България път, светлина, свобода."
- Миряна, помагало или е пречило в живота това, че имаш известен баща?
М. Д.: Каквито и да са родителите, това е предопределеност. Живеехме нормално, ходехме на море, като всяко българско семейство, помня излетите ни на Боровец. Учих в Първо СОУ и татко понякога ходеше на родителски срещи.
Ст. Д.: Написах и песен за училищния хор.
- Музикант къща храни ли?
Ст. Д.: Трудно.
- Значи е трябвало да вземете друга диплома.
Ст. Д.: Даваха ми я на турне в СССР. В една от републиките имахме свободна вечер и отидохме на ресторант. На съседната маса едни симпатяги започнаха да вдигат тостове за нас, отвърнахме им и накрая се събрахме на една маса. Един вика: "Ей, Стефчик, толкова си готин, заслужаваш да направим нещо за теб." Първо тръгна да ми подарява автомат калашник - отказах, после изреди други армагани, а накрая го осени идеята да ми издаде оригинална диплома, че съм завършил за зъболекар в Тбилиси.
- Маестро, кой ви е правил най-голям комплимент?
Ст. Д.: В "Тримонциум" имаше сватба, а ние с Богдана обядвахме, преди да тръгнем за София. Поканиха ни - отказахме. Тогава младоженецът доведе побелял мъж, който каза: "Дай си ръката." Взе и я целуна. Стана ми много неловко, а той: "Нали ти си написал "Прашни калдъръми слизат във съня ми, белите салкъми..." Повече можеш да не пишеш, тази песен ти стига."
- Миряна, другаруваш ли със сина на Богдана Карадочева?
М. Д.: О, да, с Лъчо даже сме в един бизнес - той завърши режисура.
Ст. Д.: Лъчо направи дебютния си филм по разказ на Виктор Пасков, с когото бяхме приятели. Запознах ги и написах музиката към филма.
- Какво ще видят и чуят на 12 декември в НДК хората?
Ст. Д.: Има много песни, които хората не знаят, че са мои. Знаят, че това е песента наВаня Костова или на братя Аргирови или пък на Васил Найденов. А юбилеят е хубав повод да разберат какво съм създал. Затова се реших на този концерт. В него ще участват 40 изпълнители, симфоничният оркестър и хорът на Музикалното училище. Ще чуят и едно мое симфонично произведение "Реката" с участието на оперни певци, музиката ми от филми и пр. Така искам да благодаря на тези, с които сме работили през годините. Мисля, че концертът ще върне хората в годините на мечти, младост и надежди и това ще им е приятно.
Надявам се с музиката да съм създал приятели. И затова много отговорно се отнасям към предстоящия си концерт. Приемам го наистина като отговорност. Не знам пред кого ще се отчитам един ден. Може би Господ ще ме пита защо тази и тази песен съм направил лошо, а аз какво - да хвърля вината към другите? Ако съм сбъркал нещо - вината си е моя.
- Да припомним пред Господ първата награда на "Златният Орфей"?
Ст. Д.: Бе през 1976 г. с песента "Ладо ле".
- Тогава на мода бе да се вплитат фолклорни мотиви в естрадата. Емил Димитров запя със сетри Кушлеви.
Ст. Д.: Емил бе много голям във всякакво отношение. И като характер, не само като певец и композитор. Бе над нещата винаги, у него нямаше капка завист и злоба. Работихме заедно "Писмо до мама" и дано съм прихванал малко от него. За него музиката бе над всичко.
- Защо като се харесва естрадната ни музика, тя не се пуска?
Ст. Д.:Това вече е друг разговор. И бездна, за която трябва да говорим дълго.
- Миряна, гадже?
М. Д.: Давам го по-спокойно.
- Жените в живота на Стефан Димитров?
Ст. Д.: Тоест вдъхновението на поета. За 60 години имам доста случаи на вдъхновение. Имам знакови песни, които много си ги обичам - "Сбогом, моя любов", "Нека да е лято", "И замириса на море", "Дано", "Там", "Събота, събота, събота". На 12-и някои ще прозвучат на живо.