Нападнатият полицай и ефектът на счупения прозорец

https://www.24chasa.bg/Article/374145 www.24chasa.bg
КОЛАЖ: “24 ЧАСА”

Захари Карабашлиев, който спечели "Аскеер" за драматургия и престижната литературна награда "Хеликон" за 2009 г., написа този текст преди няколко дни. Той звучи много актуално днес, след като в понеделник пиян уби с нож един полицай и рани друг.

Преди няколко години, точно в един такъв февруари бях в България по работа. Заклещен обаче от снегове и студ цяла неделя, направих нещо, което не правя - прекарах вечерта пред телевизора.

Спомням се, че гледах "Всяка неделя". От една страна, имаше репортаж от болница и журналист опитваше да разговаря с лежащ и опакован в бинтове човек, който се оказа сериозно ранен полицай.

От другата страна, в студиото, Кеворк Кеворкян бе поканил тогавашния министър на вътрешните работи, не се сещам името му.

Захари Карабашлиев

Накратко случаят, доколкото съм го запомнил, бе следният - малцинствена група от някакво сухиндолско село изтръгнали пистолета на полицая пред кръчмата и му счупили главата от бой, а неговият колега отстрани бил в дилема дали и как точно да употреби своето оръжие. Това - по време на дежурство.

Полицаи водят задържани към ареста. СНИМКА: БУЛФОТО

Кеворкян задаваше един от друг по-безмилостни въпроси на министъра, а министърът мрънкаше, усукваше и не даваше категоричен отговор на това дали е трябвало полицаят да употреби оръжието си, или не е трябвало.

Тогава, спомням си, докато гледах полицая със счупената глава, си мислех и за теорията на счупения прозорец. Тя е позната на мнозина, но тук ще я спомена набързо.

През 1982 г., двама американци, политологът Джеймс Уилсън и социологът Джордж Келинг, публикуват в списанието "Атлантик Мънтли" статия със заглавие "Счупени прозорци"*, в която между многото примери дават и този: да си представим сграда с няколко счупени прозореца. Ако те не се поправят своевременно, някой ще счупи още няколко прозореца. По-нататък сигурно ще бъдат счупени и останалите, хора ще нахълтат в сградата, ако не е населена, ще се мотаят там, ще палят огньове, ще вандалстват и т.н. Подобен е случаят с боклука по тротоара. Ако не се почисти навреме - събира се още боклук и още, и още.

Статията е написана на достъпен език в популярно списание, адресирана към масовия читател - не е скучен доклад, четен на научен семинар. Тя е посветена на безредието и пряката му връзка с престъпността. В нея се повдигат важни въпроси за ролята на полицията, за недостига на полицейска сила, за правомощията на патрулиращите, за това как е най-добре да се обикалят кварталите - в автомобили или пеш, за доброволните отряди и участието на гражданите в борбата срещу престъпността.

Накратко, авторите лансират тезата, че успешна стратегия за борбата с престъпността е да се поправят проблемите, докато са малки. Да не се оставя безредието да ескалира в престъпност с мащаб, който не е ясно как ще бъде овладян.

Счупените прозорци, изпонадрасканите стени и замърсените тротоари са сигнал, че безредието е добре дошло, че престъпното поведение е допустимо.

Статията се превръща в манифест, а наложената от авторите метафора е повече от печеливша. Няколко години след публикуването й, единият от нейните автори е назначен за консултант към новата управа на един от най-престъпните градове в Америка - Ню Йорк Сити.

Теорията на счупения прозорец е проста. Точно затова и работи. Борбата срещу престъпността започва с акции срещу безредието, с наглед незначителни неща - с графитите по стените, в метрото, с гратисчиите от обществения транспорт, с дребните престъпници, вандалчетата по спирките и малките дилъри на дрога, дори досадните миячи на автомобили по светофарите. Предприемат се драстични мерки срещу най-ниския и най-видим криминален контингент. Започват сериозни арести.

Горе-долу по същото време, отново в Ню Йорк, един амбициозен, умен и агресивен прокурор на име Рудолф Джулиани започва и войната срещу петте клана на мафията. Води я безмилостно. Спечелва я. Когато спечелва и кметското място на изборите, Джулиани прегръща и прилага силово теорията на счупения прозорец. Деветдесетте години са времето, когато Ню Йорк се превръща от столица на престъпността в една от столиците на света, в най-желано място за живеене, в най-безопасния град, по чиито улици аз съм както замръквал, така и осъмвал многократно.

Факт е, че в един неизподраскан град с неизпочупени прозорци и неизпозамърсени с боклуци тротоари ние се чувстваме в по-голяма безопасност, отколкото в прерийно обрасли междублокови пространства, из които вият кучета.

Подчертавам “чувстваме”, защото личната ми статистика говори следното: в мрачната, “мутренска” България на деветдесетте са ми крали колата. Но и в “безопасния”, скъпичък квартал, в който живея в Калифорния, са ми крали колата. В България ми я намериха избушена и изоставена в едни русенски ниви. И тук я намериха по същия начин на един безлюден паркинг в Ел Кахон.

По начина, по който миришеха вътре и двете коли и както изглеждаха - макар на десетки хиляди мили и десетина години една от друга - имах чувството, че едни и същи мърльовци са го направили.Истината е, че са същите. Да, с различни ЕГН-та, раса и националност, но със същите номера. Няма нищо кой знае колко уникално в поведението на дребната престъпност - тя е навсякъде еднакво неприятна. Просто всеобщото усещане за безопасност в някои части на света е по-високо от други.

След Ню Йорк, теорията на счупения прозорец с годините започна да се взема под внимание и в други американски градове, а и в други държави (Холандия например), изучава се и се преподава в университети, говори се за нея. Естествено е, както всяка теория, тя да има своите опоненти - и теорията на относителността ги има. И е ясно, че с теории не можем да блиндираме апартаментите си.

Но мисля сега за пропуснатите шансове. Преди 20 г. счупените прозорци не бяха чак толкова много. Не им обърнахме внимание, не ги поправихме, както това се случи в Чехословакия или Унгария, за да продължим напред, имахме все по-важни неща.

Счупените прозорци се превърнаха в счупени крака, в счупени глави на полицаи, в счупено народно доверие.

Управляващите по това време бяха зети с политиканстване, политиците - с прекоалиране в една от друга по-неуместни комбинации, а ние, останалите - в оцеляване. Как въобще можехме да мислим на едро, като нямахме дребни да си платим закуската?

Не започнахме ремонта на прозорците и преди 10 г. Някои от нас напуснахме страната, други останаха, голяма част претръпнаха. Факт е, че политиците изоставиха народа да се оправя сам с безредието, а то прерастна в престъпност. И голяма част от управляващите от времето на Прехода ще останат в историята не с предателствата си към цветовете на тази или онази идея, а с предателствата си към България.

Вярвам, че толерантността на всеки управляващ спрямо престъпността е държавна измяна. Нямало е, няма и не може да има задача, по-важна за който и да е народен избраник от задачата да е на страната на доброто. Затова обаче се иска ясната и категорична народна воля. Ако такава не е упражнена активно, както чевръсто могат да хващат лошите, така и бързо могат да ги освобождават поради “липса на доказателства”.

Връщам се отново на полицая в болницата и на министъра в телевизионното студио. Не знам за тях, но мен ме беше срам да гледам. Никое ченге няма нужда от министър, който се страхува да застане зад гърба му. Никой данъкоплатец няма нужда от ченге, което се страхува да употреби оръжието си. Престъпността е част от нашата човешка природа, от инстинктите ни за оцеляване, от колективното ни израстване като вид. Справянето с престъпността е процес, а не крайна цел. Престъпността не може да бъде спряна, както не може да бъде спряна и ентропията, ние просто трябва да се справяме с тях.

Трагедията и красотата на това да сме човеци е именно в това - да продължаваме да се справяме с безредието в нас и извън нас, да продължаваме да поправяме прозорци.

http://www.theatlantic.com/doc/198203/broken-windows

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Съдът не трябва да променя закони, а да ги прилага

    На съдебната власт не ѝ е работа да променя законите, работата ѝ е да ги прилага. А законодателната дейност е работа на парламента. Но ето, че Върховният касационен съд на практика заличи гражданската конфискация, предвидена в Закона за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобитото имущество. (Виж 4-а и 5-а стр.
  • Европа мисли до 2021 г. за блокчейн вот

    Има срив в доверието към гласуването на избори по нови технологии ДОКАТО у нас дебатирахме как да гласуваме, по света големият ентусиазъм за електронното гласуване от 2015-а изчезна. Факт е, че в момента в Европа машинно гласуване няма, а дистанционно електронно гласуване има на две места - в Република Естония и в Конфедерация Швейцария за три