Всички се прекланят пред Захари Стоянов.

https://www.24chasa.bg/Article/395259 www.24chasa.bg
Писателят (в средата) през лятото на 1885 г. в компанията на Коста Паница и Димитър Ризов. СНИМКИ: АРХИВ

Проф. НИКОЛАЙ АРЕТОВ* 

Личности като Захари Стоянов (1850-1889) не се раждат всеки ден. Само във време на радикални промени някой може да измине подобен житейски път. Недоучилият овчар от село Медвен става председател на Народното събрание и умира при загадъчни обстоятелства в Париж. Съвсем млад зарязва родния си край и след много лутания пристига в Русе. В този град, в който се чувства духът на Европа, бъдещият писател чиракува в шивашки дюкян, в читалището и в революционния комитет. Участва в Старозагорското и Априлското въстание, но все още се учи от големите - Ангел Кънчев, Никола Обретенов, Георги Бенковски…

След Освобождението бързо израства и става водач на движението за Съединение. По това време вече е познат на всички вестникар и автор на книги, но остава противник на “дълбокоучените” и “дипломираните”.

Един от най-популярните портрети на младия Захари Стоянов и част от ръкописа на
Един от най-популярните портрети на младия Захари Стоянов и част от ръкописа на

Последните години от живота си е във вихъра на политическите борби в София, един от водачите на стамболовистката партия и редактор на вестника й "Свобода". Името подчертава връзката с изданието на Любен Каравелов - литературния кумир на Захари.

Името на летописеца на българските въстания не е забравено. Има много паметници, провеждат се и литературни конкурси в негова памет.
Името на летописеца на българските въстания не е забравено. Има много паметници, провеждат се и литературни конкурси в негова памет.

Ако има български писател, когото всички възхваляват и с когото всички скрито или открито спорят, то това ще да е само Захари Стоянов. Не ми е известно някой да е поставил под въпрос мястото му в българската култура, поне през последните стотина години. Малцина обаче са и тези, които скрито или открито не му възразяват.

Разпалените му полемики с Вазов са известни - двамата не си прощават, като по-острият е Захари. Народният поет е много по-сдържан, но отвръща на ударите. Например в романа "Нова земя" (недооцененото продължение на "Под игото"): "Този исторически овчар имаше страшната мощ на популярния език, който пленява тълпата и се запечатва в паметта толкоз по-дълбоко, колкото е по-зъл или по-смраден... С една дума той убиваше една репутация; с един епитет - една партия... Българският език в неговата история, полемика, памфлет издаде секрета си, доби рядка дотогава сатанинска сила. Захариевата образна и богата - а при това тъй проста - фразеология идеше на грубия вкус на българина, затова стигаше сърцето му…Никой по-гениално не умееше с една фигура да насъсква спящето винаги в душите на тълпата чувство на недоброжелателство към правителството."

Думата е за правителството на Източна Румелия, за времето преди Съединението (1885), така че упреците към вестникарския език далеч не са от вчера.

Вазов и Захари са в различни политически лагери, затова и сблъсъците им са очаквани. Но и Симеон Радев, който е стамболовист, също не спестява укорите. За него Захари и Димитър Петков са "двамата еничари на Регентството". Отново се налагат исторически пояснения. Д. Петков (Свирчо) е бащата на популярния днес земеделец Никола Петков, обесен от комунистите през 1947 г. Събитията са серазиграли с главоломна скорост. След Съединението и Сръбско-българската война княз Батенберг е детрониран, но привържениците му се справят с подклажданите от Русия метежници (1886). Стефан Стамболов, Сава Муткуров и Петко Каравелов, заменен от Георги Живков, са регенти.

Бунтарят Захари вече е сред силните на деня Симеон Радев е роден през 1879 г. и няма лични впечатления от събитията, за които пише. Та в "Строители на съвременна България" четем:

"Захарий беше злобен човек и по злоба само Начович го достигаше… У Захарий тя бе явна, шумна, весело злорадствена, тя се кикотеше."

Обвиненията имат предвид преди всичко вестникарските статии на Захари. Мемоарите му едва ли го представят като "злобен човек", несъмнената сила на езика в тях очевидно не е "сатанинска". Днес ги четем като възторжен разказ за "най-българското време" (тази фраза май взе да се поизтърква). Но и в тях Захари продължава да спори с опонентите си, на първо място с русофилите. Струва ми се, че и в това отношение той се оказва страшно актуален и през 2010 г.

За знаменитите му "Записки..." ще стане дума по-късно, затова нека хвърлим поглед към другите му книги. Особено ценни и увлекателни като приключенски роман са "Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му" (1883) и "Христо Ботйов. Опит за биография" (1888). Те събират много сведения от съвременници и изграждат днешните образи на двамата велики българи.

Няма сериозен изследовател на Ботев или Левски, който да не ги използва, но няма и сериозен изследовател, който да не е подлагал на съмнения отделни сведения и твърдения на Захари. Най-често това са онези "дела на Ботйова, които моралистите и хрисимите търговци са в правото си да осъдят".

По-различна е съдбата на третата биографична книга "Чардафон Велики" (1887), посветена на един от участниците в Съединението (1885). Още с появата си тя предизвиква полемики, ражда се и нарицателното "чардафонщина". Ще рече "демагогско и просташко поведение на облечените във власт". За разлика от останалите важни книги на Захари "Чардафон Велики" трудно намира пътя си до читателите от следващите поколения - второто й издание е едва през 1942, а следващото - след още половин век. Тази книга не влиза и в двете тритомни издания на съчиненията на Захари Стоянов.

Необичайна е съдбата на една друга негова книга - "Четите в България" (1885).

Хаджи Димитър и Стефан Караджа привличат погледите на съвременниците. Ражда се идеята за документиране на техния подвиг. В затвора и по време на заточение Стоян Заимов пък записва разказите на четници и ги обединява в крайно интересния текст, публикуван много след смъртта му. Въпреки че са автори на две "конкурентни" книги - "Записките" и "Миналото", Захари Стоянов и Стоян Заимов работят заедно, следват общ замисъл. Записаните от Стоян Заимов разкази преминават в "Четите в България" на Захари Стоянов и това е посочено в предисловието. Други свои записки (99 папки) Заимов предава на Димитър Т. Страшимиров, който ги използва за своя класически тритомен труд "История на Априлското въстание". Устните разкази на Заимов лягат в основата на "Под игото". Но това са други истории.

A книгите на Захари Стоянов заслужават да бъдат четени и днес. Заради паметта за миналото. Заради споровете, към които ни провокират. При това вече не толкова с твърденията на автора, колкото с днешните ни представи и илюзии.

Първият том на "Записки по българските въстания" излиза във вторник заедно с "24 часа". Следващия том търсете другия вторник. Очаквайте и статия за творчеството на Захари Стоянов, с която учениците със сигурност ще изкарат шестица по литература.

*Проф. Николай Аретов работи в Института за литература при БАН и е главен редактор в издателство "Кралица Маб". Автор на няколко книги, между които "Убийство по български. Щрихи от ненаписаната история на българската литература за престъпления", "Българското възраждане и Европа", "Национална митология и национална литература","„Българската литература от епохата на националното възраждане".