Ако жена ти се качи на главата, бягай бързо

https://www.24chasa.bg/Article/310767 www.24chasa.bg
СНИМКА: АНДРЕЙ БЕЛОКОНСКИ

С Асен Агов и сина му Йордан разговаря Калина Влайкова

- Защо толкова време криехте Йордан, г-н Агов?

Асен: Не съм го крил. Той прекара дълго време в чужбина, където учеше. Връщаше се само за ваканциите. Щеше да е жестоко да го натоварвам с публични изяви за това кратко време в България.

АСЕН АГОВ
АСЕН АГОВ

- След като тепърва ще се опознаваме, кажете какво според вас трябва да знаем за Йордан?

Сватбата на Асен и съпругата му Румяна на 24 май 1985 г. в Пловдив.
Сватбата на Асен и съпругата му Румяна на 24 май 1985 г. в Пловдив.

А.: Аз ще си похваля момчето. Впрочем ние сега за първи път от дълги години имаме възможност да прекараме по-дълго време заедно. И аз непрекъснато откривам колко е образован. Повече от мен. Което е...

Рожден ден на татко Асен с цялото семейство
СНИМКИ: ЛИЧЕН АРХИВ
Рожден ден на татко Асен с цялото семейство СНИМКИ: ЛИЧЕН АРХИВ

- Стряскащо?

Първият учебен ден на Йоко в Англия.
Първият учебен ден на Йоко в Англия.

А.: Не, напротив. Похвално е децата да надминават родителите си.

С българска народна носия се явил Йоко на завършването си в средното училище. На снимката той е с най-добрите си приятели оттам Филип Дабълдей (вляво) и Джеймс Белгрейв.
С българска народна носия се явил Йоко на завършването си в средното училище. На снимката той е с най-добрите си приятели оттам Филип Дабълдей (вляво) и Джеймс Белгрейв.

Йордан: Търпелив човек съм. Много малко неща ме дразнят. Отворен съм за всякакви хора, музика, филми. Нямам предразсъдъци.

Йордан Агов по време на стаж в Парламентарната асамблея на НАТО в Брюксел заедно с шефката на “Личен състав” към организацията Ева Антунано.
Йордан Агов по време на стаж в Парламентарната асамблея на НАТО в Брюксел заедно с шефката на “Личен състав” към организацията Ева Антунано.

- На колко години си?

Й.: На 22.

- Как се обръщате един към друг?

Й.: Аз му викам “тате”.

А.: А аз на него - Йоко. Имаме и една закачка двамата. Вместо да си удряме петарка, сключваме пръсти при добре свършена работа.

- Откъде тръгна името Йоко?

А.: Измисли го сестра му. Тя беше само година и 5 месеца по-голяма от него. Не можеше да каже Йордан и го замести с Йоко. Оттогава всички така му викаме.

- Коя е най-забавната случка от детските години на Йоко?

А: Спомени много. Той учеше в училище "Виктор Юго" към френския културен институт. Проявяваше особена самостоятелност. Например един ден учителят по математика ми се оплака, че Йоко разваля дисциплината в класа, защото решава задачите по собствен начин. Силно се впечатлих. Попитах го дали всъщност не е похвално човек да търси собствен път към решаване на проблема. Но според него трябвало първо като всички останали, а след това по друг начин. Спорна теза! Слава богу, той не се отказа да търси собствени решения. Тази случка е показателна за неговия характер. Човек трябва да бъде самостоятелен и понякога вироглав.

Й.: Стотици са ми спомените, но мога да ги обобщя - винаги тате е възприемал мен и сестра ми като възрастни хора. Дори когато бяхме съвсем невръстни. Отнасял се е към нас с голямо уважение и ни е давал свобода. Вероятно и заради това сме се научили сами да си вземаме решенията.

- А какво беше първото голямо наказание?

А.: Не сме се наказвали много. Аз съм израснал в много консервативно семейство. Назиданието и наказанието бяха смятани за основна възпитателна мярка. Затова избягвах да прилагам такива методи. Смятам, че един разговор е много по-ценен от наказание без обяснения.

Й.: Наистина повече обясняваше, отколкото да наказва. А и мен от 13-годишна възраст нататък други ме наказваха. Понеже в Англия училището ми беше и пансион. Там имаше строги правила и те наказват за най-малкото. Наказанията бяха тежки - например да си прекараш целия уикенд в преписване на училищните правила.

- Колко пъти ги преписа общо?

Й.: Оказаха се към 200 часа в края на 5-те години.

- Остава да изясним и провиненията.

Й.: Да видим... Че не съм си лягал, когато трябва. Че съм излизал, когато не е трябвало. Че не съм си носил униформата, когато е трябвало. Че съм пропускал задължителните сутрешни събрания. Че са ме хващали да пуша... веднъж. Че не съм си писал домашните. Нали баща ми спомена, че обичам да си правя нещата по мой начин и по мое време. Там беше задължително домашните да се пишат от 7,30 до 9,15. А аз понякога не исках точно тогава.

А.: Много е строга тази система. На моменти с майка му имахме много съмнения дали не сме направили грешка, изпращайки го от малък в чужда и толкова строга среда. Дори дрехите им бяха необичайни. Имало е моменти, когато съм си казвал: “Не, ще ги върна тия деца. Това не е човешко.” Но по-късно те ми казаха, че биха изпратили своите деца в същото училище. Там се научаваш на живот.

- Сигурно сега "дисциплината" в българските училища те шокира?

А.: Той беше тук във френско училище, а там нещата са горе-долу същите. Не толкова строго, но достатъчно.

Й.: И все пак никога не се беше случвало да ме задържат за ненаписано домашно или нещо подобно. Не е имало униформи, можеше да си имаш гадже. В английското училище беше забранено. Там трябва да не си по-близо от 6 инча до момиче. Не че някой ги мери, но е ясно, че не трябва да припарваш.

- Асен Агов винаги е бил сред публичните личности, по които жените въздишат - и като тв журналист, и като политик. При Йоко така ли е?

Й.: Да започнем от училището. Там нещата бяха трудни не само заради правилата. А и защото там 98% от хората са англичани. Английските момичета за съжаление не се славят с красота. Това бе едно от най-големите ми разочарования. Дори веднъж излизах с едно момиче, което уж беше най-красивото, английската роза и така нататък. Но ако дойде тук, няма никой да й обърне внимание.

В университета вече беше съвсем различно. Там имахме страхотна компания, гаджета и всичко. А мен колко са ме харесвали, нямам никаква представа. Никога не слушам какво се шушука.

А.: Нашето семейство сякаш е оперирано от клюкарство. Жена ми не знае никакви клюки, затова не може да си общува с другите. Аз също не обръщам внимание. Смятам клюките за празновата дейност. За себе си съм слушал ужасяващи неща и винаги съм се смял.

- Дайте по някой пример.

Й.: Не съм син на майка ми.

А.: Да. Обикновено бащата е под съмнение, но в този случай жълтите вестници проявиха оригиналност.

Й.: Семейството ни също така има безброй хотели. Сестра ми е била женена за еди кой си известен човек...

А.: Бяха публикували на първа страница в един вестник снимка на разкошна вила в Горна баня. Отдолу пишеше: "Това е вилата на Агов. След това се установи, че нямам нищо общо с тази сграда. После обаче се написа, че всъщност вилата била на мъжа на дъщеря ми. А тя по това време беше на 14 г. Всякакви истории сме слушали за себе си. Понякога се е отразявало. Например това за майката на децата ги травмира. Трябваше да положим усилия, за да ги убедим, че няма нищо вярно и ние сме истинските им родители.

Й.: Не сме били чак толкова травмирани. Може би от родителска гледна точка е изглеждало така. Ние със сестра ми на тази възраст се дърлехме много. Постоянно се обиждахме. И една от най-големите гадости, която можехме да измислим, беше вестникарската глупост: “Ето, ти не си от това семейство.”.

- Завиждаха ли ти за популярния и влиятелен баща?

Й.: Пак казвам, не съм обръщал внимание на клюки. Ако някой от съучениците ми е завиждал, не съм го разбрал. А и тези, които са ми останали приятели, със сигурност не са. Пък и нямам спомен някой да е завиждал на баща ми.

А.: Завистта е човешко качество. Страдал съм от такива хора. Но пък си казвам, че е естествено. Да си популярен, е доста съмнителна привилегия. Известността ражда много лишения. Загубваш личния си живот, да общуваш непосредствено с хората. На всеки завистник бих пожелал да стане популярен, за да разбере каква тегоба е това.

Й.: Случвало се е при запознанство с някой, като чуе фамилното ми име, да ме мисли за някакъв богаташки син. Винаги съм се отнасял с хумор и тази илюзия почти мигновено се е разбивала. Даже бях планирал с един приятел да обиколим страната през всички хотели, които са "на баща ми". И ако някой наистина потвърди, да влезем с камера, да се представя и да поискам безплатно всички стаи за купон. Ще го направя със сигурност и ще ми бъде приятно. Може да изпратим материала на “Господари на ефира”. Така поне ще сложа край на това опетняване.

- То в резултат от участието на баща ти в политиката ли е?

Й.: Не. Последица е от лошия контрол върху медиите, които безнаказано могат да пишат всичко. Приемам нуждата от прозрачност от публичните личности, но информацията трябва да отговаря на истината.

- Би ли избрал кариерата на баща си?

Й.: О, да. Специалността ми е международни отношения и история. От малък се колебаех между няколко възможности - да стана режисьор или продуцент, военен или политик. И накрая избрах политика. Вълнува ме и мога да бъда най-полезен. И, да, искам да продължа по стъпките на баща си. Дано да извървя по-дълъг път и той да се гордее с мен.

- Политик в България?

Й.: В България или за България. Може да е на международно ниво, да е свързано с ЕС или друга организация.

- Баща ти одобрява ли този избор?

А.: Не. Но се надявам неговото поколение да внесе повече разум в политиката ни. Ние всички влязохме в нея отникъде и се учехме в крачка. А те са много изучени сега, видели са много.

- Преди време обмисляхте оттегляне от парламента и политиката.

А.: Да.

- Какво ви спря?

А.: Жена ми беше разочарована, че размислих. Тя винаги ме е подкрепяла, но много тежко преживява несполуките. А ние сме претърпели повече загуби, отколкото победи. Реших да остана, защото управлението на последното правителство страхотно ме ядоса. Беше напът да пропилее всичко, направено преди. Сега не съжалявам, защото България изправя снага и върви отново по верния път. Ако мога с нещо да помогна, ще бъда щастлив. Защото - зарекъл съм се - този мандат наистина ще ми е последният.

Й.: Аз пък не го приех толкова тежко. Наистина изглеждаше така, че много дългогодишни постижения ще отидат на кино. Затова разбирам промяната в решението. Май само аз го навивах да продължи.

- Говорите ли си за политика вкъщи?

А.: Да. И напоследък все по-често се допитвам до него. Той ми е все по-полезен с преценката си.

- А аз щях да питам вие за какво съветвате сина си...

А.: Внимавам да не го съветвам. Разказвам за моите несгоди и грешки, които често са били от същата вироглавост като неговата. Но го оставям сам да преценява и решава.

Й.: А всъщност това е истинският съвет. Да предложиш като приятел мнението си, без да буташ човек към едно решение.

- Получавал ли си някой ценен бащински съвет за жените?

Й.: Качи ли ти се на главата, давай ключовете и бягай. Не си хаби нервите.

- Ходите ли заедно по купони? Изобщо как изглеждат моментите ви на близост?

А.: Най-хубаво си бърборим сутрин. Пушим цигари и пием кафе. Страшно се забавляваме. Не обичам много дискотеки и барове - шумно ми е и безинтересно. Предпочитам да отида на театър или концерт. Или на спокойна вечеря с добра храна и вино.

Впрочем Йоко е научил немалко добри рецепти и често ни поднася някоя кулинарна изненада. Готви много вкусно.

- Кога почувства, че си готов да живееш самостоятелно?

Й.: Стана от само себе си. На 13 години, когато отидох в Англия. По правилата беше разрешено родителите да ни пращат по 40 лири за цял месец. Тоест 120 лева. Тогава с един мой приятел (единствения ми добър приятел англичанин) отидохме до “Сейнсбърис”, за да си купим храна. Тогава го усетих. Дори казах на Джордж: “Не е ли много готино сами да се оправяме, няма родители, няма нищо.”

Дори после купувах кока-кола на едро и я продавах на другите съученици. Да, и такива неща съм правил.

- Споменахте цигарите. Имате ли си други общи пороци?

А.: Аз не смятам, че цигарите са кой знае какъв порок. Да, знаем, пушенето убива и вреди на здравето. Но винаги е удоволствие да запали човек една цигара с кафето или след хубава вечеря. Доставяме си удоволствие по този начин. Какво друго? И двамата харесваме джаз, рок, класическа музика, театър. Имаме общи вкусове за много неща.

- А извън вироглавието като черти на характера?

А.: Малко сме мързеливи.

Й.: Да... Аз никога не мога да се захвана с нещо, освен ако няма някаква съществена кауза и полза. Трябва от самото начало да виждам крайния позитивен резултат. Иначе не се хващам.

Обичам много военните науки, учих ги заедно с международните отношения. Щях да падна, когато в една лекция ни попитаха какъв трябва да е най-добрият генерал - интелигентен и работлив, мързелив и интелигентен или още няколко възможности. Аз веднага реших, че трябва да е мързелив. Оказах се прав. Защото, когато водиш една война - без значение каква, трябва да си търпелив и да търсиш крайния резултат. Значи да си мързелив.

- Да продължим тогава във военната терминология - кой командва парада във вашето семейство?

Й.: Ние сме като американската военна система. Има един главен военачалник. Под него колкото си по-висш, толкова повече независимост имаш. Което значи, че няма никаква диктатура. Всеки има свободата си, само най-важните въпроси се решават от главата.

А.: Не съм се замислял никога кой командва вкъщи. Това може да означава 2 неща - или съм толкова дебелокож да не разбера, че съм аз, или просто се вслушвам в другите. Много разговаряме и заедно вземаме решенията. Никой не се натрапва на другия.

- Йоко, какво ще пише на личната ти карта - BG или UK?

Й.: BG ще пише.