Проф. НИКОЛАЙ АРЕТОВ Встарото време българските деца учеха "Маминото детенце". Днес може да се умиляваме от подобни спомени, но по-паметливите ще възпроизведат и скучните клишета, които трябваше да се повтарят, за да се получи желаната бележка. Верни ли са тези клишета? Ами проверете. Убеден съм, че в тях има нещо вярно, но то далеч не изчерпва смисъла на повестта, а и прогонва удоволствието от четенето й.
За какво всъщност става дума в нея? Някакви хора се излежават, пият гюлова ракия, мамят бедните, разглезват единственото си чедо. В резултат то се пропива, тръгва по жени, обира родителите си и се запилява по чужбина.
Познато, нали? Наистина тогава упойващите вещества са по-безобидни, греховете - като че ли по-скромни, а и чужбината е някак по-близко - отвъд Дунава. "Поп Кън разказва, че той е отишел във Влашко и че се заселил в Гюргево, дето го храни една циганка, която пере хорските ризи и която продава по улиците варен кукуруз."
Любен Каравелов е написал тази история през 1875 г. Левски вече го няма, а младите (воглаве с Христо Ботев) обвиняват автора, пред когото доскоро са се прекланяли и от когото са се учили, във всички възможни грехове. Включително и че служи на чужди (сръбски) интереси. "Маминото детенце" е част от отговора.
В днешно време други ще открият документи, според които Каравелов ще да е бил свързан с руското правителство. Противно на старата учебникарска теза, че е бил преследван от това правителство за подривна дейност. Много често нещата не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед.
Ако за някойго"Маминото детенце" е повест, която се учи в училище и след това трябва да се забрави, то "Българи от старо време" е несъмнено сред най-популярните нашенски четива. Веднага след "Бай Ганьо" и редом с "Чичовци". Повестта е публикувана за първи път през 1867 г., авторът й още не е водач на младите, които осъмват във влашките механи. По това време той е в Москва. Публикува я на руски, за да покаже на тамошната публика "Страници из книгата за страданията на българския народ", както по-късно нарича сборника, в който включва повестта. Добре, че мужиците не са били особено грамотни, иначе сигурно биха предпочели тези страдания пред своята свобода. Защото в Каравеловите картини на страданието се лее вино, пече се джигер, крадат се моми, водят се дълбокомислени и сладостни разговори, животът тече бавно и всъщност приятно.
Събитията се разиграват в родната Копривщица. Много от героите имат реални прототипи - в хаджи Генчо се откриват някои от чертите на хаджи Геро Мушек, бащата на Найден Геров, а у дядо Либен - черти от дядото на автора, на чието име той е кръстен. И двамата колоритни герои носят белезите на старото. Но те са много различни, в известен смисъл противоположни - единият е пресметлив скъперник, другият обича юнашкото и красивото и щедро го споделя с приятеля си. Единият е почитател на ингилизите, другият - на московците... Постоянните им спорове са сред най-забавните страници, писани на български. Смеем се и не се сещаме за какво спорим днес на три ракии Хаджи Генчо е карикатура на старото поколение учители. Неговите претенции да се представи за учен човек, "какъвто ти не можеш намери и в Ингелизко" са смешни. Но малко неочаквано в определени моменти не по-малко консервативното му обкръжение го обвинява в нарушаване на установената норма, едва ли не в някаква "модерност", която днес изглежда комична и трудноразбираема. Вижте обвиненията, не искам да ги цитирам, те нарушават днешните представи за допустимост и политическа коректност.
Комичното желание на дядо Либен да се представи като юнак и буйна глава неусетно печелят симпатиите на читателите. Още повече че той, ценител на всичко хубаво, застава на страната на младите и подкрепя тяхната любов. Именно младите, които са носители на новото, носят надеждите и на автора. Читателите обаче запомнят старите.
И днес мнозина биха искали да са в този свят. Самият автор сякаш е раздвоен. Той критикува старото време, но и носталгично си спомня за него в студените северни нощи. Нерядко от подобни противоречия се раждат големите творби. Така е станало и тук, затова и днес "Българи от старо време" се чете с удоволствие. Нещо повече, днес повестта наистина разказва за "старо" време - Каравелов всъщност пише са своето време, предава спомени от годините на детството си. При него определението "старо" е по-скоро оценка, израз на желанието за нещо "ново".
Повестта излиза на български език през 1872 г. във вестник "Свобода", издаван в Букурещ. Вероятно част от прототипите тогава са още живи. Някои от по-младите дори биха могли да се разпознаят. Друг е въпросът дали тогава читателите са били толкова много. Днес мнозина се оплакват, че хората не (ги) четат, но тогава грамотните са били около 5%. Един господ знае колко от тях са челяли редовно, а какво са чели, е още по-неясно. Ясно е обаче, че днешните представи за популярността на букурещките бунтарски издания са преувеличени.
Във всеки случай Каравелов е искал повестта му да достигне и до сънародниците и на два пъти я публикува на български език.
Нещо, което при него не е задължително - стиховете му така и не излизат като книга, едни от най-интересните му повествования са публикувани на сръбски, като авторът, който разполага с печатница, не ги издава на родния си език. Любопитният казус предполага някакво обяснение и някои изследователи предлагат своето - авторът си давал сметка, че проблематиката им не била актуална за българите. Ако е позволено въпросната проблематика да бъде сведена до един израз, то това е положението на жената. Чак толкова различно ли е то в Сърбия и в българските земи? Или пък тук още не му е дошло времето да се говори за това? Каравелов има право да прави сравнения - неговата жена Наталия е сръбкиня, неособено образована. И когато идва време за обвиненията, един от аргументите се оказва именно чужденката.
Приживе и след смъртта му Каравелов е обект и на други обвинения.
Ботев му посвещава една критическа бележка, на която по-късно издателите на съчиненията му слагат заглавието "Литературната кражба е по-опасна от обикновената". Обвинението е, че стихотворението на Каравелов "Новата песен" стои много близо до руския превод на стихотворение от Хайне.
При прозата до подобни обвинения не се стига. По-късно изследователите обаче разкриват сходствата на "Българи от старо време" с "Повест за това как Иван Иванович се скара с Иван Никифорович" на Гогол. И може би най-интересното е това, че една от първите български белетристични творби е едновременно пряко свързана с реални хора и места и същевременно следва познати чужди образци, че безмилостно критикува нещо "старо", което всъщност е почти съвременно, а предизвиква умиление пред родното. И че един писател, който си поставя съвсем актуални политически задачи, успява да бъде близък на читателите 140 години по-късно. Че читателите, които са се променили толкова много през този век и половина, всъщност се разпознават в тези мили родни картинки от старо време.
Двете повести излизат в общ том утре в "Златна колекция ХIХ век" на "24 часа".
-----------------
Николай Аретов е ст. н. с. ІI ст. в Института за литература при БАН. Автор на книгите "Убийство по български. Щрихи от ненаписаната история на българската литература за престъпления", "Българското възраждане и Европа", "Българската литература от епохата на националното възраждане" и др.