Когато през 1849 г. Чарлс Дикенс започва да публикува в месечни подлистници романа си "Дейвид Копърфийлд", Уйлям Такъри, също така прочут английски писател и негов съперник, възкликва: "Очарователно произведение. Браво, Дикенс!"
Думите на Такъри не са просто жест на учтивост. С верния си усет към гения на колегата си по перо и с високите си изисквания към естетиката на романа Такъри напипва онова качество, което прави от "Дейвид Копърфийлд" най-популярната творба на Дикенс - завладяващата сила на емоционалното му въздействие.
Времето доказва правотата му. Вече близо столетие и половина.
"Дейвид Копърфийлд"е любимо четиво за поколения читатели. Макар и не така остро социален и без сложно заплетената интрига на повечето от останалите романи на Дикенс, той олицетворява умението на автора да държи интереса на читателя и да даде полет на въображението му чрез изумително майсторство на словото, което без усилие преминава границите между лиричното и комичното, между добре овладения патос и гротеската.
След "Домби и син", който отбелязва повратна точка в творчеството му с органичността на сюжета си и зрялото изкуство на художествения изказ, "Дейвид Копърфийлд" идва като ново потвърждение на артистичното израстване на писателя. Усещането за единност и цялостност се дължи преди всичко на избора му да пресъздаде историята на героя си във формата на автобиографичен разказ, който проследява живота му от раждането до момента, когато е достигнал жизнена и творческа зрялост. Произведението всъщност представлява типичния за деветнайсети век "роман на възпитанието". Но в "Дейвид Копърфийлд" детството е само първият период от един дълъг път на формирането на героя като личност чрез преодоляването на множество житейски препятствия. Дикенс влага в творбата си всички моменти, които са ключови за романа на възпитанието. Всеки от тях е пречупен през индивидуалната съдба на Дейвид и не се явява в чист вид. Така например, макар и различни, и двете жени в живота му - Агнес и Дора - са поставени в положителната зона на моралния спектър. Слабостите на съпругата му като домакиня и спътница в трудния му социален и творчески път са до голяма степен компенсирани от безкрайната й любов към него и трезвата й самопреценка.
Провинцията и големият град не са взаимно противопоставени. В уединената къща, нелепо наречена "Гарвановото свърталище", преминава в идилично щастие ранното детство на героя. В малкото градче Дувър по-късно той намира физическо и емоционално спасение в дома на леля си Бетси Тротууд. В старинен Кентърбъри среща и Агнес, чието ангелско присъствие осмисля живота му и го изпълва с неизтощима вяра и надежда.
Но "Дейвид Копърфийлд" не е само измислената автобиография на един измислен герой. Под перото на Дикенс изникват събития, които доскоро той грижливо е пазил в тайна. Най-тъмната и дълбоко заключена в спомените му страница датира от времето, когато е само на единайсет години. Баща му Джон Дикенс е разорен и попада в затвор за длъжници. Той спира Чарлс от училище и го изпраща да работи във фабрика. Още по-голям удар върху чувствителната му психика нанася майка му. Дори когато финансовото положение на семейството се подобрява, тя настоява синът й да остане да лепи етикети във фабриката.
Още една душевна рана не заздравява у Дикенс независимоот изминалите години. Осемнайсетгодишен, той среща Мария Бийднел, дъщеря на богат банкер, и безумно се влюбва в нея. По-късно осъзнава, че за леконравната девойка връзката е била просто флирт. Болката обаче оставя неизличима следа в паметта му. Мария Бийднел заедно с Кейт, съпругата на писателя, се превръща в героинята Дора, за която Дейвид се жени твърде млад.
Тези две събития от миналото и непреодоляното душевно страдание стават централни и за спомените на Дейвид Копърфийлд. Също като автора си той трябва да напусне дома си, от който завинаги си е отишла майка му, и да започне работа във фабрика. Също като автора си вече порасналият и възвърнат към нормалния живот Дейвид среща красивата, но леконравна Дора и се влюбва сляпо. Но големият писател не просто преразказва собствения си живот. Той излиза извън рамките на прототипите, вплита изживените от него моменти в историята на героя си и ги подчинява на основната тема на романа си. Това е темата за отговорността, за "дисциплинираното сърце", което се подчинява на разума.
В "Дейвид Копърфийлд" Дикенс разглежда отговорността не като проблем на обществените структури, а в личен план и най-вече в контекста на семейните взаимоотношения. В хода на историята на героя си Дикенс представя богата поредица от семейства, всяко от които по различен начин илюстрира темата. От една страна, това са Микобърови с прословутата им "еластичност", с която се приспособяват към момента и нехаят за утрешния ден. Приятелят на Дейвид Стиърфорт прелъстява "малката" Емили, без да се интересува какво ще стане с нея в бъдеще, а майка му упорито защитава сина си и също така подминава с безразличие съдбата на младата жена. Съпругата на Дейвид е ярък пример на романтичен, но неразумен поглед към действителността. Тя отхвърля от себе си отговорността на семейните грижи и я заменя с детински игри и песни. От друга страна, най-отговорни родители се оказват героите, които или нямат семейство, или са го загубили. Такъв е мистър Пеготи, прибрал в приказния си дом, пригоден от една обърната лодка, осиротелите си племенници и вдовицата на най-близкия си приятел. Най-вече разум и отговорност се сливат при лелята на Дейвид - ексцентричната, но всеотдайна Бетси Тротууд, която осиновява племенника си и му осигурява образование и бъдеще.
За Дикенс отговорността към хората, които обичаме, е най-висша морална ценност и пътят към нея преминава през трудната борба между разума и чувствата. Достигнал професионален успех и слава, изградил второ, щастливо семейство, Дейвид с тъга и болка си спомня мъката, която е причинил на себе си и на първата си съпруга Дора. Това той е сторил, когато се е поддал на романтични мечти, на първите трепети на „недисциплинираното си сърце". И когато разбира, че гаранция за семейно щастие е единомислието между партньорите, а не само любовта, за него и Дора вече е твърде късно.
Но „Дейвид Копърфийлд" не е песимистичен роман. В него Дикенс дарява почти всички от героите си с втори шанс да поправят грешките си и да започнат отначало. Това важи не само за Дейвид, а дори и за злодеи като Крийкъл, садистичния директор на училището от детството му, както и за Юрая Хийп, лицемерния измамник, който почти успява да си присвои цялото състояние на бащата на Агнес и на мис Бетси. Попаднали най-сетне под ударите на закона, двамата стават "образцови затворници" в "образцовия затвор", където справедливо ги изпраща съдът.
Отново започва живота си в Австралия и мистър Микобър, чийто прототип е бащата на Дикенс. Той чудодейно се преобразява в съвестен родител и гражданин и дори става мирови съдия. За много критици трансформацията му е насилие над логиката на персонажа, но всъщност чрез нея Дикенс "награждава" един от най-ярките си комични герои.
Най-силният момент може би в целия роман е описанието на бурята, в която загива Стиърфорт. Не случайно именно този пасаж неизменно присъства в репертоара на Дикенс при публичните му четения на откъси от романите му. Лев Толстой, който се прекланя пред таланта на Дикенс, пише: "Ако пресеете цялата световна литературна проза, ще остане Дикенс; ако пресеете Дикенс, ще остане "Дейвид Копърфийлд", ако пресеете "Дейвид Копърфийлд", ще остане описанието на морската буря."
Дикенс нарича "Дейвид Копърфийлд" своето "любимо дете". Това е романът, от чиито страници блика цялата му сложна душевност, а енергията му завладява читателя и го държи в плен до самия край. В него личното откровение без усилие се превръща в поетичност, а автобиографичните моменти се преплитат с художествената измислица, зада изтъкат картината на живота с безкрайната му пъстрота, с емоционалното богатство, което той ни предлага.
Д-р ЗЕЛМА КАТАЛАН, главен асистент по английска литература в Катедра по англицистика и американистика на СУ "Св. Климент Охридски".