Елин Рахнев: Кланяме се пред нови икони - банкоматите

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/4197329 www.24chasa.bg
Елин Рахнев

Елин Рахнев

Проблем са онези зяпачи от балконите,
които никога няма да полетят,
защото трябва да си изядат вечерята


- Роден на 3 юли 1968 г. в София. Завършил е педагогика в СУ “Св. Климент Охридски” учи после режисура в НАТФИЗ при проф. Крикор Азарян
- Работил е като журналист. Бил е драматург на Народния театър, където създава “Театър на последния етаж”, и на Сатиричния театър
- Основател и сценарист на предавания по БНТ и bTV, водил е рубрики във вестници, сега е автор на “168 часа”
- Пиесите и стиховете му са преведени на над 20 езика. Има две награди “Икар” и един “Аскеер” за драматургия

 

- Елине, защо не искаш да говорим на политически теми? Ще ти припомня едно твое интервю с Деян Енев отпреди десетина години, в което казваш, че “сърцата ни вече ни се пръскат от политика”. Заради това ли?
- Приемам политиката като професия, работа, талант, усещане. Естествено я приемам и като кауза. Имам чувството, че тук нещата не са така. А може би и по света. Не виждам смисъла хора като мен да изразяват мнение, при положение че нямат този талант. Получава се някаква разточителна бъбривост, която не разбирам. А и вероятно наистина вече сърцето ми се е пръснало. Мисля, че съм човек, който винаги е имал позиция за доста неща, така че нямам никакво притеснение, че не съм поредният анализатор.
- Не мога да не те попитам за поредната банкова суматоха в страната. Какво си мислеше за българина, когато по телевизията гледаше дългите опашки от изтерзани и изнервени хора, дошли спешно да изтеглят парите си?

- Едно време бях написал едно есе в “Панорама”
за кредитния
човек,
за кредитните
мечти,
за кредитните
сълзи и усмивки

По-късно развивах това и в други текстове. Много хора не ме разбраха. А иначе си представи - издигаш се високо, като птица, и виждаш хора, които долу се кланят пред банкоматите - как ти изглежда това? Те нямат никаква вина за това, просто парите вече са всичко. Пак казвам, те нямат никаква вина за това. Просто банкоматите са новите икони.

- Как ще продължи животът ни след потопа?
- Предполагам, че всички ще се превърнем в делфини. Нали е доказано, че делфините износват човешките комплекси и суети. Може би ще бъде голям купон.
- Коя е по-голямата ти любов - поезията или театърът?
- Театърът, естествено. През него мога да си живея където и с когото си искам. А винаги съм искал само това. Театърът е една от възможностите човек да преживее живота си много специално. Щастлив съм, че мога да си го позволя. Казвал съм го много пъти - театърът е спасение, което значи и любов. Поезията е нещо съвсем различно. Тя е изповед на организма ти. Тя е утопията на всичките ти нервни клетки. Тя е АЕЦ на болката, а това няма как да бъде любов.

- Актуален ли е Вапцаров с неговото “не, днес не е време за поезия”?
- Поезията е нещо толкова сакрално, лично, че изобщо не може да бъде маркирана по никакъв начин. И от абсолютно никого. Или поне аз го усещам така. Тези думи на Вапцаров са в един особен контекст. И по тази причина си мисля, че и той би отговорил по същия начин.

- Може ли и театърът ни да бъде разтърсен и да изпадне в криза като банките?
- Театърът ни може да изпадне в друга криза - на евтиното.
На евтиния смях,
усмивка, тъга.
И е на ръба
на това
А той, както и цялото изкуство, е измислен за нещо съвсем различно - да надгражда светове, да разширява духовни траектории, да вкарва в клетките утопии. Когато театърът се превърне единствено и само в бройка продадени билети, това е криза на кризите.

- Най-новата ти пиеса се казва “Любов”. Как изглежда любовта в България по време на 25-годишен преход, в който най-честите думи са криза, оцеляване, мразя, оставка...?
- Моите опити в театъра нямат нищо общо с тук и това. Може би само в “Маршрутка” съм се опитал да докосна времето, прехода, всичко, за което ме питаш. Вероятно и затова салонът на Сатиричния театър беше препълнен. Но другите ми неща не са такива.

Те са някакъв
мой свят, в който
дишам, доста
интимен и
абсурден
Дори и във “Фенове”, която се игра толкова много години, бях заложил на това. Харесвам абсурда, защото през него можеш да си доизмисляш светове. Но ето, към “Любов” има страхотен интерес, което ме прави усмихнат.

- Как реагираш на критичните текстове срещу пиесите ти?
- Някога - много тежко. Имал съм периоди, в които направо съм се превивал от болка и гърч. Повръщал съм. Втората ми пиеса “Прозорецът на Йонеско” направо я помляха. Имам чувството, че се състезаваха кой повече и силно ще ме рита. Забравих го и им простих. А най-странното от всичко е, че много хора смятат точно тази пиеса за най-добрия ми опит в театъра. Сега нещата са доста по- различни, поне за мен. Приемам го с една доза мъдрост повече. Ето, за “Любов” излизат всякакви работи. И много хубави, и много лоши. Предпочитам така, отколкото патетични хвалебствия. Отдавна имам свой път, свое общество и съмишленици. И съм щастлив от това.

- Защо се хвърли и в режисурата?
- Не съм се хвърлил. Просто стана по някакъв естествен начин. И пак ще го направя, ако намеря текста, който ме споделя. Истината е, че някога Коко Азарян ми каза, че ставам за това. Може би това ми даде някаква сила. Стоял съм на доста репетиции с него и, мисля, научих доста неща. Най-важното: да обожаваш актьорите.

- С напредването на годините по-лесно или по-трудно пишеш?
- Както винаги. Аз винаги съм писал на един дъх. После мога стотици дни изобщо да не правя никакви опити. Никога не се научих на елементарен ред в това. Въобще, продължавам да не се приемам насериозно. Всички около мен го знаят. Всъщност винаги съм приемал писането като някакво рок парче, на което трябва да измислиш басите. И това вероятно ме е спасявало от много неща. Но най-вече да си бъда Елин и нищо повече.

- Какво пишеш сега? Не е ли вече време да опиташ и в романа?
- Нали не се обиждаш, но това е най-често задавания ми въпрос. Ако имам какво да кажа, може и да го направя. Ама нямам. На този етап предпочитам да чета, да препрочитам Томас Ман, например. Не знам дали звучи претенциозно, но някак всичко в мозъка ми, в съзнанието ми тече към сцената. И не виждам защо трябва да се мъча. Но
ако напиша
роман,
най-вероятно
ще бъде някаква
футболна
история
 Или нещо около него. Всъщност съм мислил върху това.

- Кои от младите поети и писатели ти дават надежда за България?
- Поетите не могат да дават надежда. Те могат да произвеждат тонове есен, за която никой не дава субсидии. Те могат по един особен начин да епилират живота, смъртта. Поезията е анти надежда. За мен няма млади и стари поети. Има много мои. И те знаят кои са. А и нужни ли са имена в това пътуване?

- Купи ли си акции от ЦСКА?
- Малко, но от сърце. Тя и такава беше идеята. За съжаление, нищо не стана. За пореден път се разочаровах от много неща. Но това е положението. Едно е да викаш и да крещиш, да се тупаш в гърдите, друго е, когато се налага да си на съответното място, със съответните действия. Ама това се отнася за всичко тук. Хората, които гледат от балконите си какво се случва долу на улицата, винаги ще бъдат повече. И това е големият проблем - не е държавата, нито политиците, нито никой. А само тези от балконите, които никога няма да полетят, защото трябва да си изядат вечерята.

 

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Колко невинна е шегичката с дрифта

    Какво толкова е станало - един невинен като агънце двайсетгодишен младеж показа майсторските си умения зад волана, като дрифтира и въртя гумите на голфа си пред парламента. Малки, дребни подробности са, че дрифтът беше на (санти)метри от десетки, събрани на протест. Един да беше пострадал, щеше да има вълна от коментари,
  • Властелинът на професорите

    Последните научни открития на Иво Христов от БСП за подмолната информационна война на Холивуд срещу Русия ТРЯБВА ли задължително да си луд, или надрусан, за да откриваш закодирани послания на световната конспирация в класически произведения и филми? В “От местопрестъплението” все дават сюжети с мрачни, лабилни индивиди,