Теодора Димова, дъщерята на автора на "Тютюн", до 27-годишна възраст къса и захвърля всичко, което напише

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/3265693 www.24chasa.bg
Писателката Теодора Димова е сред най-успешните днес романисти и драматурзи не само у нас.

Коя е тя?

Теодора Димова е автор на пиесите "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина.
През последните години излязоха романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и др.
През 2006 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература във Виена. Има единайсет издания у нас и е публикувана на девет езика. Книгата е избрана сред 500 произведения от страните в региона.
"Адриана" е преведена във Франция, предстои излизането в Чехия. Режисьорът Петър Попзлатев засне филма "Аз съм ти" по "двойния роман" на баща и дъщеря Димови, който бе възприет с голям интерес от критиката и зрителите не само у нас, но и във Франция.
През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели националната награда за литература "Хр. Г. Данов".
Димова е специализирала драматургия в Лондон.

 Tеодора Димова отдавна не е сънувала баща си. Но когато това се случва преди години, сънят е следният: "Влизам в кабинета му и казвам: виж ме татко, аз пораснах. Той само се усмихна по неговия си странен начин." Повече не се появил в сънищата й...
Тя наистина е пораснала. Поела своя път в литературата и драматургията, излязла от бащината сянка, хвърлена от Димитър Димов - самия автор на "Тютюн", "Осъдени души", "Поручик Бенц" (последната книга е любимата на Теодора - намира я за модерна и необичайна - б.а.). Всъщност именно книгите на баща позволяват да го опознае, да се докосне до неговия дух и аристократизъм. Тя е едва на 5 години, когато той умира на 56 г. Днес
възприема загубата
му като личния си
апокалипсис

Авторката с двете си деца - Мина и Лило, на представянето на неин роман в Созопол
Авторката с двете си деца - Мина и Лило, на представянето на неин роман в Созопол

Остават разказите на майка Лиляна (тя е от прочутия сливенски род Кантарджиеви, 22 години по-млада от съпруга си, учителка по пиано в Хореографското училище), романите, разказите, пиесите и много малко вещи. Теодора си е запазила една везна, която тегли с точност до 1 милиграм - физиката, химията и фитографията са били сред хобитата на ветеринаря и писател проф. Димитър Димов. Всичко друго семейството дарява за неговата къща музей.

Малката Теодора с майка си и баща си - тя почти не помни Димитър Димов, защото е едва на 5 г. , когато той умира. Но в замяна е убедена, че майка й е вълшебница.
СНИМКА: ЛИЧЕН АРХИВ
Малката Теодора с майка си и баща си - тя почти не помни Димитър Димов, защото е едва на 5 г. , когато той умира. Но в замяна е убедена, че майка й е вълшебница. СНИМКА: ЛИЧЕН АРХИВ

Теодора има доста по-голяма от нея сестра от първия брак на баща с преводачката Нели Доспевска - известната журналистка и специалист по Латинска Америка Сибила Димова. Всъщност момиченцето почти не живее в семейния апартамент. Той се оказва твърде тесен и за бебе - тя е гледана предимно в дома на баба си. После отрасва с майка си, която нарича вълшебница - умеела да превръща лошите неща в добри, да вижда само чаровното и красивото и да му се възхищава.

Бъдещата писателка, родена през 1960 г., завършва софийската английска гимназия в т.нар. "космически випуск", защото тогава, през 1979 г., нашият космонавт Георги Иванов излетя над Земята. Гимназистката Теди е слаба, с къса коса и с изразителните зелени очи на баща си. Такава си я спомнят нейните съученички. Учи здраво, а 5-те години в гимназията създават закалка и трайни навици, които и до днес я ръководят в живота. От малка си е мълчалива - баща бил същият. С приятели си позволявали да пътуват на автостоп към Пловдив, Банско, Благоевград без никакъв страх.

Сега повечето съученици живеят в САЩ, в Канада, изпитвайки, както тя сама казва, "умерена доза носталгия". Не обвинява хората, които са заминали, макар да има чувството, че след тях е останало едно обезглавено поколение. Самата тя е от хората, които не биха могли да живеят в друга държава, но е имало моменти, когато е чувствала неистово желание да се махне.
Естествено, следва специалността "Английска филология" в Софийския университет. После са години на преводи и журналистика, работа в БНР, семейство, деца... (Писателката има дъщеря Мина, вече почти на 30 г. и син Лило - на 25 г., съпругът Петър е компютърен специалист - бел.а.). И на яростно късане и унищожаване на всеки ред проза, излязъл под перото . Така се случва до 27-годишната възраст. Тогава разбира, че
подлага на изпитание
съдбата си, че
изкривява
бъдещето си,
опитвайки се да излезе от сянката на баща си. "Мъчителен процес. Не съм срещала по-недоброжелателен човек към това, което пиша, от самата себе си. Никой вече не би могъл да ме срине така, както самата аз съм се сривала, когато мярката за литература е баща ми. Но по някакъв начин открих собствения си път. И той е различен от пътя на баща ми. Точно това откритие ми даде увереност и относително самочувствие", признава Теодора. Убедена е, че днес да я нарекат "дъщерята на Димитър Димов", е само комплимент, а не намек.

Той не би се
срамувал от това,
което тя пише
Знае го със сигурност! Това е предостатъчно. Едно от малкото неща, останали като спомен в детската главичка, е неговият съвет: "Следвай само собствения си път".
Но щом тръгва към оригиналната идея да довърши неговия "Роман без заглавие" (нарича продължението от свое име "Адриана"), тя обяснява нещата така: "Само това е - неописуемата и изтръгната от детството ми радост да се докосвам до баща ми, да общувам с него. Само това - чувството на любов, обяснението в любов към баща ми."
Когато се убеждава, че не мож, е без да пише, Теодора си дава сметка, че заниманието с изкуство е от недостиг в човешката душа. Когато човек е цялостен, той няма нужда от изкуство. Щастието не води до нищо.

За наранената любов
са изписани томове,
а колко за щастливата? Когато пише, влиза в особен режим. Затваря се в себе си. Не може да чете, да гледа филми, да се среща с хора. Води се от ритъма и музиката, които са в главата . Следват образите и цветовете. Текстът я ръфа, яде и тормози. Признава, че за нея писането е като белия бастун за слепеца, а литературата е единствената възможност да си обясни света. Приела е като свое твърдението на Бердяев, че апокалипсисът не е отвлечено събитие. Той се случва на всеки от нас. Всеки трябва да мине през него, за да се пречисти и да намери самия себе си. Нейният се случва в детството ...

"За мен писането е като някакво любвеобилно сетиво, което ми позволява да преминавам през този живот, без да се разпадна. Не познавам талантлив уравновесен писател. Във всеки има някаква лудост, депресии, пропадания, екстази. Самият акт на писане е акт на освобождаване от тези демони. В този смисъл най-доброто, което може да се случи на един писател, е той да престане да пише. Да се освободи от тези демони. Всъщност не зная дали е най-доброто, или най-лошото...", споделя писателката. Смята, че писането не е безобидно - то е много опасно занимание. И не съветва децата си да се заемат с това. Старае се да пише поне по 5-6 часа на ден. Много е дисциплинирана в това отношение. Твърдо е убедена, че писателят трябва да подхожда към работата си така, както хирурзите отиват на операция.

След последния току-що излязъл роман "Влакът за Емаус" (в него описва евангелски епизод. Този път нейни герои са двама от учениците на Исус, на които той се появява във възкръсналото си тяло. Това е повод по изключително увлекателен начин Димова да разкаже за вярата, за надеждата, за трудното пътуване към истината - Емаус е малко градче, близо до Ерусалим, а влакът е метафора - б.а.) все по-често питат Теодора Димова за вярата в Бога. Тя казва, че при нея вярата, която, убедена е, е у всеки от нас, се отключва след една катастрофа. При всеки е различно, но този миг идва - рано или късно...

"Романите и пиесите
ми не са забавни
или усмихнати
Но се чувствам длъжна да говоря истината такава, каквато я виждам. Мисля, че това е единственото честно отношение към читателите ми. За мен литературата и театърътса място за изповед и състрадание", прави равносметка Димова.
Трудно си избира дрехи и обувки - не обича да ходи по магазините у нас , защото всичко е доста скъпо и некачествено. Обича да е сред приятели на чаша бяло вино. Да готви - прави прекрасни вкусни пици. Планината е нейното спасение. Твърди, че няма скрити страни, цитирайки любимия си стих от Одисеас Елитис: "Нямам тайни - кожата ми е прозрачна".

Иска се да бъде на мястото на младата и щастлива жена от картина на Шагал, която спи и лети в небето над един град, над черквата и камбанарията. Всичко е в тъмносиньо и е радостно, нито е нощ, нито ден, а до лицето има букет цветя. Той също лети. Вероятно това е нещото, което сънува. И може дори да го докосне и помирише...