Войнишкият мемориал е бил точно на мястото на днешния "петопаметник"

https://www.24chasa.bg/novini/article/4278130 www.24chasa.bg
Така е изглеждалм мемориалът след откриването му през 1934 г.

ПЕЙО КОЛЕВ 

"Прадядо ми е бил касиер на фронта. В едно от писмата до домашните написал, че веднъж трябвало да занесе парите на войниците от своята част, и когато пристигнал на позицията - всички били мъртви. Можел да задържи парите, ама пуста честност, как да откраднеш от загиналите си другари? После и той загинал, името му тихо се наредило до тези на бойците, неполучили оскъдната войнишка заплата. Там, на табелите с имената на загиналите от 1-и и 6-и пехотен полк на Желязната 1-а софийска дивизия". Не, не става дума за моя прадядо, прочетох този коментар в една от дискусиите в групата за възстановяване на мемориала на 1-и и 6-и пехотен полк. Беше един от първите коментари веднага след създаването на групата. От този момент разбрах, че
няма начин
да не успеем
Направих групата във фейсбук, надявайки се, че отпускарският сезон, последващ от изборен, ще събере поне 500-1000 души, защото очевидно срокът за възражения срещу конкурса на общината за съдбата на паметника пред НДК беше умело подбран тъкмо затова - никой да не му обърне внимание. Още първата седмица обаче каузата събра към 2500, а след втората над 5000 души. Своевременно организирахме и петиция, също онлайн, в която подписите са над 4000.
Трудно се фокусират толкова хора в една цел, макар тя да е пределно ясна и дори проста. Защото нашенецът разбира от всичко. В един момент стената на групата заприличва на селската кръчма, в която всички се мъчат да надвикат единствения в селото телевизор, по който дават примерно мач.
Всъщност в групата за възстановяване на Мемориала това почти не се случи. Вярвате или не, 5 000 души, обединени в една-едничка цел - да бъде възстановен Мемориалът на 1-и и 6-и пехотен полк на мястото на... е, да си го кажем ли с псевдонима, известен от построяването му?
В един момент проумях, че
такава група и
каузата са умален
модел на обществото
Тук има всичко. Имаме остатък от годините на социализма, който се саморазрушава, но имаме желание от страна на управляващите да го ремонтират. Всички знаят, че той не служи за нищо, освен за повод да се усвоят поредните пари, излезли от нашите джобове. Имаме конкурс, организиран така, че да не могат хората да упражнят правото си на глас. Имаме защитници и клакьори на проекта, движени от личен интерес. Имаме поучаващите гласове от миналото, втръснали ни до потрес, които напяват как само рушим и нищо не създаваме, за разлика от тях, които са създатели и творци. Имаме ченгета, досиета, червени, сини, националисти, патриоти и прочее специалисти, които вкупом дъвчат едно и също години наред, обезсмисляйки всяко полезно начинание. Имаме и огромната апатия на хората, на които отдавна им омръзна от лозунги, обещания, кражби и липса на резултат.
Имаме едно
бетонирано статукво,
което отдавна се е
саморазрушило
и от него стърчат грозните железа на лъжата и измисленото минало. Всички минаваме покрай него, но вече така сме свикнали с гледката, че сякаш не го забелязваме.
Това, което не сме имали досега, е възможността заедно да построим нещо. Защото именно това ЗАЕДНО е нашето предимство. Без идеология, без доктрини, без месиански напънати лидери, без обикновените остапбендеровци, без номенклатурните клатикурци (простете), без поучаващите нискочели сивокоси главодивци, без подивели патриотари службогонци и пишман политикани. Парадоксално, но властта у нас, родена от това "заедно", веднъж минала под девиза на входа на парламента, повече не ще и да чуе за него. Помните ли,
дори бяха измислили
дума "заедност"?
Не точно заедно, ама нещо подобно. Защото властта у нас е перманентно гузна. Защото всеки един, бръкнал в тая пуста власт, преди това е бил от другата страна и е псувал и клел жестоко същата тая власт.
Всички ние заедно скачахме по митинги и площади, всички ние заедно вярвахме, че строим един нов живот. Всички ние заедно протестирахме, гневяхме се, спорехме. И всеки път едно грандиозно разочарование, резултат никакъв, нула, зеро - зилч, както казваше Уди Алън. Зилч е нещо като заедност, ама отнесено към нулата.
Напълно съм убеден, че комплексът около НДК е доста хитро оформен. Централната му алея с фонтаните е така замислена, че ако си от тези, които помнят паметника на 1-и и 6-и полк, все ти се струва, че той не е бил точно на мястото на петоху... ъъъ, на онова там. И това е така, защото тази алея всъщност не е централна. Тя тръгва от центъра на НДК, но в края на карето към бул. "Патриарх Евтимий" вече се е отклонила към новата спирка на метрото. По този начин руините на "онова нещо" изглеждат в другия край на карето, а всъщност са в центъра му - точно там, където са били стените с имената на загиналите. Явно идеята е била дори чисто географски да се заблудиш за точното местоположение на паметника, ако примерно група близки решат да поднасят цветя.
А този страх от събиране на много хора, пази боже да са обединени в нещо,
плашеше до смърт
тоталитарната власт
Ето защо тя старателно унищожаваше физически местата, където това се случваше, като например Писателското кафене на Царя. Такъв е и случаят с паметника на 1-и и 6-и полк.
Обаче в нашата виртуална неформална група може да се видят няколко изследвания с въздушни снимки от 40-те, 80-те години и от наши дни, които наложени в мащаб, показват, че мястото на Мемориала е било там, където е издигнат през 1981 г. петоху...,да го наречем - петопаметникът. С точност до метър. Тук символиката е вече в изобилие, при което всеки историк би се изправил на крака от възторг. Саморазрушаващият се символ на 1300-годишната държава, чийто апогей тоталитарната власт иска да отбележи именно като своя заслуга. Да, ама не. Няма и десетилетие по-късно тази власт замина, а онова остана да се руши, сякаш да ни показва
как и мечтаният
преход не ни се
получава

Макар и случайно, тия руини се превърнаха в бездушен, но и много точен пърформанс на нашето посттоталитарно битие. Обаче на нас вече ни омръзна този преход. Остаряхме, чакайки го. Нека от поредния ни опит да направим заедно нещо остане и нещо материално - за тези след нас и в памет на тия преди нас. Дължим им го, те загинаха, за да можем ние да живеем.
За да знаем, че
можем заедно, когато
имаме добра кауза

И накрая един любопитен нюанс: повечето възрастни хора, с които разговарям и които помнят паметника, са абсолютно убедени, че имената на загиналите са били изписани със злато върху черен мрамор. Оказа се, че запазените табели са от обикновена ламарина, покрита с тъмносин емайл, а буквите са изобразени с бял.
Виждате ли символиката? Разрушеният паметник е значително по-красив в спомените на хората. Тук някои биха възразили - ами защо да не си остане там, като е толкова красив? А когато тези спомени си отидат заедно с хората?
Ако не уважаваш миналото си, настоящето ще ти го върне тъпкано в бъдеще.