Щастливи са само 20% от семействата

https://www.24chasa.bg/Article/438392 www.24chasa.bg
СНИМКА: РЕНЕТА ПОПОВА

Д-р Анелия Тренчева е фамилен психотерапевт. Завършила е медицина във Варна, има дълъг стаж като педиатър, през 2003 г. получава втора магистърска степен по специалността "Фамилна и брачна терапия" в НБУ. Член е на БАФТ.

- Д-р Тренчева, какво според вас ще разберем за българското семейство от "Биг Брадър фемили"?

- Нищо истинно. Абсолютно не приемам този формат за семейства, и то с деца. Там са вкарани само семейства жертви, предпочетени от продуцентите точно защото са такива. Печели се на техен гръб, като допълнително се виктимизират. Преуспял и щастлив човек няма нужда да се показва по този начин. Експлоатира се склонността на хората, когато са тревожни, да регресират. Под голям стрес човек не става по-изискан, а се връща към по-примитивни модели на поведение. Гледайки, зрителите преживяват същите емоции като на брадърите, но без да участват.

Големите преходи в историята винаги се осъществяват с войни, в които загиват много хора, но може би в прехода към постмодерна епоха при нас това ще бъдат жертвите, които трябва да бъдат дадени. За мен с този риалити формат се извършва тяхното социално убийство. Някой проследява ли съдбата им след предаването? Прогнозата ми за тях никак не е добра.

- А за децата в шоуто?

- В случая има очевидна злоупотреба с тях и някой трябва да бъде осъден за нея. Децата още нямат изградена собствена идентичност и не могат да вземат сами решения. Ако вкарването им в шоуто наистина е станало по волята на родителите им, те трябва да бъдат съдените. На децата трябва да се направят тестове, с които да се провери дали не са жертва на някакъв вид насилие от страна на родителите си, които очевидно не действат психично много зряло, щом са стигнали до това да се състезават за място в Къщата.

Всеки иска да бъде забелязан и ценен, но очевидно тези хора не виждат за себе си друг модел да се представят пред света. Може би защото обществото не им го предлага. Ние пък гледаме, защото патологията на тези хора ни кара да се чувстваме нормални. Даваме си сметка, че не винаги правим добри неща, но си казваме "Е, чак такъв изрод не съм".

- Ако обществото ни може да бъде описано като семейство, какво е то?

- Такова, в което майката е умряла и бащата сам отглежда децата. Майката може да не е физически мъртва, но, увлечена в битка с мъжа си, не си дава сметка какво става с нея самата и с децата й.

- Когато някой умира, остава празнота. Кое е празното място след смъртта на "майката"?

- Лявото пространство, в което нямаме нищо - нито идея, нито автентична структура, която да издигне като свой лозунг грижата.

Имаме объркване на ролите. Вместо президентът да е баща на нацията, като такъв се изживява министър-председателят, а за президента остава майчината роля. А и той самият иска да е социален президент. Но последното нещо, което прави, е да се грижи за някого. На поведенческо ниво нищо такова няма. Така че президентът, се описва като баща на нацията, но си избра ролята на нейна майка. Затова всички се чувстват безкрайно загубени, тревожни и безпътни.

- Защо, нали казвате, че си имаме силен баща на нацията в лицето на премиера?

- Да, той изпълнява всички бащини роли - бори се с лошите, носи вкъщи заплата (мъчи се да осигурява финанси), разпределя ресурса (управлява бюджета), опитва се да поставя граници и да налага правила за всички, ходи по света да носи като дарове всякакви чуждоземски богатства. При него освен това е очевидна трансформацията, характерна за българската традиция, при която малкият брат застава начело на царството. Според нашата култура всички трябва да му помагаме.

Но накрая ще трябва и да го обесим, защото българинът много бързо и яростно се разочарова от провала на този, който е припознал като спасител. А е ясно, че премиерът не може да осъществи всичко, което обещава и с което се опитва да се нагърби.

- На всеки парламентарен избор народът символично обесва неуспелите политици, като ги изгонва от властта. Каква е разликата в случая?

- Тя е в това, че Бойко Борисов наистина си вярва, че е спасител,

преживява се като такъв. Ами ако не е? Интересно ми е, ако не си изпълни ролята, как ще понесе политическата отговорност. Дали казвайки нещо в смисъл "губя само мене си", или по друг начин.

- Как българското семейство минава през кризата?

- Има различни поведенчески модели за справяне. Кризата не е само икономическата от последната година, а е много по-обща, защото е на ценностно равнище. Семейството като институция не може да продължи да оцелява в патриархалния си модел и трябва да се промени, защото се променя светът. Отглеждането на децата вече не е толкова енергоемко, жените все по-масово са високо образовани - нещо, което в традиционния модел се допуска само за синовете.

Жените излизат от затвореното пространство на дома, но ние в нашата култура нямаме модел, при който те да усещат, че нещо пряко зависи от тях.

На българката й е неловко да се чувства важна.

Все още нямаме категорично очертан образ за съвременната роля на жената, около който обществото да се е обединило.

От друга страна, днешният свят е много мъжки. Мъжката роля е да се реагира с агресия на всяка промяна. За да оцелява извън дома, жената трябва да приеме тези мъжки правила. И го прави. Но като се връща вкъщи, й е трудно да превключи към женската си роля.

- Кои са повече сред българските семейства - щастливите или нещастните?

- Така наречените щастливи семейства са към 20%. В други 20% от семействата има поне по един член с психична болест и това води до дисфункция. Останалите 60% си ги разпределят приблизително поравно семействата, в които има някакъв друг тип дисфункция. Тези, които търсят помощ чрез фамилна терапия, са измежду тях.

- Какви типове са проблемните семейства, с които работите?

- Първият са тези, при които се възпроизвежда моделът на родителското семейство. Примерно очакванията са твоето да е така патриархално като на майка ти и баща ти. Дисфункцията идва от това, че в съвременния свят се пренасят модели от едно отминало време. Някои немогат да го преодолеят и затова са неадекватни на съвремието. Оттам са им проблемите.

Друг тип дисфункция е заради много ниско равнище на емоционална зрялост. Съпрузите твърдят, че помежду им всичко било идеално, но имали проблеми с децата - те се разболяват, развиват зависимости, имат антиобществени прояви и лесно се поддават на манипулация от други хора. А истината е, че проблемът е в родителската двойка, но той не е назован. Съществува огромно напрежение между съпрузите и единственото, което ги свързва и заради което продължават да са заедно, е да се грижат за детето. Тревожността се насочва към него. Много често детето е доброволната жертва, която спасява семейството от разпадане или родителите един от друг, за да не се избият. Но с цената на това, че наистина се разболява или проявява други проблеми.

Третият тип, който е психично по-здравият, е, когато двойката стане триъгълник. Към нея се привлича зрял човек - любовница, свекърва. По-интелигентните се справят с тревожността чрез извънбрачна връзка.

- По какво си приличат щастливите семейства?

- По това, че ползват психично здрави механизми за справяне със стреса, причинен от кризите. А такива има и в най-идеалните фамилии. Психично здравите механизми за справяне са предвиждане, предварително преживяване, хумор, сублимация.

Включването на приятели и на роднини също е начин за справяне и е изключително нашенски модел. Българите живеем много в тези две системи и много споделяме.

- Футболист преби манекенка. Защо?

- Манекенката е персонаж от началния етап на модерния свят, в който жената трябва да е красива, но да си мълчи и да изпълнява сексуални желания по всяко време. Агресията на футболиста се е отключила, защото в главата си той се е видал по-долу от нея в йерархията на света, която си е създал. В тази йерархия той стои по-високо от която и да е жена.

Това е разбиране за света, което няма нищо общо с модерността.

- В книгата си "Приказки на семейния психотерапевт" описвате опита си сконструирането на приказка като терапевтичен похват. Каква е същността му?

- Хората постоянно имаме нужда да си разказваме истории, които да правят света ни предвидим, ясен, осмислен. Всички важни послания около смисъла на живота най-лесно се дават в приказка.

Чрез приказкотерапията на семейството могат да се предложат нови идеи за развитие. Важното в случая е, че тези новиидеи идват отвън, защото явно семейството се е затлачило в проблема си и не може да извади ресурс от моделите, които са му познати.