80 души в Безводно нямат път, вода и хляб

https://www.24chasa.bg/novini/article/4665801 www.24chasa.bg
Севал Яха пренася сено през снега на повече от километър разстояние. СНИМКА: Ненко Станев

“В Безводно сме по-близко до Аллах, отколкото до хората”, казва 46-годишният Кадир Яха. Той е кмет и е един от най-младите в кърджалийското селото, в което живеят предимно пенсионери.

Почти половин месец близо 80 души са откъснати от света. Преди седмица верижна машина успя да пробие преспите до планинското село, но няколко часа по-късно свлачище буквално срина 100 м от пътя в близкия яз. “Боровица”. За да стигнат до селото сега, хората да се катерят по козя пътека през гората по стръмен баир. По този маршрут се пренасят и най-необходимите продукти. Следват 7 км път, извит като серпентина, който се изкачва на 960 м надморска височина.

“Не знам докога ще издържа. Всеки ден изниква проблем. Повече от седмица не съм стъпвал в кметството, даже не съм разчистил пътя до него”, обяснява Кадир Яха.

Той и няколкото по-млади в селото се опитват да направят живота на местните по-поносим. Наричат себе си доброволци и вярват, че трябва да помогнат на старите за хаир, без да чакат нищо. 

Прокарват пъртини в разпръснатото в махали Безводно,

пренасят храни и лекарства. Наложило се да пренесат тялото на съселянин, който починал от инфаркт, на един от баирите на около 5 км от селото.

Пренасянето на мъртвия Мехмед е било най-голямото изпитание. 68-годишният мъж отишъл до отдалечена махала да нагледа двама старци по молба на близките им от Кърджали. На връщане седнал да си отдъхне край пъртината и починал.

“Намерихме го полулегнал на снега. Изглеждаше като жив, сякаш ще ти заговори”, разказва кметът. Носили го в дълбокия сняг. Към 3 ч след полунощ се изморяват и решават да се приберат по домовете си.

Братът на Мехмед остава да пази трупа от вълци и лисици

Подновили операцията на сутринта. За погребението извикали ходжата на с. Комунига, защото от 2 г. в Безводно джамията е затворена. 

Кметът разказва, че все още по махалите има пръснати семейства възрастни, за които няма никаква информация.

“Не знаем дали хората там са живи и дали имат нужда от нещо. Надявам се до ден-два да успеем да прокараме пъртини и да достигнем и до най-отдалечените къщи”, заяви Яха. Нощем той оглежда с бинокъл баирите, за да види дали прозорците светят на разпръснатите къщи.

“Има ли светлина, значи хората са живи, но не знаем дали не са свършили брашното си”, казва кметът.

“Имаме още картофи, лук и фасул. Фризерите бяха пълни с месо, но като спря токът, се развали и го изхвърлихме. Най-лошото е, че привършваме брашното. Имахме запаси, но в края на зимата вече са изчерпани. Никой не е очаквал такъв сняг през март”, казва 66-годишната бивша медицинска сестра Шерифе Байрям. Тя всеки ден замесва тесто в пластмасов леген, после пече хляб във фурната на дърва. 

“Когато свърши маята, започнах да слагам в брашното сода”, допълва жената. За да омекоти содения вкус в питката, тя слага няколко капки оцет, а тестото замесва не с вода, а с айрян. Млякото тук е единственият продукт, който все още се намира в изобилие, защото за безводненци отглеждането на добитък е основен поминък.

“Свърших хляба. Пари имам, ама с тях нищо не мога да купя. На стари години ще се умира от глад”, казва през сълзи 80-годишната Несибе Дикме. Тя вече разчита единствено на оскъдните пратки храна, пренасяни на ръка по пътеката над свлачището.

“Проблем е и изхранването на животните”, обяснява Севал Яха. Тя и мъжът всеки ден пренасят през половинметровия сняг сено, което е на километър от обора.

“Животните не са излизали навън от дни. Носим им вода с дамаджани. В началото не искаха да пият, но после свикнаха”, твърди 72-годишният Бейтулах Коджаали. Той почти е привършил фуража и сламата, а има над 25 глави добитък. 

“Имам сено, но е разпръснато по ливадите и не мога да стигна до него”, казва мъжът. Той много разчита да преодолее снега с катъра, който миналата година купил за 800 лв.

“Ако успея да стигна с него до сеното - хубаво, ако не - животните ще гладуват”, казва Коджаали. Той твърди, че подобно бедствие е виждал само веднъж в живота си. “Беше през 1963-а. Трябваше да отида войник. До Комунига с баща ми се придвижихме с катъри, но тогава снегът не беше толкова много”, спомня си старецът.

“По онова време в Безводно живееха над 250 семейства. Имаше здравна служба, родилен дом, основно училище - пълно с деца. Когато се наложеше, и тогава извозваха родилки и болни с вертолети”, казва старият кмет на селото Али Балабан.

На него му тежи най-много, че заради прекъснатото електрозахранване на селото не може да гледа и слуша новините.

“Съобщават за Безводно, а ние не знаем нищо. В чужбина даже знаят в какво положение сме. Обаждаха се чак от Норвегия”, допълва бившият кмет. Заради липсата на ток и мобилните телефони създават проблеми. Клетките на операторите в района нямат сигнал и за да се проведе разговор, трябва да се обикалят баирите.

“Зареждам телефоните на цялото село. Късмет е, че преди бедствието си купих зарядно за автомобил. Лошото е, че зареждането на един телефон става бавно - за 3 часа”, обяснява Бейхан Бейтула. Той е шофьор на буса, който всеки ден пътува между Безводно и Черноочене. Сега колата е на разположение, ако се наложи да се транспортира по-голямо количество продукти от свлачището до селото.

Досега не се е налагало, защото за превоз се използва личният автомобил на кмета, който дневно прави толкова курсове, колкото се наложи. От общината са доставили достатъчно гориво. 

“Изход за храната ще се намери. Гладни няма да останем. И липсата на ток не е такъв проблем. Най-лошото е, че останахме без път”, казва Кадир Яха. Той е особено притеснен, защото всяка сутрин върху асфалта откриват нови паднали дървета. На 3 км от селото се е активирало ново свлачище, което е затрупало по-голямата част от пътя.

“Молим се само да не се разболее някой, защото ще трябва да го пренасяме по пътеката или на ръце, или с катър, което е много рисково”, казва Кадир Яха.