Когато се отчаях, търсех място да заспим вечен сън

https://www.24chasa.bg/Article/304918 www.24chasa.bg

“Шефе, нуждая се спешно от вашата помощ, въпросът е на живот и смърт!” Това казал Георги Петлешков на своя началник минути след като приятелката му Рени Попова пада в улей при преход под Кончето в Пирин. В сряда фоторепортерката от “24 часа” Рени и приятелят й Жоро претърпяха инцидент в планината. С огромни усилия спасители от ПСС и от фирмата на Петлешков успяха да ги открият и да ги отведат до близките им. В момента се лекува в “Пирогов”, тъй като бе наранена в главата, а Георги я подкрепя и й помага.

Георги изпрати в редакцията на “24 часа” своя автентичен разказ за преживения от двамата почти 30-часов леден ужас под Кончето в Пирин. Жоро и Рени, както и техните родители още веднъж благодарят на спасителите.

Плана за Кончето го бяхме замислили седмици преди похода. Даже по програма с нас трябваше да има още двама алпинисти, но те бяха възпрени служебно за прехода.

Рени с двама спасители
Рени с двама спасители

В понеделник сутринта, след като установих, че някой е вандалствал с личния ми автомобил, решихме с приятелката ми да тръгнем за Пирин на стоп. Стопът беше страхотен, човекът, който ни взе, кадрови войник от Пловдив, ни закара до самата пътека след разклона за Бетоловото, за което страшни благодарности.

Георги Петлешков, който опази Рени под ледения ужас на Кончето
Георги Петлешков, който опази Рени под ледения ужас на Кончето

Оттам планът беше да нощуваме някъде около хижа “Яворов”. С Рени останахме крайно разочаровани от хижите в България и по принцип предпочитаме палаткуването. Не помня точно в колко часа пристигнахме по разкошна пътека до хижата, където ни посрещна кучето на хижаря и самият хижар. Сгряхме се с по чаша чай и тръгнахме нагоре. Хижарят ни спомена за заслон на около час след хижата. Мисля, че се казва “Бункера”. Доста корозирал заслон, но ни свърши чудна работа за вечерта. До него нямаше и следа от лед и сняг. Времето се различаваше от това по медиите, но имайки предвид х добрата ни екипировка, не се отказахме от целта.

Рени остана за няколко дни на лечение в “Пирогов”. До нея е приятелят й Георги.
СНИМКА: КРИСТИНА ЦВЕТКОВА
Рени остана за няколко дни на лечение в “Пирогов”. До нея е приятелят й Георги. СНИМКА: КРИСТИНА ЦВЕТКОВА

На следващия ден закусихме и тръгнахме към заслон “Кончето”. По принцип планът бе да минем Кончето същия ден и да нощуваме някъде около хижа “Бъндерица”, но след като минахме Тевно езеро, времето по билото критично се влоши. Задуха зверски вятър. След заслона започнаха да се появяват тук там и заледени участъци, а на самото Тевно установихме, че е доста заледено.

Тази снимка на Рени е направена секунди преди фатално да се подхлъзне и да падне 300-400 метра надолу по улея, където удря тежко главата си.
СНИМКА: ГЕОРГИ ПЕТЛЕШКОВ
Тази снимка на Рени е направена секунди преди фатално да се подхлъзне и да падне 300-400 метра надолу по улея, където удря тежко главата си. СНИМКА: ГЕОРГИ ПЕТЛЕШКОВ

Напълнихме бутилки с вода на езерото и продължихме към заслон “Кончето”. При силния вятър, който се появи, преценихме, че сме по-близо до заслон “Кончето”, отколкото до заслон “Бункера”. Всичко бе окей и освен вятъра нищо не ни притесняваше. Пак казвам - сняг и лед имаше сравнително малко и на места. През цялото време следях пътеката по GPS-а и по маркировката по камъните. На около 200 метра преди самия заслон пред нас за пръв път се появи силно заснежен участък с дебел слой лед. Още ме учудва как маркировката и пътеката минават точно по този участък. Ъгълът на склона беше доста малък и за летен преход.

Панорамна снимка на Пирин - опасният ръб на Кончето е вдясно в средата.
СНИМКА: ЙОРДАН СИМЕОНОВ
Панорамна снимка на Пирин - опасният ръб на Кончето е вдясно в средата. СНИМКА: ЙОРДАН СИМЕОНОВ

С голямо колебание и помощ от въже, което винаги нося с мен, както и подготвени с лента през кръста и карабинери, минахме участъка без проблеми, но доста изплашени. Следващите метри до заслона бяха окей, но ветровити.

Прекарахме вечерта в заслона при изключително силен вятър. Още вечерта взехме решение, че без пикел и котки няма да може да минем Кончето и решихме да се върнем обратно към хижа “Яворов”.

На следващата сутрин беше навалял около 8-10 сантиметра пухкав сняг. Сметнах, че ако тръгнем малко по-късно, заледените участъци с фирнован сняг ще се поотпуснат. Така към 9,15 ч тръгнахме обратно към хижа “Яворов”. На същия проблемен участък имаше лек сняг, покрил леда под него. Предложих на Рени да използваме въжето за осигуровка, но тя твърдо отказа. Първи преминах аз, като стъпвах по наклона с лед и сняг бързо, така че да нямам време да оставам с цяла опора върху мекия сняг, за да не се хлъзна.

Рени обаче прави джобчета с крак в снега, за да е по-сигурна. За съжаление, второто джобче, което направи, поддаде и тя се плъзна по склона. Предната вечер я бях инструктирал при падане, когато сме без пикел и сме с големите раници, да се старае да се пързаля по гръб. Така според мен шансът да си удари главата е по-малък. Тя и това направи. Пързаля се по склона близо 30 метра, както й бях казал, но изведнъж започна да се търкаля настрани и увеличи скороста на търкаляне по склона.

УТОЧНЕНИЕ: От заслон “Кончето” към хижа “Яворов” се движехме по лявата страна на рида.

Както споменах, мястото, на което се подхлъзна Рени, беше на около 200 метра, в случая след заслон “Кончето”. Първата ми реакция, след като видях как се увеличава скоростта на падане на Рени, бе да хвърля чантата на пътеката и да набера 112 за помощ. Те ме свързаха с Планинската спасителна служба, на които оставих GPS данни на мястото, където падна Рени.

В случай, че не успея да я намеря, след което се затърчах по склона надолу.

На около 250-300 метра може би, не съм сигурен, забелязах улей, пресичащ перпендикулярно склона. Улеят беше много заснежен. Сигурен бях, че Рени е някъде по него и се оказах прав.

На края на улея лежеше, обляна в кръв.

Това беше най-тежкият момент в живота ми! Стигнах до нея и започнах да я оглеждам за щети. Имаше отворена рана на главата, от която течеше кръв, и много охлузни рани по лицето, като над едното й око имааше също сериозна рана. След огледа започнах да звъня по телефона си. Първо се обадих на ПСС, за да посоча GPS данните за мястото, където сме, говорих с тях дълго. (В планината тръгвам винаги с минимум 2 телефона, при инцидента вторият телефон остана у Рени и при падането й се счупи. Това го разбрах по-късно.) Вторият разговор, който проведох, беше с доцент Петков, близък мой приятел, с когото да се информирам как да постъпя в ситуацията, в която е Рени. Той не е специалист в тази област, но веднага ми даде телефон на такъв. Докато чаках есемес със телефона на мозъчния хирург (На когото също искам много да благодаря.), набрах телефона на моя шеф, г-н Младенов . Не знам защо реших на него да звънна, реакцията ми беше първична. За мое съжаление единственото, което успях да му кажа, бе: “Шефе, нуждая се спешно от вашата помощ, въпросът е на живот и смърт!” и в този момент батерията на телефона ми падна. Потърсих другия телефон, но той беше счупен.

Следващата ми реакция бе да извадя всички принадлежности за такава ситуация от раницата на Рени. Спален чувал и поларено одеалце. ( Голяма част от заслугата да не замръзна и аз, бе на одеялцето, което топлеше в пъти повече от спалните чували.) Покрих Рени и зачаках ПСС.

Чаках до 16,00 ч, в този час си бях казал, че ако не дойдат спасители, ще трябва да направя заслон. Бях обърнал внимание, че слънцето залязва около 17,15 ч, така че имах около час и половина.

Позиционирах Рени така, че да не се изтърколи повторно надолу по улея, и се затърчах към пътеката за моята раница. Когато стигнах до раницата, погледнах надолу, за да видя забелязва ли се Рени от пътеката. Това бе сигурен признак колко лесно евентуално ще ни намерят. Рени обаче изобщо не се различаваше от терена долу. Извадих шалтето си и въжето, което беше с мен, и ги оставих за ориентир, като с въжето направих стрелка между два камъка, така че да не го духне вятърът.

Хукнах обратно надолу. В раницата си носех спален чувал, палатка, ПВЦ платнище, газов примус и посуда, както и дрехи и храна, термоси с топла вода. За по-малко от час сглобих нещо като бивак на малко по-полегато място и преместих Рени там. Стоплих малко храна, която тя отказа, стоплих и още вода. Покрихме се с платнището, защото започна обилен снеговалеж.

Рени бе завита повече от добре, през цялата нощ я будех през около час да се интересувам от състоянието й. Забравих да кажа, че имах и аптечка, превързах раната на главата й и дадох парацетамол.

Палатката, която е тъмносиня с голям оранжев Х, вързах за един по-голям и издаден камък - идеята бе за сигнализация също евентуално към спасителите. Периодично ставах и изтръсквах палатката от снега, така че да се вижда добре. Допълнително, когато съвсем се стъмни, включих челника си на сигнален режим и го насочих към пътеката. Така прекарахме нощта.

Нощ, в която не спрях да се моля на всевишния за нашето спасение.

Именно на Бога благодаря за всичко.

През нощта също обмислях и планове за следващия ден. А те бяха:

1. Ако Рени не е в кондиция (което беше почти сигурно), тръгвам сам към заслон “Кончето”, където евентуално намирам ПСС, ако пък не ги намеря там, събирам всички одеяла и се връщам при Рени за още една вечер.

2. Според план 2 оставам на място и чакам помощ - като имах предвид силния снеговалеж, си казах, че останем ли на едно място, за половин час ще сме покрити изцяло със сняг.

3. Тръгваме с Рени към заслон “Кончето”. Най-разумният вариант. Пътят за заслона така или иначе минава през пътеката, по която трябваше да дойдат спасителите. Ако пък не ги засечем, стигаме до заслона, където има провизии за поне 3-4, а може и 5 дни.

Да, обаче нещата се развиха по лош начин. Тръгнахме към 7,30 ч. Силният снеговалеж бе натрупал около 50-60 см сняг по склона, и пълзенето нагоре бе изключително трудно. Бях зад Рени да й помагам на всяка стъпка и засякох по часовника си, че се движим на места с около 4 минути за метър. Разстоянието до заслона бе около няколкостотин метра, казах си: все за един цял ден ще го мина. По едно време засилихме темпото и около 11 ч бяхме на 140 метра до заслона. Тук се появи друг проблем. Предишния ден джипиесът показваше доста точно пътеката, сега обаче всеки път, когато се насочех към нея, се оказваше много стръмен улей. На два пъти се подхлъзнахме с Рени, както първия ден, и загубихме около 15-20 метра височина. Опитах пак, но по друг заход, пак не стана, и така около 11,30 - 12 часа при изключително лоши атмосферни условия - силен снеговалеж, вятър и мъгла, сметнах, че спасителите няма да ни намерят на това място.

Забравих да вметна, че през цялата нощ предния ден, и последния ден носех в себе си свирка, която надувах яко. На 140 метра до заслона започнах още по-силно да свиря. Никакъв отговор. Мястото, на което бяхме заклещени, бе доста лошо. Забравих още нещо да спомена - през нощта, когато падна снегът, затрупа целия инвентар. Признавам, това бе една от най-големите ми грешки, трябваше да го прибера под заслона. Така обаче изгубих ръкавиците си и още куп неща, които после се оказаха доста потребни, но уви.Докато стоеше на сипея, Рени бе много изтощена и не в кондиция, говореше несвързани неща. Предложи да тръгнем към хижа “Яворов”, но за мен това бе самоубийство. Изгубил вяра в джипиеса, смятах, че на първите няколкостотин метра щяхме да се загубим.

Второто й предложение бе да слезем до мястото, където спахме, там поне беше по-полегато. Съгласих се, така или иначе бях загубил надежда в този момент. При този снеговлеж, мъгла и вятър нямаше как да чакаме ПСС на склона, а ако слезехме обратно при бивака, според мен нито ние, нито те щяха да ни чуят и видят.

Приех слизането надолу като идея за търсене на по-удобно място за заспиване на вечен сън.

Тръгнах надолу по склона, първо бавно и до Рени, после, отчаян, започнах да експериментирам различни падания и как мога да се задържа от тях. Техники, които бях гледал по телевизията, оказаха се доста полезни. Казах на Рени да не се притеснява много, като слиза, така или иначе, вече нищо нямаше значение. Така стигнахме обратно до мястото, където спахме. Аз започнах да правя бивак за втората нощ, която бях сигурен, че е много малко вероятно да изкараме. Рени с бавно темпо слезе до мен, погледна надолу в долината и каза с отнесен глас: Защо да не продължим слизането? Отвърнах й, че е невъзможно да взема цялата екипировка надолу, и че ако продължим надолу, където джипиесът не показваше нищо - нито хижа, нито село, сме обречени на сигурна смърт.

Само че вие не познавате Рени. Макар и в комоцио, тя настоя да опитаме все пак, пък каквото стане. Сметнах, че така или иначе не губим кой знае колко, в улея щеше да падне още много сняг и щеше да ни затрупа, а долу в далечината не валеше сняг и имаше дървета и храсти.

Чух водопад, а бях много жаден, казах си, ако ще се мре, няма да съм жаден. Предната вечер снегът бе затрупал всичката посуда, на сутринта успях да намеря примуса, но не и съдинка, в която да топя сняг. Въпреки това взех котлончето. Сега след свършен факт ми идва и идеята, че ако бяхме стигнали долу, можех с примуса да запаля огън около нас, който хем да ни топли през нощта, хем да сигнализира на спасителните групи къде сме.

Тръгнахме надолу. В един момент се учудих с каква скорост се движим. Макар Рени да беше зле, за около половин час слязохме огромно разстояние и долината изглеждаше съвсем близо. След едно от спусканията от дясно на мен ми се стори, че видях хижа. Доста в далечината, но си струваше опита. Казах на Рени, че ще се затърча, ще повикам малко, и ако не, ще продължим пак надолу. Хижата се падаше вляво от нас. Изминах около 200 метра викайки, но се оказа, че това не е хижа, а скален венец.

Останах много разочарован, но докато виках, вече от отчаяние, изведнъж чух отговор отнякъде под нас. Останах като гръмнат. В първия момент си помислих, че е халюцинация. Предния ден по подобен начин ми се счуха хеликоптер и кучешки лай.

Спрях на място и започнах да се ослушвам - никакъв звук. Изчаках пак Рени, казах й, че ми се е счул глас, ако може и тя да се ослушва, и пак продължих надолу. Търсейки някаква малка надежда, продължих да викам, и изведнъж ясно чух отговор. Бяхме на около 300-400 метра от края на склона, когато срещу мен на отсрещния склон ясно забелязах силует на човек, който мърдаше.

Подскочих от радост и зачаках Рени пак да дойде до мен и да й покажа силуета. Тя е по-добре с очите от мен, макар и с едно само в случая, и каза, че силуетът не е на един човек, а на трима. Дотогава мислех, че може би това е някакъв друг турист, но след като Рени ме убеди, че са трима, бях сигурен вече, че са ПСС.

Слязох малко да се убедя с очите си и о, чудо - към мен вървяха два червени силуета. Посрещнах двамата първи спасители със сълзи на очи. Не вярвах на случващото се. Те ми тикнаха една станция в ръката и казаха: “Слушай, твоите хора искат да говорят с теб.” Това страшно много ме учуди, представих се по станцията, която ми се стори много позната, и о, поредното чудо. От станцията проговори гласът на моя шеф, г-н Тинко Младенов. Не вярвах на ушите си. Казах на двамата спасителя, че аз съм добре и ги отправих към Рени, която бе на края на силите си.

Безкрайни благодарности на момчетата от ПСС, които изцяло на доброволни начала тръгнали да ни спасяват и се отнесоха страшно мило с нас. Дадоха си ръкавиците, поларите, якето на Рени и на мен. Тръгнахме с двамата спасители и Рени надолу по склона и след около 10 минути видях шефа си в пълно бойно планинарско оборудване да ме чака.

Тук имаше ред сълзи от моя страна, много благодарности и тъй като бях капнал от умора, студ и обезводняване, може да не съм се държал много адекватно. До моя шеф имаше още едно момче от ПСС, и така всички заедно тръгнахме към служебния автомобил на фирмата, в която работя - “БСД-България”, с който бяха дошли спасителите и шефът ми. По пътя спряхме да преоблекат още веднъж Рени и да направят носилка.

Носилката импровизираха от два клона, пикели и въже, покриха я с един от спалните чували, които носех, поставихме Рени в нея и тръгнахме. Пътеката за към джипа обаче се оказа доста тясна, а и на Рени й стана студено в легнало положение, та пожела, ако може, да слезе пеш. Спасителите няколко пъти споменаха, че в такава ситуация е по-добре да я носим, но в крайна сметка тя реши да ходи.

И така, подкрепяна от двама спасители, към залез слънце стигнахме служебния автомобил. Оттам спомените ми малко се губят, защото бях много изморен. Спомням си, че след като излязохме от офроудския участък, видях най-близките си приятели да ме чакат със сълзи на очи.

В общи линии това се случи, грешки допуснахме много, надявам се, взехме си поука.

Никога не подценявай планинските спасители

Основните неща, върху които си мисля, са следните:

1. Никога не вярвай в прогноза за времето по медиите, а следи маршрутите по кое време на годината как се правят и с каква екипировка.

2. Мислех, че липсата на котки е причина за инцидента. Като осмисля повече нещата, по пътеката, когато тръгнахме, нямаше нито толкова сняг, нито толкова лед. Имаше един единствен проблемен участък и на него се случи инцидентът. Преценката ми за невзимането на котки според мен не беше чак толкова погрешна, може и да бъркам. Липсата на пикел и на двама ни според мен бе основна грешка. Пикелът щеше да спре падането надолу на Рени.

3. Смятам, че допуснах няколко основни грешки при бивакуването на открито, при което изгубих в снега ценен инвентар и телесната си температура.

4. Никога не подценявай ПСС, това е може би на първо място. Това са изключителни хора с невероятната дарба да даряват живот, без каквото и да е било парично обезщетение.

Страхотни хора!

Искам специално да благодаря на трите момчета от Благоевград, които ни намериха, на г-н Младенов, който инициира акцията от тази страна на склона, и който се отнесе много професионално с GPS данните, които оставих на ПСС, и на всички доброволци към ПСС - над 30 човека, които излязоха в зверски студ да ни търсят, изоставяйки работа и семейство, топъл дом и уют, излагайки се на смъртна опасност, всичко това само за благотворителна операция.

Голям поклон пред тях и пред усилията им! Нямам думи, с които мога да опиша колко много съм им благодарен.

ГЕОРГИ ПЕТЛЕШКОВ

  • Тръгнем ли твърдо към еврото, ползите са много

    Тръгнем ли твърдо към еврото, ползите са много

    България е на финала за влизане в чакалнята на еврото.  Има много причини за гордост с това постижение, защото то би ни донесло само ползи. Икономиката ще стане по-конкурентна, което води до по-високи доходи и стандарт на живот. Ще последва вдигане на рейтинга, което ще доведе ще повече инвестиции. Има и чисто финансови ползи - достъп до